Сергей Шаров
Ученик на Херострат

1.

Първите признаци за приближаващата се катастрофа се появиха в сряда. В единадесет часа сутринта в координационния център за управление и контрол на работата на Суперкомп — най-големия компютър в Америка — позвъни някой си мистър Джексън и съобщи, че „тая проклета машинка не желае да отговаря на въпросите“.

Откакто почти във всеки дом имаше терминал, чрез който можеш да се обърнеш за съвет или справка към Суперкомпа, такива случаи имаше доста. Но, разбира се, в нито един от тях вината не беше в компютъра — колосалната аналитична мощ на неговия електронен мозък, неограниченият достъп до информацията, събрана в най-големите хранилища, правеха от него истински пророк, в когото с трепет се вслушваха почти всички. Освен това той управляваше цялата промишленост в страната, сервизите, системата на образование… Накратко, нямаше нито един отрасъл на стопанството, който би могъл да мине без него. Хиляди квалифицирани учени и инженери грижливо следяха за „здравето“ на Суперкомпа и през своето полувековно съществуване той нито веднъж не излезе от строя. А щом все пак не отговаря, това несъмнено означаваше само едно: повреден терминал или неизправна линия за свръзка. А тях ги ръководеха телефонните компании.

И дежурният, който разговаряше с раздразнения мистър Джексън, го отправи именно към тях. Дежурният беше изненадан — с подобни дреболии вече отдавна никой не се беше обаждал направо в координационния център.

— У нас всичко е в ред, сто пъти провериха! — възмути се на другия край на жицата собственикът на терминала. — По-добре проверете в ред ли е мозъкът на вашия компютър. Как ще ми обясните, че чрез три различни апарата не успях да се свържа с него?

Мисълта, че Суперкомп се е смахнал, само развесели дежурния. Той и не помисли дори да докладва за това обаждане на главния координатор. Но когато броят на тревожните съобщения достигна петдесет, дежурният разбра, че е станало нещо сериозно.

2.

Главният координатор Ричард Шел нервно хапеше устни, крачеше из кабинета си на петдесет и шестия етаж в административната сграда на концерна „Суперкомп“. Координационният център вече второ денонощие беше затрупван с оплаквания за неизправна работа, а той до този момент не бе в състояние убедително да обясни какво става. Най-поразителното беше, че самият Суперкомп не можеше да обясни това. Не, не искаше! Той дори не отговори на въпроса, защо спира работата си — случай толкова безпрецедентен, че обикновено невъзмутимият координатор беше съвършено потресен.

— Шефе — пред него застана помощникът му Тони Смит, — той съвсем престана да отговаря!

— Невъзможно!

Смит нервно сви рамене.

— Нашата линия за връзка очевидно просто е изключение, както и всички други. Всякакви по-нататъшни опити са безполезни.

Когато остана сам, Шел приседна до писалището и дълбоко се замисли. Цял живот не му бе вървяло особено. Като правило измъкваха под носа му най-лакомите късчета. Неговите приятели бяха свикнали с това, примирил се беше и самият Шел.

Дори бившата му годеница, когато непосредствено преди сватбата му върна обещанията и всички подаръци, му каза: „Не, Рич! Страхувам се да живея с тебе. Херострат е подпалил храма на Зевс, за да се прослави. Ти си готов на нещо повече.“

Шел страшно се огорчи от този отказ, но се изсмя на думите й: Херострат, според него, е бил кръгъл глупак. Самият Ричард предпочиташе не да умре, а да живее известен, да се наслаждава на славата си.

Всички бяха необикновено учудени, когато зае мястото на главен координатор в концерна „Суперкомп“. Но лично Шел смяташе, че просто са оценили качествата му. А честолюбието му стигаше много по-далеч. Нюхът му го подсказваше: близостта му с машината, която решава съдбата на цялата страна, обещава неограничени възможности. Трябва само да съумее да се възползува от тях. И той чакаше, търпеливо чакаше своя звезден час, вярваше, че този час ще настъпи. Но онова, което ставаше сега, сриваше всичките му надежди. Нима няма никакъв изход?

Шел рязко се изправи и отиде до видеотелефона. Трябва да използува всеки шанс, колкото и илюзорен да е той.

— Двама сътрудници от вътрешната охрана в моя кабинет — изкомандува той, без да поглежда към екрана.

3.

В кабинета на главния координатор цареше напрегната тишина. Картината, обрисувана в доклада на Шел, беше толкова съкрушителна, че никой от присъствуващите не се решаваше да каже нещо. Томас Тейлър, генералният директор на концерна, възрастен човек с мъжествени черти, външно изглеждаше спокоен, но се чувствуваше съвършено безпомощен пред надвисналата буря. Някакъв страшен и неуправляем процес бе започнал и се разрастваше в недрата на чудовищно огромната изчислителна машина. Трудно бе дори да си представи катастрофата, която вече изглеждаше неминуема.

Екранът на видеофона светна. Върху него се появи измъченото лице на дежурния.

— Последната сводка, сър. Още седемнадесет предприятия са излезли от строя. Нюйоркският железопътен възел прекрати работата си. Четири системи на метрото са парализирани: хиляди хора се намират под земята. В Ню Йорк, Чикаго и Детройт настъпи паника.

Тейлър бавно се изправи.

— Кажете, Рич — гласът му трепереше. Председателят никога още не се бе обръщал към координатора по име. — Кога според вас ще настъпи краят?

— Предполагам — Шел се бавеше с отговора, — че ако до двадесет и четири часа Суперкомп не възобнови дейността си, краят е неизбежен.

— Господа — гласът на Тейлър отново придоби твърдост, — принуден съм да ви помоля да напуснете кабинета. Трябва да се свържа с президента.

— Извинете, сър — главният координатор като че ли се колебаеше, — работата е там, че… Накратко казано, извикал съм човек, който може би…

Тейлър нетърпеливо махна с ръка.

— Но къде е той?

— Изпратих за него двама сътрудници, но той може би ще упорствува.

— За какво упорство може да става дума? — изкрещя Тейлър и удари с юмрук изключвателя на вътрешната връзка. — Незабавно десет души… — започна той, но в този момент вратата се отвори и в стаята буквално влетя дълъг като върлина мъж, в когото координаторът с радост позна Ларсен.

— За какъв дявол, Рич! — възмутено запротестира той, възвръщайки си равновесието. — На какво основание твоите бандити се втурнаха в дома ми и ме мъкнат неизвестно къде? — Ларсен се огледа. — Къде съм аз? — Без да слуша обясненията, прекоси кабинета и присвивайки късогледите си очи, се вгледа в Тейлър, който мълчаливо следеше цялата сцена.

— Ба, та това е мистър Тейлър! — Ларсен безцеремонно го посочи с пръст и се обърна към Шел. — А какво търси той тук?

Тейлър почервеня от ярост, а Шел се спусна между двамата, побутна Ларсен встрани и се опита да му обясни как стоят нещата.

Разказът му не направи никакво впечатление на Ларсен. Той се разхождаше из кабинета, явно опитвайки се да намери нещо. Накрая откри интересуващата го вратичка и като почовърка ключа, я отвори.

— Още спях, когато тия бандити се втурнаха — поясни той на присъствуващите и извади бутилка ликьор. При пълно мълчание си приготви коктейл.

Изпразни чашката на един дъх и започна да си приготвя втора порция, когато внезапно спря. Очевидно се мъчеше да си припомни нещо.

— Но да, разбира се — с видимо облекчение проговори той. — Трябва ми информацията, която е искало вашето чудовище, преди да се повреди.

— Обзорът лежи на масата — Тони Смит показа папка с размерите на малък куфар. — Не мисля, че си струва да си губите времето с него. Специална група от двадесет души сега изучава този обзор. Но той едва ли ще ви помогне — там има почти само имена.

Ларсен с уважение изгледа дебелия том. В очите му се появи любопитство.

— Интуицията ми не ме лъже — измърмори той под нос и с нечувана скорост започна да разлиства обзора. Тишината, нарушавана само от обръщането на страниците, продължи повече от пет минути. Внезапно Ларсен спря.

— Струва ми се — дълбокомислено рече той, — че някога бях изучавал санскритски.

4.

В гората рано се стъмва. Старинният манастир потъна в мрак половин час след свършването на вечерната молитва. Върхарите на дърветата още бяха осветени от лъчите на залязващото слънце, но в дъното на пролома, на края на който стоеше професор Даянанда, цареше мрак. Само тук, в пълно уединение, прекарвайки дни и нощи в малката килия, смогна той да намери покой и да отхвърли всички мисли за света, останал далеч зад него, да очисти душата си и да тръгне по Великия Път. В горещия и шумен Бомбай, където професорът преподаваше в университета история, той беше твърде зает с всекидневни задължения. И само в този планински манастир, където рядко идваше, Даянанда намираше онова удивително състояние, което йогите наричат нирвана. Само че професорът не беше йога във висшия смисъл на тази дума — той не беше съгласен да прекара целия си живот, подлагайки се на сурови самоограничения, да отхвърля всичко на този свят заради единствената цел: да познае Абсолютната истина.

Чисто европейският ум на професора бе привикнал да анализира всички усещания. Ето и сега той мислено се опитваше да възсъздаде, да разбере онова, което ставаше с него. Разбира се, това не можеше да стане напълно — по-голямата част от усещанията си оставаха неназовани и се задържаха в подсъзнанието му, но все пак някои следи го безпокояха. Прикосновението към Вечността този път беше необикновено. Единият океан мисловна енергия, частица от който се чувствуваше професор Даянанда в продължение на шест часа, се намираше в необикновено възбудено състояние. Той целият вибрираше като потръпващ от звученето на мощен орган. И професор Даянанда разбра, че на пътя се е появил най-големият от гигантите.

И още спомни си Даянанда: утре в Бомбай ще го очакват двамина, той ще им трябва за някакво важно дело.

5.

В здрачния салон на самолета, който се носеше на двадесет хиляди километра над Индийския океан, седяха само двама пътници. Ларсен мирно спеше.

Ричард Шел беше потънал в дълбок размисъл. До кацането в Бомбай оставаше малко повече от половин час. Предстоящата мисия необикновено много смущаваше главния координатор. Професор Даянанда някога му четеше лекции в колежа и беше несъмнено солиден учен. Той просто ще вземе за шега невероятното им хрумване, а тях двамата ще сметне за побъркани.

Бомбай ги заслепи с обедното си слънце.

— Дявол да го вземе, ти си предвидлив човек — изръмжа Ларсен, гледайки тъмните очила на Шел. После запримигва на светлината и се засмя.

— Тук не е толкова лошо, стари приятелю, добре направи, че ме домъкна. — Лицето на Ларсен изгуби глупавото си доволно изражение, очите му заблестяха. Той се насочи към сградата на аерогарата.

На входа й Ларсен се затича и налетя на брадат възрастен мъж с бял тюрбан. Ругаейки, се накани да продължи нататък, но след две крачки се върна.

— Професоре! — радостно записка Ларсен и се обърна към Шел. — Какво ти казвах, господин Даянанда вече ни чака.

При тези думи професорът неволно се намръщи.

— Нещо сериозно се е случило — полувъпросително, полуутвърдително произнесе той. — Сигналът беше много силен. Надявам се, че ще успея да ви помогна.

— Разбирате ли каква е работата — Ларсен веднага пристъпи към обяснения. — У тях там — той махна с ръка в неопределена посока — компютърът се е нагълтал с какво ли не за вашите йоги и очевидно сам е станал йога. И отгоре на всичко е изпаднал в тая… — той щракна с пръсти — … в нирвана… Бездействието на машината предизвика страхотна неразбория, паника, много жертви и сам разбирате…

Споменаването на жертви подтикна Шел и той се намеси в разговора.

— Не можем да влезем в пряк контакт със Суперкомпа. Вие трябва… — Шел се заплете. Тъмните очи на Даянанда внимателно го гледаха. — Ние долетяхме, за да ви помолим… да встъпите в екстрасензорен контакт със Суперкомпа.

Стори му се, че предлага страхотна глупост, затова се чувствуваше страшно притеснен.

— Разбира се, няма да повдигаме въпрос за разходите — прибързано добави той и неволно се сви пред невъзмутимия поглед на професора. — Опитайте се да убедите Суперкомпа в необходимостта да се върне към своята работа.

Шел сам се ужаси от абсурдността на думите си: да трябва да убеждават една машина! И като не знаеше как да продължи, разстроен млъкна.

Настъпи мълчание. Професорът, изглежда, не се и канеше да отговаря. Изпитателният му поглед на йога се спря върху Ларсен. Да, такъв си беше той и преди много години, още когато Даянанда четеше лекции по история на индийската култура през Средновековието. Още като студент Ларсен поразяваше с буйното си въображение, с тънката си наблюдателност и крайна чудатост. Бъдещето му — неуредил се в живота гений-чудак — прозираше още тогава. Даянанда помнеше Шел по-малко — беше го виждал само два пъти отблизо. Но беше запомнил почти унизителната му външна скромност и огромното, грижливо прикривано вътрешно честолюбие. Хората обикновено долавят тая двойнственост и тя лишава човека от приятели, успехи, щастие. Такива рядко се поправят — неуспехите оскърбяват външната им скромност, успехите утешават скритото им честолюбие и те обикновено завършват с двуличие и предателство. И макар Шел да изглеждаше почтен и делови, Даянанда долавяше у него, ако не изработен план, то поне готовност да използува настъпилата ситуация в своя полза дори ако това би било във вреда на другите.

Истинският смисъл на усещането, изпитано в планината, му стана съвършено очевиден.

Не изпитваше никакво огорчение от това, че машината е достигнала невъзможни за него върхове. Изпитваше само радост от съзнанието, че е станал свидетел на чудо. Ларсен напълно разбра онова, което му обясняваше Даянанда: когато достигнеш последната степен на раджа-йога, губиш интерес към всичко, което се случва около тебе, ставаш равнодушен към своето и към чуждото страдание. В машината това е довело до разрив с всички линии за връзка с външния свят.

Професорът бавно се усмихна: Ларсен беше преценил вярно. Съчетанието на европейски ум, любопитство и дълбоко проникновение в йога правеше от Даянанда уникална фигура. Никой друг раджа-йога не би се заел да примири Суперкомп с хората — за това би трябвало да се откъсне от съзерцаването на Вечността. Но професор Даянанда не игнорираше живота дотолкова, че да не се намесва. Абсолютното Знание навеки ще остане достояние на Машината. Това, че тя отново ще изпълнява своята досегашна работа, няма нищо да промени.

6.

Безгрижно подсвирквайки си, Ларсен влезе в кабинета на Ричард Шел. Откакто професор Даянанда върна Суперкомп към неговата дейност, животът на Ларсен пое старото си русло. Той получи от концерна кръгличка сума, благоразумно я вложи в банката и сега отново не изпускаше случай да пийне за чужда сметка. И сега бе пристигнал с тайната надежда да се възползува от нещичко.

Шел го посрещна намръщено.

— Ще ме накара да полудея — оплака се той на Ларсен. — Представи си, че изключи всичките си канали за връзка с хранилищата на фундаменталната информация и използува само оперативната… Само не разбирам — добави той — защо досега не е постъпило нито едно оплакване?

— Но това е по-просто от най-простото — Ларсен пристъпи към обясненията по обичайния си, малко разсеян маниер. — Помниш ли, че професорът говореше нещо за Абсолютното Знание. Ти разбираш ли какво е това? Терминът не е особено подходящ, но ето същността: тази планина от метал сега получава информация по някакви свои канали неправо от мястото, сякаш е там, вижда и знае всичко. Суперкомп няма нужда от малките трохички истина, които притежава човечеството, още по-малко от записаните във вид на заврънкулки върху хартия или лента.

Ларсен отиде до клавиатурата, разположена в центъра на пулта.

— Мога ли да я използувам?

Шел кимна.

Задържайки на всяка буква, Ларсен изчука: „Вярна ли е Великата теорема на Ферма?“. Отговорът се появи веднага: „Да“. Долната челюст на главния координатор увисна.

— Ето, виждаш ли — удовлетворено рече Ларсен и се отпусна в креслото.

Нито гениалният компютър, нито теоремата на Ферма го интересуваха. Но ако беше по-внимателен, би забелязал какво странно изражение се появи върху лицето на главния координатор.

Настъпи часът, който Шел очакваше толкова години! Това се случи неочаквано, че отначало той се разстрои, не знаейки какво да предприеме. Но това не продължи дълго. С усилие на волята Шел се застави да се съсредоточи. Няколко минути изминаха в напрегнато размишление. Внезапно погледът му падна върху безгрижния Ларсен. Какво да прави с изобретателя? Тоя бъбривец сигурно ще протръби по цял свят за удивителните способности на компютъра. Координаторът се поколеба за миг, но друг избор нямаше. Приближи се до пулта и уверено предаде: „При мене в стаята се намира един невъзможен човек. Съществува ли (и ако да, то какъв) начин да го лиша от живот, но така, че при нивото на съвременната експертиза смъртта му да бъде призната за естествена?“

След минута Шел с интерес четеше дългия списък и от време на време поглеждаше към Ларсен.

— Кой би могъл да помисли, че било толкова просто — с известно разочарование измърмори той.

Скоро Ларсен беше мъртъв.

— А сега на работа! — Шел не се съмняваше, че преобразеният Суперкомп разбира думите му. — Щом ти веднъж, приятелю Комп, знаеш всичко на тоя свят, тогава знаеш и онова, което искам от тебе. Аз трябва да стана знаменит, при това в най-кратък срок. И ти ще ми обясниш как да го постигна.

Независимо от бодрия си тон вътрешно Шел се боеше от отказ или дори от активно противодействие от страна на Суперкомп — какво ли не може да очаква сега човек от тая машинка. Но нищо подобно не стана. На хартиената лента, която изпълняваше от печатното устройство, координаторът прочете:

„Искаш ли да се прославиш като писател? Това може да се осъществи за 16 часа. След 16 часа за тебе ще говори цялата страна.“

— Що за дивотия? — Шел с недоумение се почеса по тила. — Че аз през целия си живот не съм написал и два реда!

Суперкомп мълчеше. Той сякаш снизходително изчакваше, докато човекът сам не се досети в какво се състои работата. Най-сетне Шел се тупна по челото.

— Дявол да го вземе, как не разбрах веднага! Моите литературни способности тук нямат никакво отношение. Ти самият ще напишеш и ще публикуваш под мое име! — От възхищение Шел изгуби дар слово. Въображението му рисуваше привлекателната картина на бъдещето. Но още беше рано за мечти. Първо трябва да доведе работата докрай. Като огледа внимателно стаята, Шел събра всички компрометиращи го хартии, сгъна ги акуратно и ги прибра в джоба си. Мисълта да ги изгори той отхвърли, защото пепелта би могла да предизвика ненужни подозрения.

После отиде до видеотелефона.

Оправи възела на вратовръзката си.

Натисна клавиша.

— Извикайте веднага лекари! — Развълнуваният глас на главния координатор се разнесе из цялата сграда. — На Ларсен му е зле!…

7.

Възбуден от събитията през вчерашния ден, Шел успя да заспи едва на разсъмване. И когато в девет часа полицията пристигна, той още спеше. Посрещна неочакваните гости необръснат и по халат.

— Господин Ричард Шел, нали? — Високият полицай показа картата си. — Сержант Роджърс. Съжалявам, сър, но съм длъжен да ви арестувам.

— В какво ме обвиняват? — Шел се опита да изрази иронично недоумение. Но усмивката му излезе кисела.

— Естествено, в убийството на Ларсен — сержантът се ухили. — Много ловко сте очистили тоя момък, сър!

— Що за глупости мрънкате! — Координаторът се мъчеше да не покаже, че всъщност е изплашен. В мозъка му непрекъснато се въртеше един и същ въпрос: Как? Как са могли да узнаят? Нима Суперкомпът е сгрешил? — Би трябвало да знаете, сержант, че Ларсен получи инфаркт. Това потвърди и специалната медицинска комисия. Нелепо е дори да говорите за убийство. При това Ларсен беше мой приятел и вие нямате право…

— Позволете — в гласа на сержанта се чувствуваше нетърпение. Той извади от джоба си акуратно сгънат брой на сутрешния вестник и го поднесе на Шел. — Позволете да ви предложа това!

Изстиналият Шел разгъна вестника. На първа страница в очи му се хвърли заглавието:

Координаторът Шел извършва безупречно убийство!

Под него бяха поместени две фотографии: на Шел и, в черна рамка, на Ларсен. По-долу с едър шрифт беше набрано:

Четете на втора страница разказа на Ричард Шел „Ученик на Херострат“!

С трепереща ръка Шел обърна страницата на вестника. Разказът му започваше с думите:

„Първите признаци на приближаващата се катастрофа се появиха в сряда…“