Оригинално заглавие
Hi Diddle Diddle!, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 27,28/1983 г.


Когато на специалиста по хидропоника Хал Мейсън му хрумна тази идея, денят на Третата Лунна База започна както обикновено, тоест със закуска.

Първото хранене на Трета Лунна далеч не е най-приятното занимание.

— Мляко на прах — потресе се Мейсън. — Всяка сутрин мляко на прах! Та никое теле, което се уважава, няма да отпие втори път от тази гадост. — Той си наля чаша мляко и без да бърза, я изпи.

— Ако сутрин пиеше кафе — забеляза Мори Робъртс, биохимикът, — нямаше да се оплакваш от лошия вкус на млякото.

— Аз обичам мляко — въздъхна Мейсън — и не желая да пия кафе.

Каната преминаваше от ръка на ръка. Някои добавяха мляко в кашата, други — в кафето. Едно нещо впрочем беше сигурно — млякото на прах бе втръснало на всички. Както и другите сублимирани продукти. А изход от тази ситуация като че ли нямаше. Доставянето на товари на Луната струваше маса пари, ето защо предпочитаха инструментите и уредите пред натуралния бифтек. Още повече че бифтекът на прах при същата калоричност заемаше десет пъти по-малък обем.

Мейсън си мислеше колко приятно е през цялата година да яде истинска храна, а не само на Коледа. Той допи последната капка мляко и трепна: най-сетне идеята му придоби реален вид. Мейсън се ухили. Разбира се, идеята беше абсурдна, но му допадаше.

Той внимателно погледна към съседната маса, където командорът Хендерсън поглъщаше сублимиран омлет, като същевременно преглеждаше сведението с новините.

— Имам идея — прошепна Мейсън, знаейки, че командорът притежава остър слух.

— Нима? — удиви се Мори Робъртс. — Разправяй.

— Не тук. Че командорът току-виж я задушил още в зародиш. Довечера ще поговорим. Струва ми се, че има начин да се позабавляваме.

Мейсън целия ден не продума, но идеята му зрееше и набираше сили. Към седем вечерта той влезе в стаята за почивка. Очакваха го Сам Брустър — програмист, Мори Робъртс, Лен Гарфийлд — криогенен инженер, Дейв Хърст — химик, и Нат Брайън — специалист по физика на твърдото тяло. Влизайки, Мейсън си тананикаше:

Рано-рано стиснал клон,

той си пее: тру-ру-ру-ру.

Кравичките с него в тон

му пригласят: муу-му-муу-му.

— И тъй — започна Хал — на закуска разбрах, че млякото на прах ми е дошло до гуша. А откъде да взема натурално? И отговорът дойде от само себе си: натурално мляко може да бъде получено единствено от крава.

— От крава? На Луната? — изуми се Сам Брустър.

— Можеш да си я пасеш в парника — предложи Мори Робъртс.

— О’кей, шегаджии. Нека да довърша. На Трета Лунна място за жива крава няма, от Земята във всеки случай няма да я получим. Но аз си помислих, че всеки от нас отлично си познава работата. Та тук е събран цветът на научния свят. Е, нима няма да успеем да са направим крава?

За миг настана гробовна тишина.

— Да направим крава ли? — повториха трима от присъствуващите.

— Да — кимна Мейсън. — Защо не? Разбира се, командорът едва ли ще одобри проекта ни, но ние можем и да не му казваме, докато не получим резултата, а после…

— Да направим крава ли? — повторно попита Гарфийлд. — С рога и копита и да мучи?

— Край на шегите — прекъсна го Мейсън. — Става дума за механично устройство, което да произвежда мляко, истинско мляко. Аз само функционално си представям веригата от механизми, които ще заместват кравата. Известно ни е как кравата произвежда мляко. Знаем и от какво се състои то: мазнини, лактоза, белтъчина, вода. Известно ни е и как функционира храносмилателната система на кравата. Е, защо тогава да не можем да си направим крава, а?

— А на мен не ми е известно как кравата прави мляко — забеляза Лен Гарфийлд. — Това в криогенната техника не е необходимо. Мори, може би ти ще попълниш празнините в образованието ми, а?

Биохимикът замислено се почеса по врата.

— Е, тава да се каже, кравата употребява трева, тоест целулоза. Добре сдъвканата целулоза последователно преминава през четирите отделения на стомаха й. Микроорганизмите разлагат целулозата на по-прости съставки. По пътя съдържанието на отделните стомахчета се подлага на действието на ферменти, след което се усвоява.

— А млякото откъде се взема?

— Колкото до млякото, то се образува от вещества, които циркулират в кръвта. Вимето на кравата съдържа особени клетки, които отделят млякото в алвеоли, свързани с млечните жлези посредством каналчета. Оттам то се издоява ръчно или с доилни апарати. Процесът на получаване на мляко е напълно ясен. Трябва само да възпроизведем поредицата от биохимични реакции, които се извършват в организма на кравата, започвайки от приемането на целулозата. И в този случаи на изхода ние без съмнение ще получиш истинско мляко.

— Ти не отчиташ една особеност — забеляза Сам Брустър. — Вимето на кравата е дяволски сложно нещо. Ако някой си мисли, че аз ще успея да създам механичен двойник на такъв филтър, то държа да кажа, че положителни резултати не гарантирам и след деветдесет години.

— Аз съм съгласен, че създаването на филтър, който да отделя млякото от кръвоносната система, не ни е по силите. Но това не е и нужно. Ние можем да използуваме истинско виме.

— Какво? — удиви се Брустър. — А откъде мислиш да го вземеш?…

— Че аз го имам — прекъсна го Робъртс и се усмихна. — Хал, подозирам, че ти си знаел това, нали?

Мейсън кимна.

— Мори има маса замразени тъкани на животни, предназначени за биологични изследвания. Включително и няколко късчета от виме на крава.

— И не е кой знае колко сложно — продължи мисълта му Робъртс — да направим от тях достатъчно голямо виме.

— Дотук, както разбирам, нещата са ясни — намеси се Нат Брайън. — А какво ще правим с микроорганизмите, които участвуват в храносмилането? Нали такива нямаш!

— Ще ги синтезираме — възрази Дейв Хърст. — В нашата лаборатория ние можем да синтезираме всеки фермент. Мори, ти само кажи какво ти трябва и…

— Знам какво ни трябва — прекъсна го Сам Брустър. — Маса прибори. Ами нали ние искаме да построим дестилационен апарат, на изхода на който да получим не ракия, а мляко. Откъде ще вземем необходимите материали?

— Ще ги намерим — спокойно отговори Мейсън.

Те се разделиха към три часа през нощта, след като в общи линии определиха насоката на работата: предстоеше им да създадат механичен аналог на храносмилателния тракт на кравата в съчетание с отгледаната от парченце виме гигантска млечна жлеза.

След закуска Мейсън отиде при командора Хендерсън и го помоли за разрешение да използува една от свободните лаборатории на базата.

— Какво си намислил, Хал? — поинтересува се командорът.

— Имам идея, сър. И искам да видя какво ще излезе от нея.

— Че ние нали затова сме тук, за да проверяваме нашите идеи — усмихна се Хендерсън. — Не би ли ме посветил в своята?

Мейсън се изчерви.

— Ако не възразявате, сър, засега бих предпочел да мълча. Трябва да се проверят някои неща.

— Не възразявам — Хендерсън присви очи. — А… този проект нали няма да наложи промени в бюджета ни, а?

— Разбира се — не, сър. Цялото необходимо оборудване се намира на базата.

— Радвам се да го чуя — въздъхна командорът. — Вашингтон ми брои всяка стотинка, Хал. Те искат рязко да съкратят бюджета ни през следващата финансова година.

Мейсън благодари на командора и се запъти към Мори Робъртс.

— Всичко е о’кей — каза той. — Стареца ни отдели Помещение 106-А.

— Прекрасно. Впрочем аз намерих част от тъкан на виме и току-що я поставих в термостат с хранителна среда.

След месец идеите започнаха да се материализират: в Помещение 106-А се появиха четири масивни медни котела, съединени с пластмасови тръби. Те моделираха четворния стомах на кравата. Сам Брустър монтира пети котел, след това шести и седми. Разбира се, работеха само вечер, тъй като никой от създателите на кравата не забравяше преките си задължения.

След изтичането на седмата седмица стана ясно, че създаването на аналог на храносмилателния тракт на кравата не се изчерпва само с непрекъснато движение на продуктите от храносмилането. Постоянно възникваха различни проблеми. Някои от синтезираните ферменти реагираха един с друг, ето защо за поддържане на храносмилателния процес трябваше да се изработи система за дозирано въвеждане на ферментите. Киселината, която се образуваше в едно от стомашните отделения, разяде тръбите. А за разделяне на продуктите от храносмилането се наложи да присъединят към системата скъпа и сложна центрофуга, взета назаем от лабораторията на Робъртс. На деветата седмица проблесна първият лъч светлина, но в същото време над проекта надвисна едно облаче, което най-неочаквано се разрази в буря.

По време на закуска командорът получи току-що приета радиограма. Като я прочете, той гръмко изруга. В столовата настъпи пълна тишина. Хендерсън стана и огледа присъствуващите.

— Джентълмени, моля за извинение, че ще трябва да ви разваля апетита, но няма как. Корабът, който ще пристигне при нас след двадесет и седем дена, ще докара комисия от трима сенатори и трима конгресмени. Те ще проверяват доколко разумно ние използуваме парите на данъкоплатците.

Вечерта Хал Мейсън и неговите апостоли се събраха в Помещение 106-А с доста подтиснато настроение.

— Да — проточи глас Мейсън, оглеждайки купчината тръби, котли и проводници, — май късметът ни беше дотук. Сенатори! Конгресмени!

— Те с удоволствие ще изслушат обясненията ни — простена Нат Брайън. — Мигар ще разберат, че ние сме искали малко да се поразвлечем?

— И какво? — попита Мейсън. — Нима искате да си умиете ръцете?

— Не, но…

— Какво но? — прекъсна Мейсън Сам Брустър. — Нима ти искаш да разглобиш всичко и да върнеш частите по местата им? Комисията тогава никога няма да узнае с какво сме се занимавали тук. А ние можем да кажем на командора, че идеята ни на практика не я бива.

— Но това нали не е така! — възкликна Дейв Хърст. — Още един месец и ще постигнем своето. Не бива да спираме посред път, Хал.

— О’кей — Мейсън въздъхна с облекчение. — Тогава хайде да забравим за конгресмените. Когато дойдат, ние временно ще се затаим и да се надяваме, че няма да ни се наложи да отговаряме на въпросите им. Наистина, ние вече отидохме твърде далеч, за да захвърлим всичко. Така ли е?

Останалите кимнаха в знак на съгласие.

Работата над проекта продължаваше. Най-сетне вимето достигна функционални размери и една вечер пренесоха термостата в Помещение 106-А и го съединиха със системата. И на единадесетата седмица настъпи мигът, в който трябваше да нахранят кравата с целулоза, която, след като премине през четирите стомаха, трябваше да се превърне в синтетична кръв. А от нея вимето щеше да филтрира мляко.

Но възникнаха непредвидени усложнения. Първата порция мляко миришеше лошо, съдържаше шестдесет процента мазнини и петнадесет — белтъчини. Причината за неуспеха откриха в системата за подаване на кръв към вимето, която задържаше глюкозата и лактозата. Решението на този проблем се претвори в сложна система от тръби. Механичната крава бързо нарастваше, запълвайки цялото пространство на лабораторията. Котлите на храносмилателния тракт едва се виждаха от плетеницата уреди, тръби, проводници и управляващи клапани.

После се оказа, че са забравили за секрета, който отделя черният дроб и който спомага за усвояването на мазнините. В кравето мляко съдържанието на мазнини не надвишава четири процента, а те не можеха да получат по-малко от двадесет и пет. Седмица по-късно стана ясно какви огромни усилия изисква създаването на механичен аналог на жлезата. Проектът се оказа пред катастрофа.

Изходът бе намерен от Нат Брайън.

— Имаме истинско виме — каза той. — Защо да не използуваме и истински черен дроб.

Мори Робъртс преобърна всички запаси в биохимичната лаборатория, но намери замразена тъкан от черен дроб на крава. Следващия ден в Помещение 106-А се появи втори термостат. Оставаше им единствено да чакат, докато черният дроб нарасне достатъчно.

Бяха близо до успеха. Но и конгресмените наближаваха Луната. През това утро всеки сътрудник от базата на закуска откри в чинията си бележка от командора със следното съдържание:

„До: целия личен състав.

От: командора Хендерсън.

Причина: гости.

След прочитане да се унищожи.

Днес, в девет часа сутринта, при нас пристига комисия от шестима членове на Конгреса. На Трета Лунна те ще се задържат десет дни, след което ще се отправят към другите бази. Моля да се отнасяте към тях с най-голямо уважение!

Отговаряйте вежливо на всички техни въпроси и се постарайте да им покажете колко важни са нашите изследвания за благото на редовия данъкоплатец.

Особено внимание обърнете на това — нашите гости да не пипат кабелите с високо напрежение и да не излизат на повърхността без шлемове и скафандри. Всяко произшествие ще се отрази отрицателно върху нашия бюджет. И не забравяйте: те ще прекарат тук не цяла вечност, а само десет дни.“

Участниците в проекта решиха, че през тези дни е по добре да се държат по-надалеч от Помещение 106 А, да ограничат там дейността си до най-необходимото. В противен случай конгресмените лесно щяха да намерят първата си жертва. Коя комисия би могла да одобри факта, че шестима учени без знанието на командора са изгубили толкова време и средства за подобна дреболия като производството на прясно мляко? Ето защо Мейсън и приятелите му се отбиваха в 106-А единствено, за да проверят как върви нарастването на черния дроб. Вимето се чувствуваше отлично.

Много скоро обитателите на базата разбраха от кого най-вече трябва да се пазят. Сред конгресмените с особено усърдие изпъкваше Клод Манърс. Ако зависеше от него, той не би отпуснал и цент държавни пари. Запознавайки се с живота на базата, той всеки път задаваше един и същ въпрос: „В какво се заключава практическата полза?“

На четвъртия ден от работата на комисията командорът неочаквано повика Мейсън.

— Хал, преди час показвах на нашите гости северното крило и те поискаха да разгледат Помещение 106-А.

„О-о“ — изстена мислено Мейсън.

— Вие там сте изфабрикували нещо уникално.

— Да, конструкцията е доста сложна — призна Мейсън.

Хендерсън кимна. Ъгълчетата на устата му потрепваха.

— Е… някои от гостите се заинтересуваха от апарата. Те пожелаха да научат защо е създаден. Конгресменът Манърс така и попита: „В какво се заключава практическата полза от тази апаратура?“

— Ползата ли, сър?… — повтори Мейсън.

— Да, ползата — каза командорът и млъкна. — Аз… е… им казах, че тук се провеждат биологични изследвания. Те обаче настояваха за по-конкретен отговор и на мен ми се наложи да си призная, че аз нямам представа, какво е предназначението на тая дяволия. Тъй че изпаднах в деликатно положение. Те, кой знае защо, са уверени, че командорът е длъжен да знае за всеки научен проект на базата.

Мейсън облиза устни и нищо не каза.

— Може и да ни се размине — продължи Хендерсън, — но всичко това може да завърши и зле. Кажи ми, Хал, в случай че те отново започнат да ми досаждат: какво правехте в Помещение 106-А?

Мейсън въздъхна дълбоко и промърмори: „Това е крава, сър“.

Командорът го изгледа тъпо, но мигом се съвзе.

— Повтори, моля те, още веднъж.

— Това… ъ-ъ… устройство служи за преобразуване на целулозата в хранителни продукти, сър. А ако искаме да сме по-точни — в мляко.

— Крава — Хендерсън бавно кимна.

— Да, сър. Наистина, тя още не е завършена.

— Кажи ми защо решихте, че такава машина е абсолютно необходима?

— Е, ние… ние искахме малко да се поразвлечем, сър. Само че не мислехме, че ще трябва толкова много… виждате ли, сър… — Мейсън погледна командора и замълча.

— О’кей, Хал. Направили сте това, за да се поразвлечете. Е, аз имам благ характер. Измитай се по-бързо оттук и се залавяй за работа. Ако те попитат, ще кажеш, че в Помещение 106-А е поставен биологичен конвертор… Акълът ми просто не го побира какво ще стане, ако те надушат истината.

На излизане от командора Мейсън се сблъска с Мори Робъртс.

— Бързам за 106-А — обясни биохимикът. — Брайън е забелязал, че черният дроб нараства като бесен. Аз искам още малко да намаля температурата, за да… Хал, случило ли се е нещо?

— Да.

— Видът ти е един!

— Стареца ми чете конско. Гостите май са си пъхали носа в Помещение 106-А и са пожелали да научат за какво служи цялата тая грамада от уреди.

— Стига, бе!

— Командорът, разбира се, не е знаел нищичко и им е надрънкал някакви глупости. Но не е сигурен, че конгресмените ще се задоволят с отговора му.

— Хал, това е кошмарно. И какво ще правим?

Мейсън сви рамене.

— Хендерсън най-вероятно някак ще се измъкне, но щом като комисията напусне базата, ще си го изкара на нас.

— Е, и какво ще правим?

— Все едно, късно е да отстъпваме. Върви в лабораторията и изрежи излишния черен дроб. А на мен ми е време да вървя в парниците.

Робъртс побягна към 106-А, а Мейсън, проклинайки целия свят, унило се затътри. Изведнъж спря, спомняйки си думите на биохимика. Значи черният дроб непрестанно растеше и той се канеше да изреже излишното. Но нали това „излишно“ е първокачествено натурално месо. Ами ако тяхната крава може да дава и мляко, и месо…

— Ей, Хал! Елате насам! — нечий вик прекъсна мислите му. На входа на столовата стоеше, усмихвайки се, Роли Файърстоун — готвач първи клас.

— Какво има, Роли?

— Имам нещо за вас, Хал. Мисля, че ще ви хареса.

Мейсън сви рамене и последва Файърстоун в кухнята. Роли му протегна чаша, пълна с бяла течност.

— Вие винаги сте се оплаквали от качеството на млякото. Приготвил съм ви малка изненада.

Мейсън взе чашата и помириса бялата течност. Миришеше на мляко.

— Откъде го намери? — изумено възкликна той. Откъде може да се вземе истинско мляко на Луната?

— Личните запаси на конгресмена Манърс — отговори готвачът. — Реших, че може да ви заделя една чашка. Той донесе от Земята няколко галона. Конгресменът е на млечна диета заради язвата си. Пие само мляко и почти нищо не яде. Може да се каже, че му е провървяло. Ако бяхте чули какво говорят останалите за нашата храна.

— Е, благодаря ти за млякото, старче.

— Само никому не казвайте за това.

— Ням съм като риба — обеща Мейсън.

На шестия ден от работата на комисията, преди обяд, Роли Файърстоун се отби в парника при Мейсън.

— Хал, мога ли да поговоря с вас? — попита той.

— Разбира се. А какво има?

— Помните ли млякото, което ви дадох преди два дни? Млякото на конгресмена Манърс?

— Да, и какво?

— Никому ли не сте казвали за това?

— Разбира се, че не. Нали ти обещах.

— Ако някой узнае, че съм ви дал мляко — прошепна Файърстоун, — командорът жив ще ме изяде.

— Но защо?

— Защото аз погледнах в млечния контейнер на Манърс. Там няма почти нищо. Млякото ще му стигне само до вечерта, а сутринта ще ни вдигне такъв скандал.

— Но ти нали каза, че той е донесъл със себе си няколко галона. Нима е успял да изпие толкова много мляко?

— Та той да не си е броил чашите — изръмжа Файърстоун. — А аз кой съм, че да му напомням? Пък и не обърнах внимание колко остава. А Манърс искаше мляко по пет, шест, седем пъти на ден.

— Това ми харесва — засмя се Мейсън. — Конгресмен, който ревностно орязва чуждия бюджет, сам не може да направи сметка на собствените си нужди от мляко.

— Не е смешно. Хал. Хващам се на бас, че Манърс никога няма да признае, че грешката е негова.

— Каза ли на Хендерсън?

— Не. Ще говоря с него следобед. Но ви моля никому не казвайте за онази чаша. Ще ме обвинят, че съм раздал млякото.

— Не се вълнувай, Роли — успокои го Мейсън. — Разчитай на мен — И той удовлетворено изхъмка. Както личеше, ситуацията се променяше към добро. Стига само да успееха навреме да завършат всичко.

За пръв път от идването на конгресмените работата в Помещение 106-А кипеше с пълна сила. Най-накрая бяха преодолени всички препятствия и Мейсън заедно със съратниците си гордо огледа гигантското съоръжение.

— О’кей — каза Мейсън. — Да опитаме още веднъж.

Мори Робъртс и Нат Брайън пъхнаха купчина хартия в приемното отвърстие и Сам Брустър включи компютъра, който управляваше процеса. „Кравата“ забръмча и хартията пое дългия път.

Според изчисленията на Мейсън за превръщането на целулозата в мляко трябваха около три часа. В пет и четиридесет сутринта от вимето се показаха първите капки бяла течност. В шест и петдесет след бързата проверка, направена от Робъртс, те се чукнаха с чаши мляко, истинско краве мляко до десети от процента.

Мейсън се упъти към офиса на командора. Когато влезе, от кабинета се носеше звучният глас на Хендерсън.

— Повтарям, Донован, необходимо ми е мляко за Манърс! След половин час той ще научи, че контейнерът е празен, и воплите му ще се чуват чак на Марс. Не, не твърдя, че той самият е виновен за случилото се, защото е пил много бързо млякото. Нима човек като Манърс може да бъде заставен са признае, че е сгрешил?

— За какво става дума? — усмихвайки се, Мейсън попита адютанта.

— Конгресменът Манърс има язва — отговори Чалмър — и се храни изключително с мляко. Вчера Роли Файърстоун е забелязал, че млякото привършва. Манърс не може нищо да яде, от млякото на прах се е отказал и сега командорът увещава Земята да изпратят специална ракета с мляко за Манърс.

— Но ракетата ще лети не един ден до Луната.

— Значи вие разбирате колко сложно е създалото се положение, нали? Ето защо аз ви моля да си вървите и…

— Предайте, че аз мога да доставя мляко. Истинско!

— Ама вие?… Слушайте, Мейсън, сега не ми е до шеги.

— Знам. Но аз наистина мога да доставя мляко. МЛЯ-КО.

Мейсън изруга и, изблъсквайки адютанта, мина в кабинета на Хендерсън. Виждайки влизащия Мейсън, командорът, наведен над микрофона, ревна: „Изчезвай оттук. Говоря със Земята“.

— Знам, сър. Знам и за какво говорите. Исках само да ви кажа, че не е задължително да изпращат от Земята мляко. „Кравата“ работи. Ние имаме мляко за конгресмена Манърс.

— Какво? — Очите на Хендерсън щяха да изхвръкнат. — Искаш да кажеш, че ви се е удало… онова нещо? 106-А дава мляко?

— Да, сър.

* * *

В определения ден комисията излетя за Земята. След пристигането на следващия кораб на Трета Лунна командорът извика при себе си Мейсън.

— Чуй какво е говорил Манърс, отчитайки се пред Конгреса. „… дълбоко впечатление ми направи изобретателността на учените от Трета Лунна База. Принудени да се хранят със сублимирана храна, те са успели да отделят време и средства, за да създадат пълноценни аналози на някои земни продукти. След няколкодневно пребиваване на базата моите колеги и аз бяхме приятно удивени, получавайки на закуска мляко и месо, които по вкус и състав не се отличаваха от земните, и синтезирани, както после узнахме, с помощта на удивителен технологичен процес, наречен биохимична трансмутация. Триумфалната победа на нашите…“ — командорът млъкна и погледна Мейсън. — Стилът на Манърс, разбира се, е донемай-къде високопарен, така че нататък няма да чета.

— Предполагам, че здравата сме ги удивили — забеляза Мейсън.

— Несъмнено. А черният дроб просто ги потресе. Впрочем бюджетът ни през следващата финансова година е увеличен на десет милиона.

— Радвам се да го чуя, сър.

Хендерсън се усмихна.

— Аз още не съм се извинил за това, че миналия път малко избухнах.

Край