Януш Зайдел
Синята локвичка

Откъс от книгата „Цилиндърът на ван Трофф“, която издателство „Георги Бакалов“ подготвя за печат.

 

 

Тогава, на Белла, те бяха петима. Бяха тръгнали към една от измерителните станции, доста отдалечена от главната база. До този момент не се бяхме сблъсквали с никакви опасни за нас особености на планетата. Командир на групата беше Дейв. Малко преди да изчезне безследно на Арион, той ми разказа тази история. Не бях присъствувал, но докато слушах Дейв, пред очите ми израстваше отчетливо почти реална картина — сякаш самият аз бях сред участниците а драмата.

* * *

На прага на камерата се изправя Дейв. Другите, които стоят или седят в нея, все още дишат тежко след уморителния труд. Гледат го през стъклото на шлемовете.

— Свързах се. Тръгват веднага. Ще дойдат с другия мовер…

Той замълчава, като че не иска да стресне огънчетата на надеждата, пламнали във всички насочени към него погледи. Затваря очи и добавя на един дъх:

— Но ще бъдат тук едва след четири часа.

Всички разбират. И без това на устата на четиримата стои незададеният въпрос: „Кога?“, и само страхът пред истината го е спирал.

— Значи… — започва след миг Лукас.

— Няма да стигне! — рязко го прекъсва Ебер, отдръпва се до стената на камерата, конвулсивно прегръща резервоара с течен въздух и го притиска до гърдите си.

— Спокойно! — казва Дейв остро. — Нека всеки провери колко му остава…

— За два часа… — съобщава тихо Леман, вдигайки глава над индикатора.

— Почти за три часа — измърморва Ебер.

— Два и половина — Лукас говори равнодушно, без да отваря очи.

Дейв поглежда към четвъртия човек а камерата, но Сеуга мълчи. Сврял се е в най-отдалечения ъгъл.

— Сеуга! — крясва Дейв. — На теб се говори!

Сеуга бавно изправя превития си гръб, а през стъклото на шлема му проблясват зли, разширени от уплаха очи.

— Няма да ви дам! — изхриптява той с несвой глас. — Не е ваша работа колко имам…

Дейв прави две крачки към него, обаче Сеуга изважда пистолет и го насочва към командира.

— Охо, значи така! — гласът на Дейв е спокоен, макар че лицето му пламва. — Добре. Аз имам за три часа.

— Няма да стигне… — въздъхва Леман. — Аз ще умра пръв. После Лукас, Ебер и ти, Дейв. Онази свиня там — той посочва с глава към ъгъла, към Сеуга — ще доживее. Свинята винаги се измъква. Това се нарича „да имаш късмет“… Сигурен съм, че той има най-малко за четири часа.

— Не е вярно! — протестира рязко Сеуга. — Нямам за четири… Пък и те може да се забавят…

— Стига! — отсича Дейв. — Напомням ви, че запасите от въздух са изчислени за пасивно състояние на организма. Всяко движение и емоционално натоварване в значителна степен съкращават…

— … нашия живот! — горчиво довършва Лукас. — Според мен обаче това няма ни най-малко значение. Нито един от нас няма да доживее. Дари бихме могли да ги уведомим, че няма защо да бързат.

— Не! — изръмжава Сеуга и скача. — Да не си посмял!

Лукас гледа безразлично насоченото към него дуло, а после премества поглед върху изкривеното в зверска гримаса лице на Сеуга.

— Понеже ме молиш толкова настоятелно — процежда през зъби, — няма да го направя. Но е излишно да ме заплашваш с оръжие. Аз така и така ще си умра, а ти ще оживееш и ще се върнеш в базата. Там едва ли ще се радват особено да видят един убиец…

Сеуга се отпуска на пода. Леман поглежда към индикатора, сякаш иска още веднъж да се убеди колко часа живот са му останали и предлага със силен глас:

— Всъщност аз мога още сега да ви дам моята бутилка. Два часа по-рано или по-късно за мен е безразлично, а на вас… може би на вас ще ви стигне, за да дочакате…

Сеуга хитро го поглежда. Леман слага ръка на вентила.

— Дай! — просъсква Сеуга и протяга ръка.

— Ти си имаш достатъчно. Имаш най-много от всички…

— На тях няма да им помогне, а аз…

Дейв стиска Леман в китката и отдръпва ръката му от вентила.

— Не — казва. — Ще дишаш, докато имаш въздух. После аз ще ти дам половината от моя запас.

— Защо? — изревава Сеуга. — Те си е негова работа! Защо трябва да хаби въздуха, щом и така ще умре. На мен ми трябва още за половия час, разбираш ли? Трябва да умра половия час, преди да дойде спасителната група, така ли? Искаш да умра ли? Ах, ти, убиецо… Позволи му да даде бутилката! Ще я разделям справедливо, на четири… Е, кажете де! — той търси отчаяно подкрепа у останалите.

Лукас е забил очи в земята. Ебер се усмихва язвително.

— Значи така — справедливо, казваш… — промърморва и притваря очи. — Защото на теб толкова ще ти стигне. Липсва ти за половин час, за да останеш жив. За нас обаче този половин час по-късно означава само по-късна смърт. Чудесен пример за преминаване на количеството в качество!

— Да не чувам такива приказки! — отсича Дейв. — Чувал ли, Леман? Няма да даваш нищо никому. Най-много… аз да ти дам половината от моя запас, когато твоят свърши. Онова, което е в бутилката на всеки от нас, не е негова лична собственост. Трябва да разделим цялото количество на пет равни части…

— Глупости! — изръмжава Сеуга от своя ъгъл. — Дори за четирима няма да стигне. Имаме запас за четиринадесет часа и половина…

— Четиринадесет часа и половина, разделено на пет… — меланхолично констатира Лукас. — По-малко от три часа на човек…

— Казах ви, че дори за четирима е малко, за да дочакат помощта! — крещи Сеуга. — Ще издъхнем всички, заедно или един след друг!

— Ами тогава да мрем… — съгласява се Леман.

— Ако на теб ти е все едно, на другите не им е! — Сеуга бясно скача на крака. — Трима души ще дишат с него почти пет часа… ако другите двама още сега дадат своя запас на тях…

Лукас се изправя, опира гръб на стоманената стена на камерата и забива поглед в Сеуга.

— Искаш да кажеш, че двама от нас в този миг излишно хабят въздуха… Двама, това значи аз и Леман, така ли?

— А може би е най-добре да хвърлим жребий? — подхвърля Ебер, наблюдавайки внимателно лицето на Сеуга, който при тези думи още по-здраво притиска ръка към бутилката си. — Така ще бъде дори още по-справедливо, не мислиш ли?

— Не… — промърморва Сеуга. — Каквото имам, си е мое.

— А знаеш ли защо имаш най-много от всички? — продължава Ебер, приближава се до Сеуга и побутва настрана дулото на пистолета му. — Защото, докато ние разчиствахме пътя до радиостанцията и изразходвахме прекомерно кислорода, ти си лежеше по гръб и си дишаше спокойничко, икономично… И с този твои премазан крак нещо не беше баш така, както ни го представи…

— Дръпни се… — Сеуга забива дулото в корема на Ебер. Ръката му потреперва. — Дръпни се, щото…

— Остави го, Ебер… — полугласно се намесва Дейв. — Като се караме, си съкращаваме живота. Седнете спокойно и поставете регулаторите на минимално подаване.

Всички сядат до стените и само от време на време хвърлят погледи към Сеуга. Той стои напрегнат, без да изпуска оръжието от ръка.

— Имам няколко ампули дезактин — продължава Дейв и посяга към джоба си. — Ако можехме да си го инжектираме, сигурно щяхме да изкараме тези четири часа. Когато човек спи, изразходва по-малко въздух. Но ме е страх, че няма как да си направим инжекциите. Не можем да разхерметизираме скафандрите, това би означавало незабавна смърт. Ти какво мислиш, Леман?

— Същото, което и ти — неохотно отвръща той. — Престани да събуждаш нови надежди. Знаеш, че нищо не може да се направи…

— Може би… в шлюза? — започна Ебер. — Ако успеем да херметизираме камерата на шлюза и да я запълним с част от въздуха от нечия бутилка… Е, да речем, от всяка по-малко… И там да си направим инжекциите…

— Няма как да се премахне атмосферата от шлюза — напомня Дейв. — Помпите не действуват. А и не съм сигурен дали ще ни стигне въздухът да я напълним.

Той пак се отпуска безсилно на пода. Диша бавно, поема всеки дъх от ценния въздух сякаш след дълго премисляне.

— Впрочем — изведнъж се обажда Ебер — това говедо би ни заклало, докато ние спим, за да ни вземе бутилките… А същевременно ми е ужасно любопитно колко въздух има той в действителност…

Този път Сеуга не реагира, а само хвърля изпълнен с омраза поглед към Ебер. После се обръща по гръб и се заглежда в тавана.

Дейв става.

— Ще отида да видя още веднъж…

— Къде? До радиостанцията ли? — проявява интерес Лукас. — Представи им нашето положение, нека знаят поне…

Дулото на пистолета едва-едва помръдва към Дейв.

— Не — обяснява Дейв. — Ще изляза навън, може пък…

— Не се самоизмамвай, по този път нима да достигнеш до складовете — Лукас подпира глава на лакътя си, лицето му е обърнато към пода. — Стой тук.

— Защо трябва да хабиш въздуха си в движение? — неочаквано проявява загриженост Сеуга. — Сядай, Дейв, и не се движи.

Всички го поглеждат учудено.

— Стой тук! — повтаря той, но Дейв вече е изчезнал в отвора на входа.

Командирът обхваща с взор замъгления пейзаж. Ниски облаци закриват слънцето. По гладките стени на кратера със сребрист блясък се стича влага. Той се обръща към дълбоката клисура, по която преди шест часа се свлече онази съдбоносна лавина.

Останките от мовера стърчат все така, както ги видяха, след като уплашени и оглушали от грохота изтичаха от преддверието на станцията. Истинско чудо беше, че още не бяха влезли вътре… Реката от грамадни камъни отломъци се беше изсипала върху станцията, беше разкъсала покрива и беше засипала целите складови камери заедно с всичко, поместено в тях. Само входната камера — сякаш за гавра — беше останала недокосната… Върху мовера беше паднал само един скален блок, но затова пък така, че резервоарът с течен кислород се беше спукал веднага и беше залял всичко наоколо с разпенена, пареща, ледена маса. Първата им мисъл беше: какво е станало с радиостанцията? Бяха непоколебимо убедени, че стига да поискат помощ и ще я получат. С тази вяра започнаха да разравят с голи ръце деформираните плочи, разкъсаните защитни обшивки… Радиостанцията заработи…

Дейв си спомня всичко това и има усещането, че от катастрофата е изминала цяла вечност. Поглежда часовника си, а после — индикатора на въздуха. Като смъртна присъда те отчитат, че са останали още три часа до идването на спасителната група. За него обаче остават само два часа и половина… Той си помисля за другите, които имат още по-малко, и въздъхва. Колко са спокойни въпреки съзнанието за неизбежния край… Какво да се прави, колко ли пъти вече са преживявали подобни ситуации в мислите си, преди да дойдат тук… Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат и да не мислят повече за нищо. Само този Сеуга… Колко несигурни са обаче всички психологически изследвания! Пречупи се, стана агресивен… Но човек не бива да му се учудва: защитата на собствения живот е най-нормалният рефлекс на човешката психика, изчистена от останалото. Не всеки има данни за герой… „Обаче откъде се появи у него тази внезапна грижа за мен?“ — припомня си Дейв последните думи на Сеуга.

Още веднъж оглежда пустия хоризонт, като че ли за да се увери, че очакваната помощ не пристига по-рано вследствие на някакви свръхприродни сили. Тъкмо заобикаля развалините под скалните отломъци, когато го озарява светкавична мисъл. Той хуква към входа на камерата. Застава на вратата, опира се на рамката и казва:

— От юг се приближава нещо…

Пръв скача Сеуга. След него — Ебер. Дейв обаче не освобождава пътя през тесния вход. Удря ръката на Сеуга и му отнема пистолета. Леман дори не повдига глава, а Лукас гледа недоверчиво.

— Спокойно! — приканва Дейв. — Извинявам се, колеги. Но трябваше да го направя…

Той размахва пистолета и отблъсква Сеуга. Ебер се връща на мястото си и сяда, кимайки одобрително.

— Принуден бях — повтаря Дейв. — Неговата загриженост за мен ме принуди. Знаете ли какво си е мислел? Защо беше толкова загрижен за моя запас въздух? Защото е пресметнал, че… когато… когато вие… ще останем само двамата. Всеки от нас ще има въздух за още половин час, а помощта ще дойде едва след час. Разбирате ли?

— Ах, ти, гадино… — просъсква Сеуга, цял разтреперан от бяс. — Затова пък сега ти имаш пистолет!

— Не — отвръща Дейв и спокойно изпразва пълнителя. Събира куршумите в ръка и ги хвърля към Сеуга, който на четири крака започва да ги събира. Преброява ги и ги прибира в джоба си.

— Сега никой няма да стреля — командирът пъха пистолета под колана си.

— Той е по-силен от теб, Дейв. Ще те удуши с ръце, той е луд… — тихо казва Лукас.

— Знам — кимва Дейв. — Затова… нека си сменим бутилките, Леман. Теб няма да може да те надвие! Нека поне… Леман! — Леман лежи неподвижно. Дейв скача към него, но се сблъсква със Сеуга, съзрял същото, което и той: бутилката на Леман е завинтена докрай, индикаторът на притока на въздуха показва нула.

— Пусни — крещи Сеуга, докато Дейв с треперещи пръсти се мъчи да отвинти вентила. — Щом той самият го е затворил…

— Назад! — изръмжава Дейв. — Той е още жив!

— Остави го! — Сеуга избутва ръката на командира. — Остави, го, това си е негова работа! Не пускай въздуха, на него няма да му помогне, а ние… ние…

Ебер го грабва за раменете отзад и го поваля на пода. Боричкат се. Дейв отвива вентила докрай, обаче Леман е мъртъв.

— Икономисал е за нас… Запас за час и половина… — Дейв става и оглежда индикатора на бутилката в ръката си. — Лукас, ще вземеш две трети, Ебер — останалото.

— Я ме остави на мира — възразява Лукас. — Аз вече свикнах с мисълта, че… че съм следващият… Този запас ще стигне тъкмо за вас двамата, с него ще издържите до… четирите часа…

— Ние сме трима! — напомня Сеуга.

— Вземете го вие — Дейв и Ебер. Ще преживеете този мръсник… — повтаря Лукас.

— Не — отсича твърдо Дейв. — Ще направите както аз казвам. Това е заповед. Така всички ще имаме еднакъв запас. Ако дишаме икономично, имаме известни шансове…

— А кой ти е казал, че ще дойдат точно след три часа? Може да долетят след пет! — Сеуга се настанява колкото се може по-далеч от другите.

Сеуга гледа с тревога часовника си. Минава доста време, сигурно онези са изчерпали запасите си, лежат неподвижно до стените… Дали още са живи? Сеуга се страхува да се приближи, за да провери. Всеки момент ще пристигне спасителната група… Какво да прави? Ако по някакво чудо са оживели, ако се спаси поне един от тях, ще разкаже… За пистолета и за истерията на Сеуга… Пистолетът стърчи под колана на Дейв… Сеуга опипва куршумите в джоба си… Ще стигнат… Но каква полза… Как ще обясни после на другите…

Чакай, чакай, а ако… ако след това постави пистолета а ръката на Леман? Леман умря от задушаване. Би могъл да каже, че Леман е изпаднал в пристъп на лудост и е започнал да стреля слепешката, докато той, Сеуга, е бил излязъл за миг от камерата… Но и така не става: ако Леман е застрелял останалите, щеше после да им вземе бутилките и самият той да преживее. Пък и може би ще установят кой след кого е умирал…

Сеуга поглежда индикатора на своята бутилка. Има запас за още час и половина. Те мислеха, че има колкото тях. А той имаше в повече за час и половина. Ако им беше дал тогава, за половин час на всеки, сега всички щяха да умират заедно.

„Ако обаче… ако онези дойдат след няколко минути и ме намерят с толкова много течен въздух, докато резервоарите на другите са празни?…“

* * *

Вратата на преддверието изскърца остро. Нахлухме вътре с носилки, кислородни апарати и херметични спасителни контейнери. Срещу входа, залепил гръб на стоманената стена, седеше Сеуга. Гледаше с разширени очи към пода, ръцете му бяха притиснати към бутилката. Пред него, на стоманената плоча, кипеше синя локвичка — течният въздух бързо се изпаряваше…

Тогава спасихме трима. На Белла оставаха завинаги Леман и Ебер. Дейв загина по-късно на Арион. Лукас остана жив. А Сеуга… Няколко месеца след тази случка рухна в една пропаст в планините на планетата Клео. Бързаше главоломно на помощ, към клисурата, където се беше разбил виролет с тричленен екипаж. Аз бях един от тримата…