Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Eyes Have It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 16,17/1983 г.

История

  1. — Добавяне

Джоузеф Хейдъл бавно плъзна поглед по петимата мъже, които седяха на обедната трапеза. Цигареният дим скриваше изпитателното изражение на Хейдъл — набит мъж с тънки, безцветни коси, прилепнали към черепа му. След около три месеца щяха да му чукнат петдесет и две годинки, но и лицето, и фигурата му не позволяваха да му се дадат повече от четиридесет. Той беше Президент на Върховния Съвет — висша длъжност на Марс — и заемаше този пост четири от шестте години, през които живееше тук. Докато местеше погледа си от едно лице на друго, пръстите му машинално барабаняха по масата с тих, непрекъснат тропот.

Един. Двама. Трима. Четирима. Петима. Петима души, облечени във висше доверие, грижливо проверени и прозрени до мозъка на костите си в метрополията на Земята. Те съставяха ядрото на правителството на Марс.

Поразително светлите очи на Хейдъл се притвориха, а пръстите му зачестиха трополенето. Кой от тях? Кой от тях е самозванец, подставена фигура? Кой от тях е марсианец?

Сухият глас на Садлер наруши мълчанието:

— Това не е съвсем обикновена среща, нали, господин Президент?

Хейдъл захапа пурата. Погледна Садлер право в очите:

— Да, Садлер, не съвсем обикновена. Ние се събрахме по особен повод — той се усмихна, без да изпуска пурата от устата си. — Днес ще разобличим вълка в овча кожа.

Пет лица го гледаха: Садлер, Михън, Лок, Форбс и Кларк.

Един от тях.

Кой?

— Днес не се чувствувам много добре — рече Лок. — Може би затова не схващам за какво става дума.

— О, естествено — Хейдъл отново се усмихна. — Сега ще ви обясня.

Той усещаше необикновен прилив на бодрост в този момент. Всеки нерв беше като струна, мускулите му потръпваха в бойна готовност. Размишляваше светкавично и отчетливо и думите идваха лесно на езика му.

Ситуацията беше от онези, в които Хейдъл се чувствуваше най-добре: пределно остра, драматична ситуация, изпълнена с неизказани подозрения атмосфера.

— Нещата са прости и ясни — започна Хейдъл. Той тръсна пепелта, наблюдавайки с присвити очи как ярко червенееше краят на пурата. Внезапно рязко се наклони напред. — Джентълмени, сред нас има предател! Шпионин!

Той направи напрегната пауза, изчаквайки жилото на това съобщение да порази слушателите му. После небрежно се отдръпна назад.

— И днес аз ще го разоблича. Тук, на тази маса.

Той отново плъзна поглед по лицата наоколо, за да долови някое предателско потръпване на мускулите, неволно движение на ръката, сянка от страх в очите.

Но тук бяха само Садлер, Михън, Лок, Форбс и Кларк и те изглеждаха съвсем както винаги — солидни, уважавани, макар и малко разстроени граждани.

— Вие казвате: един от нас — полузапитвайки, полуутвърждавайки рече Кларк.

— Точно така — потвърди Хейдъл.

— Доста добра история — криво се усмихна Форбс.

— По-конкретно, Форбс, по-конкретно — рече Хейдъл.

— Трудно ми е да повярвам — каза вече съвсем сериозно Форбс.

— Това вече е точно — каза Хейдъл.

Едуард Кларк се окашля:

— Бих ли могъл да се осведомя, сър, как е било открито това и защо подозренията са паднали именно върху Върховния Съвет?

— Разбира се, че можете — рязко отвърна Хейдъл. — Не си струва да се впускам в подробности за неприятностите, които ни се случиха. Всички вие ги знаете. Но откъде дойдоха те — това е важното. Помните ли историята с мисионерите?

— Когато решихме да насочим по правия път Източния индустриален район ли?

— Да, именно — подхвана Хейдъл. — Това зловещо избиване.

— Вярно е, реки от кръв потекоха — съгласи се Джон Михън.

— Ние изгубихме шестдесет и седем мисионери — добави Хейдъл.

— Спомням си нотата с извиненията на Марс — рече Форбс, — извинете, ние се покланяме на нашите богове вече двеста хиляди години и ще продължим да правим това. Приемете уверенията ни… Ама че нерви имат.

— Не е там въпросът — грубо го прекъсна Хейдъл. — Най-същественото е, че никой не знаеше, че тези шестдесет и седем души бяха мисионери. Никой, освен нас.

Петимата седяха насреща му и Хейдъл ги гледаше право в очите.

— Това е едната история — продължи той. — Има и друга. Помните ли, когато ние отменихме системата на свободни избори?

— И пак имаше кръв — каза Садлер.

— Четиридесет и осем жертви — уточни Хейдъл. — Четиридесет и осем почетни колонисти, които ние облякохме в пълномощия да венчават всяка двойка на тази планета и те се разпръснаха по всички материци, за да ликвидират тази отвратителна свободна любов.

— Четиридесет и осем вестители на мира и справедливостта загинаха — отбеляза Форбс.

— А спомняте ли си нотата с извиненията им? — Хейдъл повиши глас. Той гледаше Форбс право в очите.

— В общи линии, да — Форбс спокойно пресрещна погледа на Хейдъл. — Вие харесвате вашите обичаи, а ние — нашите. Какво лукавство, нали?

— В най-висша степен — потвърди Хейдъл. — Но работата е, че освен нас, шестимата, събрани в тази стая, никой не знаеше какви задължения са възложени на тия четиридесет и осем души.

Хейдъл се изправи в креслото си. Бавният, скърцащ глас на Форбс го дразнеше и отвличаше вниманието на събраните. А той искаше да го прикове към себе си, та когато бъде готов, драматизмът на действията му да произведе максимално впечатление.

— Не си струва да навлизаме в подробностите на другите инциденти — рече той. — Вие непременно ги помните. Когато искахме да въведем свобода на печата, да учредим галерия на изящните изкуства, Ден на Марсианеца, съревнование по свободна борба и тъй нататък.

— Отлично си спомням тази история с бореца — каза Форбс. — Марсианците го бутнаха под един автомобил на улицата. Естествено той загина. Всичките му кости бяха изпочупени…

— Прекрасно — прекъсна го Хейдъл. — С една дума, всичките ни опити да дадем на тия същества възможност да унаследят нашето културно богатство се отхвърлят с такова отвращение, с каквото смачкваме дървеница. И причината за нашите неуспехи може да се крие само в изтичане на информация от Върховния Съвет. Това е въпрос на елементарна логика. Тази вечер ние трябва да изясним кой от нас е отговорен за всичко това. И аз ще го разоблича! — ниският глас на Хейдъл отекна по всички ъгълчета на голямата обедна зала.

Петимата застинаха в очакване. Форбс преметна дългите си крака един върху друг. Садлер внимателно изучаваше ноктите си. Михън разсеяно присвиваше очи. Кларк сплете пръсти. Лок разглеждаше пурата.

— Кесит! — извика Хейдъл.

Прошарен мъж в черен фрак на прислужник се появи а стаята.

— Ще пийнем от нашето вино — каза Хейдъл. Устните му за миг потръпнаха, откривайки здрави бели зъби.

Прислужникът бавно се движеше из залата. Той донесе и постави на масата сребърен поднос с вино.

— А сега, Кесит — рече Хейдъл, — бъдете така любезен да донесете малкия ми пистолет — той произнесе думите с разтегната усмивка. Сега отново владееше положението. Постепенно, дюйм след дюйм, той напредваше в предначертаното направление.

Взе пистолета от ръката на стария прислужник.

— И още нещо — добави той. — Бъдете любезен да запалите свещите на масата и да загасите осветлението в залата. Винаги съм имал слабост към романтиката — добави със същата усмивка той. — Свещи и вино.

— Наистина красиво! — оживено се съгласи Лок.

— Великолепно — потвърди Форбс.

Хейдъл кимна, изчака прислужникът да запали свещите и да загаси осветлението. Когато вратата тихо се затвори след Кесит, жълтите езичета на пламъчетата безшумно се залюляха, отразявайки се в полираната повърхност на масата.

— И тъй — започна Хейдъл, усещайки всяка фибра на тялото си, — сега, джентълмени, да предоставим думата на древния персонаж от XX век. Твърде красноречив персонаж, мога да добавя. Нарича се П-М8, ако не ми изменя паметта — той рязко вдигна пистолета. Езичетата на свещите отново затрептяха, хвърляйки светли петна върху черната му дръжка и сребристото дуло.

Прозвуча вежлив шепот. Петимата се наклониха да разгледат пистолета в ръката на Хейдъл.

— Ужасно — възкликна Садлер.

— О, дяволски привлекателно — рече Форбс.

— Това е моето хоби — отбеляза Хейдъл. — И искам да добавя, че не само колекционирам тези мънички играчки, но и твърде добре ги владея. И се каня да ви демонстрирам нещичко — той широко се ухили.

— Любопитно — каза Михън.

— Сигурно ще е забавно — вежливо добави Форбс.

— Надявам се, че ще бъде — рече Хейдъл. — А сега ви моля да се убедите, джентълмени — той натисна предпазителя и черният пълнител изскочи в опнатата му длан. — Заредих го с пет патрона. Само пет. Виждате ли? Отлично. — Хейдъл постави обратно пълнителя в оръжието. Не можа да се сдържи и устните му се разтегнаха при мисълта за предстоящото представление, но движенията му си останаха все така точни, а нервите — студени като лед.

Петимата се облегнаха на креслата си.

— Сега, Михън — рече той на седящия срещу него мъж, — мога ли да ви помоля да се отместите вляво така, че срещу мен да има свободно пространство.

— Какво? — запита Михън. — О, да, разбира се.

Под лекия шум на възхищение при вида на всички тези тържествени приготовления той бавно отдръпна креслото си малко вляво.

— Ето така — одобри Хейдъл. — Наистина всичко това изглежда може би малко глупаво. Но кълна ви се, че след няколко минути, когато изясним кой от вас е марсианският шпионин, всичко ще изглежда съвсем иначе! — гръмкият му глас сега изпълваше цялата зала. Той шумно постави пистолета пред себе си.

Настъпи гробно мълчание и Хейдъл отново зловещо се усмихна.

— Отлично. Сега мога да пристъпя към обясненията. Преди няколко дни почина доктор Кигли, шефът на нашия изследователски отдел. Но в навечерието на своята смърт той успя да направи едно наистина забележително откритие. Както знаете, понеже по физическите си белези марсианите с нищо не се отличават от земляните, нямаше никаква възможност те да бъдат идентифицирани. Нямаше, докато доктор Кигли не направи своето откритие — Хейдъл отново плъзна поглед по седящите срещу него. — И ето как стана това — продължи той, — доктор Кигли…

Той млъкна за миг и после с присторено стресване разпери ръце:

— Моля за извинение, джентълмени. Ние още не сме опитали нашето вино. Отличен портвайн, великолепна реколта. Да пием! — той вдигна чаша.

Езичетата на пламъчетата се полюшнаха върху останалите пет чаши.

— Пия за разобличаването на този мерзавец, който седи сред нас! — Хейдъл на един дъх глътна половината от съдържанието на чашката.

Пет чашки звъннаха и се върнаха отново на масата. Пак настъпи мълчаливо очакване.

— Да се върнем към началото — подхвана Хейдъл, като с удоволствие се прислушваше в собствения си глас. — В процеса на аутопсиране на останките на някакъв марсианец доктор Кигли направил удивително откритие…

— Моля да ме извините — прекъсна го Форбс. — Но вие казахте „аутопсия“?

— Да — потвърди Хейдъл. — Понякога прибягваме до нея. Разбира се, това не е разрешено — той подмигна, — но вие разбирате, че не може да се мине без някои малки нарушения.

— Разбирам — рече Форбс. — Просто не знаех за това.

— Сега знаете — рече Хейдъл и внимателно го изгледа. — Така или иначе, в хода на работата доктор Кигли изобретил консервиращ разтвор, който използувал в случаите, когато се налагало да удължи срока на изследване и имало опасност тъканите да започнат да се разлагат. Разтворът се впръсквал по кръвен път и…

— Отново се извинявам, сър — пак го прекъсна Форбс. — Вие казахте по кръвен път?

— Да — кимна Хейдъл. — Но това е трябвало да стане, преди трупът да стане труп, нали?

— Така си и помислих — Форбс се отпусна на облегалката. — В противен случай, за да открием този мерзавец, преди това ще трябва да го убием…

Пръстите на Хейдъл обгърнаха дръжката на пистолета.

— Форбс, подобни забележки не ми се нравят.

— Приемете моите най-дълбоки извинения, сър.

— Да продължим — поде след кратка пауза Хейдъл. — Доктор Кигли впръскал своя разтвор и… С една дума, когато се върнал в лабораторията, вече било късно през нощта. Там било тъмно като в гроб… Мъча се да ви обрисувам картината, джентълмени: трупът все така си лежал, проснат върху масата. Но още преди да включи осветлението, доктор Кигли видял, че очите на марсианина светят в мрака като разпалени въглени.

— Какъв ужас — рече с потръпване Садлер.

— Същинско привидение — забеляза Кларк.

— Но най-важното е — меко продължи Хейдъл, — че доктор Кигли успял да изясни в какво се състои разликата между марсианите и земните жители. Тя е в очите. Разтворът встъпва в химична реакция и когато тя завърши, очите на марсианите започват да светят в мрака. Няма да се впускам в детайли, какво е изяснил доктор Кигли, когато е разрязал очната ябълка на мъртвеца. Достатъчно е ви кажа, че в нея се съдържат елементи, различни от нашите. И в крайна сметка бих искал да се надявам, че тях ги няма в петима от нас.

Той млъкна и отново се ухили. Съобщението попадна в целта и произведе нужния ефект.

— Нещо повече — продължи той. — Сред нас има и шести, за когото стана вече дума. Муха в супата. Но след няколко секунди аз възнамерявам да измъкна тая муха — той вдигна пистолета над масата. — Както вече ви обясних, джентълмени, аз удивително добре владея това оръжие. С други думи, стрелям точно. И се каня да ви демонстрирам умението си.

Той местеше поглед от лице на лице.

— Обърнете внимание, че когато мистър Михън се отмести, аз освободих пространството отсреща. Не допускам, че минимално количество олово в стената би я повредило сериозно. Как мислите, Форбс?

— И аз смятам така, сър — едва чуто промълви Форбс.

— Отлично. Затова се каня да угася свещите в средата на масата, като последователно прострелям фитилите им. Следите ли моята мисъл, джентълмени? Лок? Садлер? Михън? Кларк?

Всички кимнаха.

— Тогава може би вече сте разбрали какво искам да кажа. Когато угасне и последната свещ, ние ще се озовем в мрак. И тогава съм уверен, че ще забележим марсианския плъх. Защото — Хейдъл очевидно се наслаждаваше на речта си — към портвайна, който пихме, аз си позволих да добавя мъничко от разтвора на доктор Кигли. Безвкусен и безвреден разтвор. За всички освен за един в тази зала естествено.

Хейдъл вдигна пистолета.

— Приеми, господи, душата на този мерзавец! Защото, както помните, джентълмени, в пълнителя ми има пет куршума. Четири за свещите и един, за да пръсна мозъка на тоя мерзавец, чиито очи ще засветят, когато угасне и последният пламък.

Настъпи мъртво мълчание и само езичетата на четирите свещи леко трепкаха в неподвижния въздух.

— Струва ми се — с наслада изрече Хейдъл, — че можем да си позволим последен тост, преди да пристъпим към финала — той вдигна чашката си. — Нека онзи, за когото е предназначен петият куршум, да отиде право в ада. В буквалния смисъл, джентълмени — разсмя се той. — Да пием!

Чашките бяха пресушени до дъно и поставени на масата.

— Следете внимателно — каза Хейдъл и вдигна пистолета. После се прицели в първата свещ. Спусъкът трепна под пръстите му и стаята проехтя от трясъка на изстрела.

— Първата — рече Хейдъл.

Отново се прицели. Изстрел.

— Втората — каза той. — Не е лошо, нали?

— О, да — съгласи се Садлер.

— Отлично — присъедини се Форбс.

— Още една — каза Хейдъл. Раздаде се трети изстрел.

— И тъй — той насочи дулото към последната свещ, — ето че достигнахме финала, нали, джентълмени? И страхувам се, че щом тя угасне, един от нас ще получи порция олово между светещите си очи. Готови ли сте?

Той присви очи. Натисна спусъка, проехтя изстрел и в стаята настъпи непрогледен мрак. Хейдъл застина с пистолета в ръка.

Мълчание,

— Е — рече Форбс най-сетне. — Това е всичко. Май сте изненадан, нали?

Хейдъл поклати пистолета в ръката си, усещайки, че дланта, която стискаше дръжката му, е мокра от пот. В него гледаха пет чифта горящи като разпалени въглени очи.

— Мога да си представя колко е потресен — прекъсна мълчанието Форбс. — Да разобличи изведнъж всички ни…

Хейдъл облиза сухите си устни.

— Как… Как успяхте?…

Форбс остана неподвижен.

— Това е по-просто от най-простото, знаете. Да подменим човека в ракетата, която се връща на Земята с колонистите. Да го изучим. Да го наблюдаваме. Да се научим. Тук-там да преправим образа. Да фалшифицираме документите и тъй нататък. Контактите между Марс и Земята не са толкова солидни, както знаете. С една дума, не е толкова трудно.

— С един от вас ще се разделя — заяви Хейдъл, като продължаваше да стиска пистолета.

— Е, бихте могли — съгласи се Форбс. — Но не с повече от един. Към вас са отправени три дула. Ние ви виждаме тъй ясно, както при дневна светлина. Едно движение и ще бъдете мъртъв.

— Защо се заловихте с това? — внезапно запита Хейдъл. — Защо? Нали всичко, което се правеше, беше за доброто на марсианите. Ние искахме да ви дадем свобода и култура, да обогатим вашите знания…

— Не ни се нравят вашите борци — сухо рече Форбс.

Лицето на Хейдъл се изкриви в мигновена гримаса и неочаквано той натисна спусъка. Чу се изстрел, после настъпи мълчание.

— Отлично — каза Форбс. — Не допусках, че ще стреля.

— Сега доволен ли сте? — попита Михън и отпусна пистолета си.

— Напълно. Макар всичко да изглежда малко мелодраматично, нали?

— Късане на нервите — съгласи се Лок.

Форбс се извърна в креслото и извика:

— Ей, Кесит!

Прислужникът отвори вратата на стаята, в която продължаваше да цари непрогледен мрак. Помая се да запали осветлението.

— Не, не — усмихна се Форбс, — не за това. Бъдете любезен да дойдете тук.

Прислужникът бавно пресече стаята.

— Всичко е наред — рече Форбс. — Президентът нищо не забеляза, Кесит. Ще бъдете ли тъй любезен да ни предложите по още една чашка вино. Този портвайн страшно ми хареса.

Прислужникът вдигна бутилката и напълни чашките. Той се движеше в мрака леко и уверено.

— Наздраве! — рече Форбс.

— Наздраве! — казаха останалите и към гласовете им се присъедини кристалният звън на стъклените чаши.

Край