Артър Кларк
Няма да настъпи утре

— Но това е ужасно! — възкликна Върховният Учен. — Нима нищо не може да се направи?

— Необикновено трудно е, Ваше Всезнание. Тяхната планета е на разстояние петстотин светлинни години от нас и да се поддържа контакт е много сложно. Обаче ние все пак ще установим мост. Но за съжаление това не е единственият проблем. Ние и досега не сме в състояние да се свържем с тези същества. Телепатичните им способности са съвсем слабо изразени.

Настъпи тишина. Върховният Учен анализира положението и както винаги дойде до единствения правилен извод:

— Всяка разумна раса е длъжна да има макар и няколко индивидиума, надарени с телепатически способности. Ние сме длъжни да предадем съобщение.

— Разбрах, Ваше Всезнание, ще бъде изпълнено.

И през необятната космическа бездна полетяха мощни импулси, произхождащи от интелекта на планетата Тхара. Те търсеха човешко същество, мозъкът на което би бил способен да ги възприеме. И по благоволението на негово величество Случая намериха Уилиям Крос.

Не може да се каже, че им провървя. Макар че да избират, уви, нямаха възможност. Стечението на обстоятелствата, което им откри мозъка на Уилиям, бе съвършено случайно и едва ли би могло да се повтори в близките милион години.

За чудото съществуваха три причини. Но да се посочи главната от тях бе трудно.

Преди всичко местоположението. Понякога водната капка на пътя на слънчевата светлина може да я фокусира в изпепеляващ лъч. Така и Земята, само в несравнимо по-големи мащаби, изигра ролята на гигантска лупа, във фокуса на която се оказа Бил. Наистина, в този фокус попаднаха още хиляди хора. Но те не бяха инженери-ракетостроители и не размишляваха непрекъснато за Космоса, станал неотделим от тяхното съществуване.

И освен това те не бяха като Бил мъртво пияни, намиращи се на предела на изстъплението в стремежа си да се потопят в света на фантазията, където няма разочарование и скръб.

Естествено той можеше да разбере гледната точка на военните: „Доктор Крос, на вас ви се плаща да създавате ракети — с неприятна нотка казваше генерал Потър, — а не… хм… космически кораби. С какво се занимавате в свободното си време, е ваша лична работа, но ще ви помоля да не натоварвате изчислителния център с програми за вашето хоби!“.

Разбира се, големи неприятности не можеше да има — доктор Крос им бе твърде необходим. Но самият той не беше уверен, че чак толкова му се иска да остане. Изобщо в нищо не беше уверен освен в това, че Бренда бе избягала с Дони Гарднър, слагайки край на двусмислената ситуация.

Облегнал брадичка върху ръцете си, Бил се полюшваше леко в креслото и вторачено гледаше блестящата чаша с розова течност. В главата му нямаше никаква мисъл, всички бариери бяха премахнати…

В същия този момент концентрираният интелект на Тхара издаде беззвучен победен вик и стената пред Бил се разтопи в трептяща мъгла. На Бил му се стори, че гледа в глъбините на тунел, водещ към безкрайността. Фактически така си и беше.

Бил съзерцаваше феномена с интерес. Разбира се, явно имаше нещо ново, и то не можеше да се сравни с предишните му халюцинации. А когато в главата му зазвуча глас, Бил дълго не му обръщаше внимание. Дори когато биваше мъртво пиян, той запазваше старомодното убеждение, че джентълменът не разговаря със самия себе си.

— Бил — започна гласът, — слушай внимателно! Съобщението ни е необикновено важно.

Бил подхвърли това на съмнение въз основа на общия принцип: мигар в този свят съществува нещо действително важно?

— Ние разговаряме с теб от далечна планета — продължи приятелският, настойчив глас. — Ти си единственото същество, с което успяхме да установим връзка, затова ти си длъжен да ни разбереш.

Бил почувствува леко безпокойство, но му беше трудно да се съсредоточи. Интересно, помисли си той, наистина ли слушам гласове? Не им обръщай внимание, доктор Крос, остави ги да си бръщолевят, докато не ти омръзнат.

— Така да бъде — разреши Бил. — Давайте!

На Тхара, която се намираше на разстояние петстотин светлинни години, бяха в недоумение. Явно, нещо не беше както трябва, но какво именно, не можеха да определят. Впрочем оставаше само да продължат контакта и да се надяват на нещо по-добро.

— Нашите учени са изчислили, че вашето светило трябва да се взриви. Взривът ще стане след три дни — точно след седемдесет и четири часа — и да се попречи е невъзможно. Обаче не трябва да се вълнувате — ние сме готови да ви помогнем!

— Продължавайте — помоли Бил. Халюцинацията започна да му харесва.

— Ние ще създадем мост-тунел през пространството, подобен на този, в който ти гледаш. Теоретичната му обосновка е твърде сложна за теб.

— Минутка! — почна да протестира Бил. — Аз съм математик, и то съвсем не лош, дори когато съм трезвен. Четох за това във фантастичните списания. Вие имате предвид нещо подобно на късо съединение в надпространството? Стара работа, още преди Айнщайн!

Това предизвика силно удивление на Тхара.

— Ние не сме предполагали, че сте достигнали такива върхове в знанията си. Но сега не е време да се обсъжда теорията. Това е нулево пренасяне през надпространството — в дадения случай през тридесет и седмото измерение.

— На вашата планета ли ще попаднем?

— О не, вие не бихте могли да живеете на нея. Но във Вселената съществуват множество планети, подобни на Земята, и ние вече намерихме подходяща за вас. Трябва само да прекрачите в тунела, като вземете най-необходимото и… стройте нова цивилизация. Ние ще установим хиляди тунели по цялата планета и вие ще бъдете спасени. Ти си длъжен да обясниш това на правителството.

— И мен наистина ще ме послушат, а? — с ирония каза Бил. — Че защо вие самите не поговорите с президента?

— Удаде ни се да установим контакт само с теб, останалите се оказаха закрити за нас. Не можем да определим причината.

— Аз бих могъл да ви обясня — произнесе Бил, гледайки празната бутилка пред себе си. Тя явно си струваше парите. Все пак, какво удивително нещо е човешкият мозък! Колкото до разговора, то в него няма нищо оригинално — едва през миналата седмица той чете разказ за края на света. А всичките тия щуротии за тунели и мостове — какво пък, не е за чудене, че след пет години работа с тези глупашки ракети…

— А ако Слънцето се взриви — попита Бил, опитвайки се да постави халюцинацията натясно, — какво ще стане?

— Вашата планета незабавно ще се изпари. Както впрочем и останалите планети от вашата система чак до Юпитер.

Бил беше принуден да признае, че е замислено с размах. Той се наслаждаваше на умната си игра и колкото повече мислеше за тази възможност, толкова повече тя му се нравеше.

— Драга ми халюцинацио — тъжно започна той, — знаеш ли какво бих ти казал, ако ти повярвам? Нищо по-хубаво от това не може и да се измисли. Не трябва да се вълнуваме заради атомната бомба и скъпотията… О, та това би било прекрасно! За това може само да се мечтае. Благодаря за приятната информация, а сега се върнете в къщи и не забравяйте да си приберете моста.

Трудно е да се опише каква реакция предизвика на Тхара това заявление. Мозъкът на Върховния Учен, който плаваше в хранителен разтвор, даже леко пожълтя по краищата, което не беше се случвало още от времето на хантилското нахлуване. Петнадесет психолози получиха нервно сътресение. Главният Компютър в Института по космофизика започна да дели всичко на нула и бързо прегоря.

А на Земята по това време Уилиям Крос развиваше любимата си тема:

— Погледнете ме! — биеше се той в гърдите. — Цял живот работя над космически кораби, а ме заставят да строя военни ракети, за да се изтрепят един друг. Слънцето ще стори това по-добре от нас.

Той замълча, като обмисляше още една страна на тази „приятна“ възможност.

— Ех, каква изненада ще бъде за Бренда! — злорадо се захили докторът. — Целува се със своя Джони и изведнъж — ПРАС!

Бил отпуши втората бутилка уиски и с откриващата му се нова перспектива отново погледна в тунела. Сега в него заблестяха звезди и той бе наистина великолепен. Бил се гордееше със себе си и своето въображение — не всеки е способен на такива халюцинации.

— Бил! — с последни усилия отчаяно се примоли разумът на Тхара. — Но нали не всички хора са такива, както теб?

Бил обмисли този философски въпрос много внимателно, наистина, доколкото му позволяваше топлото розово сияние, което кой знае защо изведнъж започнаха да излъчват окръжаващите го предмети.

— Не, те не са такива — снизходително се усмихна доктор Крос. — Те са много по-лоши!

Разумът на Тхара отчаяно изстена и излезе от контакта.

Първите два дни Бил беше махмурлия и нищо не помнеше. На третия ден някакви смътни възпоминания запъплиха в главата му и той започна да се безпокои, но тогава се върна Бренда и вече не му беше до възпоминанията.

А четвъртият ден, разбира се, не настъпи.