Михаил Пухов
Пътят на едноклетъчните

Преди два и половина милиарда години в топлите вълни на Архайския океан две мънички амеби лудуваха под лъчите на първобитното Слънце. Беше им хубаво и просторно. Тяхната почтена родителка, старата амеба Етер, вече не живееше: някога тя се бе разделила на две половинки, които приеха имената Тера и Тери, я сега сестрите бяха толкова преизпълнени с чувства, че с труд се сдържаха да не повторят акта на делението.

Те бяха произлезли от една майка и в мига на своето раждане по нищо не се отличаваха от нея. Но оттогава изминаха цели петнадесет минути; за това време всяка от тях придоби някакъв жизнен опит. При това нещо от духовното наследство на Етер беше забравено (точно толкова, колкото бе придобито); с други думи, за този четвърт час всяка от близначките се превърна в неповторима индивидуалност.

Амебите весело танцуваха в прозрачната вода под безредното блъскане на молекулите и радостно припяваха „Свобода, свобода“. Та нали те, както и останалите Едноклетъчни, най-много от всичко ценяха свободата на индивидуалността. И навсякъде — на много сантиметри наоколо — се въртяха в също такива танци безброй точно такива миниатюрни създания, които пееха същата тази песен със същите нежни гласове. Всяко от тези същества притежаваше ярко изразена индивидуалност и ценеше свободата повече от всичко на света.

Внезапно на няколко милиметра от себе си Тера видя амеба, поразена по всяка вероятност от някакъв тежък недъг. Непознатата изглеждаше така, сякаш се намираше в процес на деление: в нейното полупрозрачно тяло ясно се забелязваха две ядра и опънатата между тях мембрана. Но нещастната очевидно не беше съумяла да се раздели напълно на две половинки, нещо повече, двете й ядра буквално пред очите им се разпаднаха всяко на две; и пак новообразуваните се четири клетки, кой знае защо, не се разпръснаха в разни посоки.

Ударите на водните молекули почти не успяваха да помръднат тялото на бившата амеба, затова то изглеждаше тежко и неподвижно.

Като пляскаше учудено с двигателните си реснички, Тера се приближи до злочестото същество. Тери я последва. Обзети от жалост, те престанаха да пеят и дори да танцуват; само понякога хаотичните удари на молекулите ги принуждаваха да променят избраната позиция.

— Какво ви е, бедничката ми? — попита Тера непознатата, тръпнеща от състрадание. — Боли ли ви? Не можете ли да се разделите на две половинки?

— Нямам и намерение да се деля — надменно отвърна уродливото същество. — Дотегна ми животът на Едноклетъчно, което блъскат дори най-микроскопичните молекули. Аз не искам да разпилявам своите потомци из океана. Нека си живеят заедно.

Няколко милисекунди Тера и Тери недоумяващо мълчаха, опитвайки се да асимилират това неочаквано изявление.

— Всъщност аз съм Зародиш — продължи чудовищното създание. — Надявам се да стана някога Многоклетъчно. Ще се превърна в голям и силен Организъм, за когото нищо няма да са не само ударите на молекулите, но дори и морските течения.

— Нима е възможно това? — изуми се Тера. — Ако е така, вашите клетки ще започнат да си пречат една на друга…

— И няма да бъдат свободни — добави Тери.

— Много от тях няма да видят нашия необятен свят…

— Никога няма да почувствуват ласкавата топлина на водата…

— И меката слънчева светлина…

— Няма да могат да пеят…

— И да танцуват…

— Мислил съм за това — отвърна ужасният Зародиш. — Когато стана Организъм, у мен ще се натрупат много клетки — милиони или дори милиарди. Те ще загубят своята универсалност, ще станат специализирани. Някои ще мислят, други ще помнят, трети ще ме защищават от врагове. Обединени в групи, ще образуват органи на чувства, които е невъзможно да си представите. И аз дори не рискувам да го направя.

— Ще изгубят универсалността си? — прошепна накрая изплашената Тери. — Но къде е тогава свободата?

— Да, какво ще стане със свободата? — отзова се като ехо окончателно уплашената Тера. — Какво ще стане с индивидуалността?

— В замяна на свободата, с която всички ние сме привикнали, ще дойде нова — обясни Зародишът на бъдещия Организъм. — Аз и моите потомци ще можем да правим съвършено невъобразими неща. Възможно е дори да престанем да живеем в океана.

— Но свободата… — повтори Тера. — Индивидуалността…

— Свободата на индивидуалността… — като ехо откликна Тери.

— Подвижността на моите клетки действително до някъде ще се ограничи — заяви Зародишът. — Затова пък Организмът ще бъде истински свободен.

— Значи клетките ще се лишат от свободата?…

— Ще бъдат свързани…

— Поробени…

Амебите бяха зашеметени и разстроени. За щастие случайна молекула H₂O ги отблъсна на няколко милиметра от зараждащото се чудовище и те скоро забравиха за него. И само след част от секундата те вече отново танцуваха в топлите водни струи, готвейки се за новия акт на деление и пеейки весело: „Свобода, свобода“…

Изминаха два и половина милиарда години. Потомъкът на първия Организъм, обмисляйки как по-добре да завърши разказа, си наля чаша вода. Тя беше чиста, прозрачна и студена. А в действителност в тази вода живееха хиляди потомци на първите най-прости едноклетъчни, те весело кръжаха в хаотичен танц и радостно пееха: „Свобода, свобода“. Но очите на Организма виждаха само значителните предмети и не забелязваха Едноклетъчните, затова водата му изглеждаше прозрачна. А и ушите му не можеха да доловят тяхното нежно пеене. Той изпи водата и остави чашата на масата.

Но дори и след това Едноклетъчните продължаваха радостно да пеят: „Свобода, свобода“. Светът, ограничен от стените на стомаха, им се струваше безкраен.