Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Коммуникабельный гуманоид, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 40/1982 г.

История

  1. — Добавяне

Рибата по начало не кълвеше. Вече час и половина слънцето се отразяваше в езерото, а аз седях без улов. Впрочем при риболова важен е процесът. За да уловиш каквото и да е, трябва да се завреш някъде в някое глухо местенце, където под чепати потънали дървета стоят неподвижно еднометрови щуки, а по дъното сомове мърдат мустаци. Но до такива места можеш да идеш само през отпуската.

Неочаквано някаква сянка закри изгряващото слънце. Примигвайки, аз погледнах натам и видях дисковиден летателен апарат, с каквито според мене се срещат мнозина. Дискът бързо се приближаваше. По гладката му повърхност струеше тънък слой мъгла.

Какво пък, справедливо е. Ако жителите на някакво си провинциално градче, които едва ли не ежедневно се срещат с пришълци, всеки път общуват отлично с тях, то с какво ние сме по-лоши? Лично аз винаги съм вярвал в летящи чинии и прочие НЛО.

Дискът вече висеше точно над главата ми. Струящата мъгла течеше по обтекаемото му дъно като пара под борта на готова за старт ракета. После това струене престана и дискът меко рухна в храстите на тридесетина метра от мене.

Разбира се, аз вече бях скочил на крака, забравяйки за въдицата. От диска се появи хуманоид, действително твърде приличащ на човек, и се отправи към мене.

— Здравейте! — произнесе той на съвсем правилен руски език и хвърли поглед към летателния си апарат. В борта на диска имаше голяма вдлъбнатина, която едва сега забелязах. — Не помните ли случайно къде повредих моето магало? И защо съм сам?

Естествено леко се слисах от изненада. Но не се посрамих и отвърнах колкото може по-спокойно:

— Не зная.

— Следователно ние не сме се срещали досега — заключи хуманоидът. — Така и предполагах. Значи не можете да ме осведомите отдавна ли съм на тая планета.

Какво можех да отговоря на това? Пък и нямаше въпрос. Аз мълчах и се мъчех да се окопитя.

Хуманоидът стоеше до мене и гледаше неподвижния поплавък.

— Не кълве, а?

— Откъде знаете? — удивих се аз.

— Ами след малко вие ще ми го съобщите — спокойно обясни хуманоидът.

Не открих логика в това изказване. Макар по същество той да беше прав, разбира се.

— Да — потвърдих аз. — Хич не кълве. Позната история.

И се залових с въдицата. Да я извадя от водата. За да не я отвлече.

— Почакайте — спря ме хуманоидът. — След малко ще уловите риба.

Дръпнах въдицата. Пръчката се огъна. Цялото лято не ми се беше случвало такова нещо.

— Риба!…

— Сега можете да навивате — рече хуманоидът. — Днес няма да хванете нищо повече.

Послушах. Вярвах на хуманоида. Той не помнеше откога е на Земята, но бъдещето предсказваше с професионално умение.

— Навярно отдавна живеете при нас — предположих аз.

— Защо мислите така?

— Говорите много добре руски, а езикът ни е труден за изучаване. Логично, вали?

Хуманоидът се усмихна. Мимиката му също беше човешка.

— Не, ако говоря добре езика ви, то не е защото някога съм го учил. В такъв случай аз, естествено, бих го забравил.

— Не разбирам.

— За вас това звучи необикновено — съгласи се хуманоидът. — Но всяко същество живее не само в пространството, а и във времето. За да определим нашето място в света, ние разполагаме със специални органи на чувствата. Органи за пространствена ориентация — очи, уши и тъй нататък. Чувствата за ориентация във времето са две: памет и интуиция, тоест способност да се предвижда бъдещето. Ако не ги притежавахме, бихме приличали на мъртвата материя, за която понятието време практически е лишено от смисъл.

— Да допуснем — съгласих се аз. — Това е интересно гледище, но…

— Вие ще разберете това — предсказа хуманоидът. — Вероятно сте забелязали, че вашите чувства за време са несиметрични. Вие, хората, имате добра памет, но почти ви липсва способността да предсказвате. Вие още не знаете, че това е универсален природен закон: от двете чувства за време едното задължително доминира. Но у нас не е както у хората. Обратно, паметта ни е слаба и ние не помним нашето минало. То ни е толкова неясно, колкото за вас бъдещето. Затова пък имаме развито чувство за предвиждане. И ние знаем бъдещето.

— Но това е адски неудобно! Как се изхитряте да живеете без памет?

— Но ние умеем да помним бъдещето. Уверявам ви, че това не е по-малко удобно. Примерно, произнасяйки някоя дълга фраза, вие не винаги знаете с какви думи ще я завършите, но помните началото й и въпроса, на който отговаряте. Например в момента се каните да се върнете на езиковите проблеми.

— Познахте — съгласих се аз. — Но какво отношение имат тия сведения към познаването на езика?

— Аз ще прекарам у вас много дни — обясни хуманоидът. — Безсъмнено през това време ще успея да изуча езика ви, а сега ясно виждам целия процес на обучение и затова предварително зная руски език. Разбира се, после ще го забравя.

Представих си как той изучава нашия език. В светлината на изказванията му това изглеждаше така: той разговаря с мене, с други, а говори все по-зле и по-зле. Колкото повече разговаря, толкова по-зле знае езика. После сяда над учебниците и речниците и окончателно забравя всичко. И напуска Земята.

— Откъде долетяхте? — полюбопитствувах аз.

— Не помня.

— Дори това ли? Не помните къде и кога сте се родили?

— Естествено — потвърди хуманоидът. — Нашето минало е като вашето бъдеще. Нима вие знаете кога ще умрете?

— Че вие знаете ли?

— За вас ли? — Хуманоидът сви рамене. — Естествено, не. Нали и вие не знаете датата на моето раждане.

Нищо не можех да му възразя. Как да спориш със законите на природата? Всичко е симетрично във времето. Нито той, нито аз знаем датата на неговото раждане. И двамата нищо не можем да кажем за моята смърт.

— Вие помните вашето лично минало — продължи той. — Аз зная своето лично бъдеще. Но не очаквайте да чуете от мене нещо съществено за вас. Бъдещето, което аз зная, не е интересно за вас. А аз нямам никаква полза от вашето минало, дори ако ми го разкажете съвсем подробно.

Той беше прав. Да допуснем, че го запитам за комбинацията от числа, която ще спечели в „Спортлото“. Но той не знае печелившата комбинация. Защото в бъдеще и на ум няма да му дойде да погледне излезлите числа. А ако го помоля да стори това, той веднага ще забрави молбата ми.

Че в края на краищата и аз не помня кои числа спечелиха в миналия тираж.

— Отминалото е забулено в мрак — рече хуманоидът. — Ако знаехте колко печално е това. Кой ще ми разкаже моето минало? Защо съм сам? И откъде съм долетял?

— Че някъде оттам — и аз посочих нагоре.

— Много съм ви задължен за информацията — поблагодари ми той. — В замяна ще ви кажа нещичко от вашето бъдеще. Когато аз отлетя, а това ще стане ей сегичка, вие ще застанете, вирнал нагоре глава, и ще гледате подире ми. Аз много ясно виждам тази картина.

Замълчахме.

— Всъщност какво правехте тук? — внезапно запита той.

— Лових риба — отвърнах. — После долетяхте вие. Оттук, откъм страната на слънцето.

В разговора ни настъпи прелом. Досега въпросите задавах аз, а сега това правеше той. Естествено: моята памет се обогатяваше, а неговите предвиждания се скъсяваха. Аз знаех все повече за него, а той — все по-малко за мене. Сега аз по-добре от него разбирах, че от нашия контакт никаква полза няма да има.

Казах му:

— Значи сега ще отлетите с магалото си.

— Откъде знаете, че се нарича така?

— Вие сам го назовахте.

— Възможно е — хуманоидът тъжно се усмихна, погледна ме със слаба надежда: — Значи не си казахме нищо интересно?

— Не — потвърдих аз.

— За съжаление така ще бъде всякога — рече той. — Сбогом!

— Щастлив път!

Той се обърна и тръгна, отмествайки храсталаците. Устремявайки се към своето бъдеще, той вече не ме помнеше. По диска заструи влакнеста мъгла и апаратът беззвучно се понесе в чистото утринно небе. Аз стоях на брега на езерото, вирнал глава нагоре, и гледах подире му.

Аз и сега ясно виждам тази картина.

Край