Игор Евстратов
Футболна история

Трябва да ви кажа, че професията ми няма нищо общо с футбола. Аз съм инженер, специалист по инсталиране на нефтопреработващи заводи, но тъй като стана дума за тази игра, то ще ви разкажа една футболна история.

Това се случи в една латиноамериканска страна, където бях командирован за монтирането на нефтопреработващ завод. Не е задължително да знаете името й, ще ви кажа само, че никъде не съм срещал хора, така запалени по футбола, както в тази страна. На работа, в семеен кръг, в кафенето, на улицата, всички говорят само за футбол, обсъждат шансовете, споделят впечатления за мачове, правят предположения за вариантите на бъдещи срещи. А трябва да ви кажа, че към футбола — още повече към чуждестранния, съм напълно безразличен, изцяло съм равнодушен към него.

Казвам това, за да разберете защо си бях харесал да вечерям в онова кафене. Не, кухнята там не беше по-добра, но главното — там нямаше холовизор. А то в другите кафенета не си успял още да се разположиш и да направиш поръчка и започват да предават футболни мачове. Тамошните холовизори се отличават малко от нашите. При нашите винаги се чувствува известна дистанция между действието и зрителите, а там — почти никаква. Играчите се мяркат досами масичката, като че стоиш на края на футболното игрище, а ако пък и камерата приближи образа — ти си вече в средата на схватката, струва ти се, че ей сега ще те ударят с футболна обувка по ухото или че топката ще цапне върху масичката. Но нямаше да бъде толкова страшно, ако не бяха посетителите на кафенетата. Това е дявол знае що, само не публика. Крещят, свирят с уста, удрят по раменете, стискат ръце, съвсем не ти е до ядене.

Накъсо казано, бях си харесал това кафене, недалеко от хотела, в който живеехме. Уютна, почти домашна обстановка, тишина, вместо холовизор — обикновен телевизор, по който показваха най-често стари, овехтели филми.

Така вече цел месец си вечерях в това кафене, докато не ме забеляза стопанинът на това заведение, едно такова дребно оплешивяло старче, казваше се, ако не се лъжа, Педро Бертелио. Та този Педро приседна веднаж до мене и се поинтересува защо съм избрал неговото кафене, та нали съм млад човек, а тук и публиката е друга, и няма холовизор за футбол…

Е, и аз разказах на стопанина за моето отношение към футбола, а какво е то вие вече знаете. Педро почеса своя оплешивял тил и заговори:

— Може би господинът не бърза за никъде? Виждате ли, тук, в тази страна, едва ли някой ще ме разбере, а вие, както виждам, сте чужденец и при това съвършено безразличен към футбола. Има една история, която отдавна искам да разкажа някому, без да рискувам да бъда сметнат за луд, сеньор. Не, не, историята не е много дълга. Но аз много ви моля да ме изслушате, сеньор. За мене това е просто необходимо. Ей, Мария, още две кафета за господина, не се безпокойте сеньор, те са за моя сметка, а и цялата днешна вечеря — вие сте ми гост.

И тъй, сеньор, трябва да ви кажа, че само допреди три години аз бях страстен футболен запалянко, а кафенето ми всякога беше препълнено с млади хора — също запалянковци. Когато предаваха най-интересните мачове, народът прииждаше на тълпи — тогава имах един от най-мощните холовизори в града. Вие сте учуден, сеньор? Да, това беше точно така, сеньор. Ето виждате ли, вие вече се заинтересувахте какво се е случило със стария Педро преди три години… А се случи ето какво.

Както вероятно знаете, сеньор, в нашия град има четири прекрасни стадиона — великолепни постройки, ще ви река аз, и футболните предавания са главно оттам. Но вие знаете, сеньор, не е проста работа да се измъкнеш от всекидневните задължения, за да отидеш на футболен мач, пък и като че ли няма защо да се ходи на стадиона, холовизорът е напълно достатъчен. Поне ще се избягнат блъсканиците, няма да го има суетенето, стой си в кафенето и се вживявай колкото си искаш. Но веднаж, това беше преди три години, сеньор, ми се поиска да отида на стадион. Нали знаете, спомени от детството, желанието да усетиш непосредствено атмосферата на състезанието… Толкова много ми се прииска, че вече не можех да издържа. Още повече че през този ден щеше да се играе мач между двата най-силни отбора. С една дума, приготвих се и тръгнах. Стигнах до стадиона, а там на касите — табелки: „Всички билети продадени“. Разбира се, домъчня ми, сеньор. И как да не се разстроя, от кои години не бях идвал на стадион и така да не ми провърви — всички билети продадени. Исках вече да си тръгвам за в къщи, но си помислих: „Педро, ти едва ли ще дойдеш пак на стадиона, годините ти не са малко, а пък работата с всяка година все по-нараства. Рискувай, Педро“ — това си казах сам на себе си, сеньор. Е, и реших аз все таки да се добера до стадиона. Приближих се до вратата, а там — полицейска охрана. Примъкнах се до един полицай, тъй и тъй му казвам, пусни ме, и му пъхам пари, само че къде ти, той не ги и поглежда. А дойде и старшията, разкрещя се и ме заблъска в гърба.

Как да не се разстроиш от това, сеньор. Но аз не паднах духом, а реших да заобиколя стадиона, може би някъде има друг вход, е, някакъв си там, за спортистите, или за персонала… Не бях изминал и стотина крачки, гледам — още една врата и върху нея надпис: „Служебен вход“. Но и там, сеньор, беше завардено. Аз не се и приближих до полицаите, разбрал бях, че е безполезно. А в това време от стадиона шум, рев, зрителите беснеят, коментаторът назовава имената на играчите, извадих своя джобен телевизор, гледам: любимият ми отбор печели. Това ми вдъхна такава бодрост, че когато пред вратата спря покрит електроавтофургон, аз, докато шофьорът се караше с полицаите, успях да се вмъкна през задната му врата — и това на моите години, сеньор! Едва бях влязъл и затворил зад себе си вратата, усетих — тръгнахме. А след две минути се спряхме. Открехнах полекичка вратата — гледам, точно срещу мене, в края на пътечката между храстите — вратите, които водят към трибуните. Скочих от колата и се хвърлих в храстите. И навреме се вмъкнах, ще ви кажа аз, защото буквално след минута откъм завоя се плъзна полицейски електромобил, а в него — три момчета — здравеняци във форма.

Колата спря до моя храст: „Е, край, си мисля, Педро — така си приказвам на себе си, сеньор, — ей сега ще те изхвърлят позорно от тука.“ А самият съм се свил като мишка и наблюдавам. Гледам, онези тримата се спускат към съседния храст и измъкват оттам някакъв си нещастник — почтен сеньор на моя възраст. Изглежда, също е искал да се вмъкне на стадиона. Това именно — както разбрах по-късно — ме е спасило. Оказа се, че там е монтирана такава защитна уредба, която реагира на присъствието на всеки предмет, а най-вече на човек. И тъй като ние бяхме двама — аз и този почтен сеньор, то защитата реагира така, като че там беше само този мой съмишленик.

Не беше успял още електромобилът да завие зад ъгъла, а аз вече се промъкнах към вратата, открехнах едното крило, шмугнах се вътре под трибуните — търси ме, ако щеш. А отгоре — грохот, освирквания, рев, печелят ли нашите, губят ли — нищо не мога да разбера. Преминах бързичко покрай затворения бюфет, покрай някакви ъгли, затрупани с вехтории, и — ето я най-после заветната врата нагоре.

Отворих я и присвих очи: под трибуните беше полумрак, а горе ослепително слънце. А когато си отворих очите, няма да повярвате, сеньор, ахнах: стадионът беше празен. Т.е. нито една жива душа! Нито зрители, нито играчи, нито съдии, е, с една дума — никой. Само високоговорителите на високите стълбове ще се пръснат от викове и шум, и то така, че можеш да оглушееш. Не повярвах на очите си. Извадих от джоба си телевизора, включих го, гледам — не, всичко си е наред, играта е в разгара си. Може, мисля си, да са я прехвърлили на друг стадион? Но камерата показа вратата, а зад вратата, статуйката на свети Фок, у нас той се смята за покровител на този стадион. Погледнах към вратата — светията си е на мястото. Изплаших се, сеньор, толкова се изплаших, не мога ви описа. Започнах да бягам, да викам нещо. С една дума, изпаднах в умопомрачение.

Но изведнъж усетих, че някой ме хваща за лакътя. Измъкнах лакътя си, озърнах се. Гледам — зад гърба ми стои човек. Един такъв висок, с очила, прилича на истински професор. Показва ми със знаци, защото с думи нищо не може да се каже, много е шумно, към вратата, от която аз току-що бях влязъл. И тръгнах след него, защото нямаше къде да се дяна, сеньор.

Преминахме през един коридор, а там, зад ъгъла, огромна зала, цялата заобиколена с шкафове. Сред залата — холовизор. Предава футболния мач. Гледам — моят любим футболен отбор губи. Не успях даже да видя кое, що, какво и как, „професорът“ ме помъкна по-нататък. Преминахме през тази зала и се озовахме в един кабинет. „Професорът“ ме сложи да седна в едно кресло и ме заразпитва кой съм и какво правя тук. И знаете ли, сеньор, аз всичко му разказах като на изповед пред свещеник. И това, че вече четиридесет години не съм ходил на стадион, че съм страстен запалянко и че в кафенето си имам най-мощния холовизор в града. А по-добре щеше да бъде, ако не бях правил това, може би и „професорът“ не би ми разказал нищо от онова, което чух. А ето какво ми разказа той, сеньор. Имам добра памет, не всичко разбрах, но го запомних. Както знаете, сеньор, някога на футболни мачове ходеха стотици хиляди хора, но се появи телевизията и количеството на зрителите понамаля. Цветният телевизор също погълна значителна част от зрителите на стадионите, а когато се появи холовизорът, то на стадионите започнаха да ходят само отделни ентусиасти, всички останали предпочитаха да гледат футболните мачове или по телевизора в къщи, или отиваха в някое кафене, където имаше холовизор. И като последица, разбира се, класата на играта рязко спадна. Опитай се да играеш вдъхновено, когато на трибуните почти няма зрители!

Да, това си беше така, сеньор, спомням си като сега, преди десет години интересът към футбола спадна — и то в нашата страна, сеньор, където всеки хлапак от раждането си мечтае да стане велик футболист! Но, извинете, аз малко се отвлякох. И тъй този „професор“ заразказва какво е станало по-нататък.

Стопаните на футболните тръстове изчислили, че не е изгодно да държат и в бъдеще толкова играчи, треньори, масажисти, лекари. Решили те постепенно да заменят футбола с нещо друго, но ето че един тип им предложил някакъв проект — на пръв поглед съвършено фантастичен. „А защо трябва да поддържате толкова отбори — казал той, — когато е достатъчно да се сдобиете само с един компютър!“ Оказва се, сеньор, че е достатъчно в електронния мозък да се вложат данни за правилата на играта, за поведението на играчите на игрището и за техните индивидуални особености, за да почне компютърът при наличието на такава програма да дава свои варианти на игра. При това да ги предава направо по холовизора. Разбира се, господарите не се съгласили веднага — рисковано е все пак, — но оня тип бързо ги убедил, че тази работа е изгодна. Оказало се, че той отдавна вече работи над тази задача и е събрал в своята картотека всичко, което е възможно да се знае за футбола… от размерите на футболното игрище и топка до марката на любимата дъвка на левия полузащитник от отбора „Чантос“. Наел той за две седмици компютър, вложил в него своята програма. Господарите видели изкуствения футбол и изпаднали във възторг. Това не било игра, а песен! Какви пасове, подавания, пробиви! Каква воля за победа! Каква техника! Изобщо решили да излъчат за проба едно предаване в ефира. Още повече че предстоял мач между двата най-известни отбора. На играчите казали, че мачът се отменя и чевръсто, чевръсто ги изпратили в задгранично турне, а запрограмирали компютъра да разиграе среща именно между тези отбори. Окачили над касите на стадиона табелки: „всички билети продадени“, и мачът започнал!

Може и да не се разказва как е минала тази среща, за нея и след години се носеха легенди, аз самият прекрасно помня това, сеньор.

Не мина и половин година и в страната не остана нито един първокласен отбор, сеньор. Е, разни там дребни клубни отбори, разбира се, има, а и хлапетата тичат по дворовете подир топките, но големият професионален футбол изчезна завинаги. Запази се той само в паметта на компютъра, а за зрителите останаха безкрайните комбинации от характерите на играчите, от най-добрите срещи през минали години, от съдийския състав, от реакциите на запалянковците на игрите. Затруднения с поклонниците на големия футбол, разбира се, имаше. Но беше обявено, че играта на нашите футболисти е достигнала такава висока класа, че на футболистите им се налага постоянно да ходят на международни срещи зад граница. Такава работа, сеньор…

Когато този „професор“ свърши своя разказ, аз го попитах защо ми наговори всичко това. Той сви рамене, изхъмка и каза, че уж не можел да носи през целия си живот камък в сърцето си, трябвало някога да сподели с жив човек своето престъпление пред народа. Но вие не можете да си представите, сеньор, как се разярих след тези негови думи! Ами, казвам му аз, какво ще стане, ако изляза сега на площада пред стадиона и викна, че вие сте го ограбили, че сте го лишили от последната му радост! Какво ще стане тогава с вас, сеньор?

А той само ми се надсмя, сеньор. Кой, казва, ще повярва на полуумното старче — мене да ме нарече така.

— А вие опитвали ли сте — продължи той — да отнемете любимата играчка на някое дете? Нали — казва — куклата, с която то играе от години, не е нищо друго освен малко парцали, пластмаси и бои? Опитайте се да кажете на запалянковците, че целият им футбол е само комбинация от импулси в блоковете на моя компютър! Здрав и читав ще ви вкарат в лудницата, ако преди това не ви пребият разярените поклонници на футбола. Пък и в края на краищата имаме достатъчно дълги ръце.

След тази вечер три четири дни не ходих в кафенето, вече не си спомням защо: или ни бяха преместили на друг обект, или пък си бях сменил хотела. Но историята, разказана от стария Педро, помнех. Когато в главата ми се натрупаха достатъчно много въпроси, реших да си ги изясня с помощта на стопанина на кафенето. Но не го намерих на мястото му. Нито него, нито Мария — жената на Педро. Новият стопанин отговаряше твърде неохотно на всичките ми въпроси, каза, че тези дни е купил кафенето чрез банката, а за предишния стопанин не иска и да знае. Посред залата вече гърмеше и ревеше холовизор, а играчите се домогваха да влязат с футболните си обувки в чашката с кафе или да пляснат топката върху масичката.

Когато излизах от залата, ме догони някакъв дрипльо и озъртайки се, каза, че тези дни някаква странна полиция дигнала стария Педро. „Те дойдоха с голям електромобил, сеньор, взеха и стареца, и жена му.“

След седмица изтичаше срокът на моята командировка. И вече на летището, преминавайки през турникета при излизането за пистата, обърнах внимание на човека, който стоеше до въртележката в светъл костюм и с широка шапка. Той се наведе към мен и ми каза:

— Забравете за стария Педро, сеньор. Това беше обикновено, изглупяло старче и го отведоха в психиатрична клиника. Не бих искал у вас да остане превратна представа за нашата гостоприемна страна, сеньор.

Ето такава история се случи с мене в една латиноамериканска страна. Съдете сами доколко тя е „футболна“.