Нилс Нилсен
Нощна гонитба

— Умни и трудолюбиви мравки — говореше въодушевен професор Макгатри, — такова е тяхното предназначение! Когато станат много, никой не ще може да ги победи нито във война, нито в работа, Тъкмо затова нарекох пробния образец „Мравка“. Той ще стане родоначалник на милиони екземпляри, също като него, и те ще се пръснат по цялата земя за благото на човека! Ще превърнат днешните планини в плодородни долини, ще копаят въглища, ще напояват пустините, ще побеждават във войните, ще покоряват за хората далечни планети. Те, мила моя, ще творят истински чудеса!

Макгатри, професор на кибернетика в Единбургския университет, се разхождаше напред-назад из хола; кръглото му коремче се полюшваше равномерно при всяка крачка.

Жена му Урсула седеше в креслото и гледаше професора с кротък, малко неспокоен поглед.

— Но, Малкълм…

Гласът й потреперваше, но налагаше се да смъкне мъжа си от небесата на земята — той не се интересуваше от нищо друго освен от своите машини!

— … няма ли да се получи така, че те да станат опасни за хората? — довърши тя въпроса си. — Искам да кажа само, че на вид тези твари — онези, дето ги държиш в мазето — не са много привлекателни.

— Не са привлекателни? — Възмутен, той потърка плешивината си. Очите му засвяткаха — Ех, тези жени! „Мравката“ не е нито красив, нито грозен, нито добър, нито зъл — външният му вид не показва каквото и да било! Той е чисто и просто машина — самоуправляем, самовъзпроизвеждащ се и самоспиращ се робот!

— Да, мили — ласкаво отвърна Урсула, която бе разбрала казаното едва наполовина, и се усмихна страдалчески.

Но професорът вече се бе поуспокоил. С провлечени стъпки той се приближи до прозореца и устреми замислен поглед към безрадостния пейзаж на Шотландия, осветен от червеникавите лъчи на залязващото слънце — към мрачните блата и унилата, обрасла с пирен пустош, проснала се от гранитните ридове на хребета Бен Атоу до морския бряг при Моурей Фърс. Тук рядко идваше някой, като се изключат старите неграмотни овчари, съсухрени и жилести; те бяха толкова равнодушни към чудесата на наскоро настъпилото трето хилядолетие, че едва-едва вдигаха глава, когато в сгъстяващия се здрач на небето оставяха огнена следа пътническите ракети от някой град край Тихия океан в полет към лондонското летище Хийтроу.

Но професор Макгатри бе много доволен от безлюдността на тези места. По негово желание преди две голини домът му бе пренесен тук с летящ въздушен кран. Едновременно с къщата, прилична на огромна пластмасова сълза, бе пренесена и обзаведената с всичко необходимо лаборатория. Оттогава той и Урсула си живееха тук спокойно с децата си, единадесетгодишните близнаци Робърт и Лилиан. И всеки ден, затънал в някой от хитроумните си кибернетични проекти, той все пресмяташе и майстореше нещо в мазето.

Из притихналата къща се разля звънък детски смях. Майката и бащата се вслушаха, после и двамата се усмихнаха.

— Гледат „Робинзон Крузо“ по телевизията — каза Урсула, вече забравила „Мравката“. — Толкова им е интересно я смешно! Дори и днес, през 2011 година, децата си умират за тези истории за Робинзон Крузо и Петкан, за Снежанка и седемте джуджета! Помниш ли какъв скандал се вдигна, когато преди година детската телевизия се опита да замени приключенските програми с уроци по сглобяване на машини и документални предавания за Марс? Всички деца в Шотландия настояха да им пуснат отново приключенията!

— Детето си е дете — прокашли се професорът, погълнат от мислите си. — Знаеш ли какво? Надвечер искам да го изпробвам из храсталака.

— Да го…? Ах, да, разбира се! — и тя кимна, сякаш думите му я бяха зарадвали много. — Но какво ще прави онова… нещо из храсталака?

— Разбираш ли — ръката му обгърна нещо невидимо из въздуха, — „Мравката“ може да получава чрез електролиза алуминий направо от почвата. Избрах алуминия заради извънредно голямото му разпространение — той представлява най-малко седем процента от общата маса на Земята!

И професорът погледна жена си тържествуващ.

— Да, скъпи — каза тя с оня тон, с който всички жени обикновено казват тези дума на пийналите си или сърдити съпрузи.

— … Така че „Мравката“ може да получава алуминий и в планините, и в пустинята от всякакви минерали — от фелдшпати, от каолин, от глинести почви! А алуминиевите сплави са здрави като стомана, но три пъти по-леки от нея!

— Да, скъпи.

Толкова пъти вече бе чувала тези трудноразбираеми за нея приказки! Затова само след минута, след като той я увери, че изобретението му не е опасно за хората, тя се успокои и започна да мисли за вечерята. Дали да не отиде с вертолета до Килданан за бифтек? А може би е редно да купи и бутилка вино, та да отпразнуват успеха на Малкълм? Само седемдесет километра — около час ще й стигне…

Къщата тихо бръмчеше и се обръщаше към слънцето, сякаш бе слънчоглед. Небето над тъмните върхове пламтеше. А Малкълм все приказваше:

— … в електронния мозък се залагат елементарни команди и релетата на този мозък могат да създават от тях нови и нови съчетания, на практика безброй съчетания! В резултат се получават милион най-различни начини на поведение! Освен това „Мравката“ има много сетива: радиолокатори, фотоелементи, изкуствени органи на обонянието, микрофони, които от десет мили долавят песента на щурец. Топлоуловителите усещат на голямо разстояние всевъзможна живи организми, стига температурата на тялото им да е по-висока от температурата на въздуха, макар и с една десета от градуса. Със своите вериги, снабдени със смукала, „Мравката“ може да се движи навсякъде: под водата или дори по отвесни скали. А ториевите батерии, които му осигуряват енергия, ще му стигнат за десет години. Между другото, и торий има по всички континенти!

— Да, скъпи…

От стената се показа металическа ръка и прибра пепелта, паднала от цигарата на Малкълм. Колко е хубаво, помисли си Урсула, че няма нужда тя да се грижа за чистотата. Но какво му е на Малкълм днес? Никога досега не го е виждала толкова възбуден!

— … Неговите металически мускули не познават умората! — едва ли не крещеше професорът. — Мозъкът му не се нуждае от сън! Реакциите му са мигновени! Производителността му надхвърля всякакво въображение! Необходими му са два часа, за да създаде точно копие на самия себе си, при което той извършва четиридесет хиляди операции! И двете „Мравки“ веднага ще започнат да правят още две! Четирите — още четири! Знаеш ли колко ще станат след двадесет и четири часа?

— Хм-м-м… сто?

Тя се стягаше да излезе да пазарува и тъкмо червеше устните си.

— Четири хиляди деветдесет и шест! — възкликна той тържествуващ. — А след тридесет и шест часа — двеста шестдесет и две хиляди сто четиридесет и четири! А след две денонощия — много милиони! Моята „Мравка“ е снежна топка, от която започва лавина!

— А не е ли… не е ли прекалено много? — малко изплашено попита тя, откъсна очи от огледалото и погледна мъжа си.

— Всеки момент може да се подаде съответната команда и да се спре самовъзпроизвеждането. Тъкмо това ще направя, щом моята „Мравка“ премине изпитанията. Представи си само колко бързо и евтино моите „мравки“ ще сринат Хималаите или ще пренесат Великобритания на Северния полюс!

Тя се засмя.

— Какво приказваш, Малкълм! Че нали ще замръзнем там.

— Само давам пример — отговори той, без да обръща внимание на смеха й. — А пък какво оръжие е… Нали си чувала безкрайните роптания по повод на огромните военни разходя? „Мравката“ може да създаде армия от купчина камъни! Естествено, едно противотанково оръдие лесно ще се справи с „Мравката“ въпреки цялата му издръжливост, но съпротивата срещу един милион „мравки“, които след още два часа ще станат два милиона, е безполезна! Стоманените им челюсти ще унищожават дори танкове, цели танкови дивизии и ще опустошават неприятелската територия до основи, също като пълчища истински мравки. Представи си само какво ще стане, ако двайсет от моите „мравки“ бъдат закарани със самолет в пустинята Гоби. След едно денонощие те ще бъдат повече от осемдесет и една хиляди! А ако се заложи в тях миграционен инстинкт, те ще плъзнат из цяла Азия!

— Не, само война не! — и тя въздъхна: ех, тези мъже! — Не ви ли стигат войните, които вече са се водили?

— Разбира се — измърмори той пообъркан. — Но нали… всяко постижение на науката може да се използува както за благото на човека, така и против него. Зависи в чии ръце ще попадне. Но при всички случаи трябва да се изследва, да се правят опити…

— Дали наистина трябва? — Отново се чу детски смях, но този път тя не се усмихна. — Всичко си имаме — охолство, свобода. Какво още може да иска човек?

— Много неща — например да задоволи своята любознателност — той сви рамене. — При това моите „мравки“ ще донесат на хората само полза. Благодарение на тях човекът ще може да променя облика на другите планети, ще ги превърне в цветущи градини!

— Или в пустини! — Тя вече се беше приготвила и се канеше да тръгне за града. — Пускаш ли ме, Малкълм?

Той, разбира се, я пусна. Но докато пазаруваше из градчето, тя все си мислеше, че мъжете, дори и гениалните, са само възторжени, любопитни, непредпазливи деца…

Когато вечерта иззад тежките върхове на Бен Атоу се изтъркули луната, на нейната слаба светлина, огряла обраслата с пирен пустош, блесна полукълбо от светъл метал, което бързо и лесно си проправяше път сред скалите и малките езерца. След него, като се стремеше да не изостава, подтичваше задъхан един малко тромав човек, явно развълнуван от нещо.

„Мравката“ бе пусната в действие. Върху полукълбото, на осем фута над земята, се въртяха антените на локаторите и мигащият зелен индикатор. Малкълм се радваше на ловките, удивителни точни движения на своята машина. Нищо не може да я спре — нито тъмнината, нито мъглата, нито студът, нито неравният релеф. Никога досега кибернетиката не бе създавала нищо по-съвършено.

Ала той предвидливо бе блокирал релетата, командуващи топлоуловителите. Този робот няма защо да воюва — неговата „мравка“ трябва да стане родоначалник на милиарди себеподобни, които ще се пръснат по цялата земя, за да служат на човечеството. Радост преизпълваше сърцето на професора.

Междувременно полукълбото също като живо пълзеше напред. Черната му сянка заигра по обраслите хълмчета и късовете гранит. Сетивата му вдишваха, вслушваха се, вглеждаха се… Полукълбото тихо бръмчеше и мигаше със зеленото си око. Някъде далеч, край сребристосивия силует на Бен Атау, безнадеждно и насмешливо излая лисица и ехото от гласа й дълго заглъхваше из дефилетата. Шотландското плато се простираше надалеч и чезнеше, безкрайно и тъмно, в прохладната нощ. Но Малкълм не чуваше ловния вик на лисицата, не виждаше пустинното плато. Той гледаше само своето създание, гледаше го, сякаш бе негово дете.

Най-сетне, след като измина цяла миля, полукълбото спря пред един сипей; проснал се между две тресавища откъм най-близкия планински рид. Чакълът стоеше тук още от времето на последното заледяване, когато могъщи природни сили бяха раздробили острите планински върхове и бяха съборили отломките в ниското.

Доволен, той се усмихна в тъмното. Да, това чудо знае какво му трябва и без каквито и да е колебания и съмнения върви към целта.

Тихото бръмчене на „Мравката“ се превърна в многогласен вой. Въртящите се с невероятна скорост перки се забиха в чакъла и заизхвърляха във въздуха натрошената на ситно скала. За няколко минути „Мравката“ изкопа яма, дълбока колкото половината му ръст, слезе в нея и започна да поглъща чакъл. Над полукълбото се вдигаха малки облачета пара. После щипките по върховете на многочленестите метални крайници заподреждаха сребристосивите слитъци алуминий на правилни фигури.

„Мравката“ всъщност вършеше работата на голям завод-автомат, само че много по-бързо. Един производствен процес се сменяше с друг. Вече бе готово полусферичното предпазно покритие. Във фотоелементите, които служеха на „Мравката“ за очи, блещукаше слаба светлина. Чувствителните антени потреперваха и се протягаха като хоботчета на мухи.

Професорът бе седнал на един камък. Беше му студено и докато тичаше след „Мравката“, бе разранил десния си крак. Но какво значение имат тези дребни неприятности, щом вижда пред очите си своята претворена в дело мечта?

— Така, така, чудесно! — възклицаваше той, без да откъсва поглед от „Мравката“. — Давай, приятел, давай!

Роботът не реагираше. Той вършеше работата си с фанатична съсредоточеност, всичките му движения бяха неизказано бързи и точни. Ето, вече монтира основната електронна система на своя бъдеш потомък. А сега с едва забележими, дори грогескно-внимателни движения запоява елементите на паметта, които в своята цялост ще образуват електронния мозък на „новороденото“. Роботът бе запомнил всички операции, дори притежаваше способността да усъвършенствува зададената програма. Ще мине малко повече от час и два съвършено еднакви робота ще започнат да създават още два, също като тях. И на сутринта в планината вече ще има издълбана огромна пещера и в нея — повече от стотина „мравки“. Скоро те ще станат двеста, после четиристотин…

„Ами ако утре някой овчар се завърти насам? — помисли си професорът и се усмихна. — Няма да повярва на очите си! Но по всяка вероятност никой няма да дойде. Това е основното предимство на тези места.“ След няколко дни ще отиде до Лондон и ще покани тук правителствени експерти. И, разбира се, най-добре ще е да ги смае, като им покаже цял мравуняк от тези трудолюбиви създания, които удвояват броя си без никакви разходи от ваша страна. Всички промишлени проблеми се решават веднъж завинаги: създай прототип на машината и няма нужда да мислиш за нищо повече. До утре вечер общата производителност на „мравките“ ще надхвърли тази на един средно голям промишлен център…

Никога досега не бе изпитвал такова задоволство — дори и когато бе изобретил автомобил без двигател или когато бе създал електронни очи за слепи.

Но по едно време — не би могъл да определи точно кога — нещо наруши спокойното течение на мисълта му. Някакво смътно безпокойство… а-а, ето какво било! Зает с работата си, „Мравката“ изведнаж обърна към него бледите дискове на очите си. Многочленестото пипало, което монтираше веригите на новата „мравка“, замря във въздуха. Това продължи само няколко секунди. После действуващата програма отново подчини поведението на робота.

Професорът загърна палтото си. Аха, работата е ясна: очевидно електронната блокировка между работната и бойната програма е слаба. Проявява се едва сега, когато електронните схеми са се прегрели. Но това е само предположение. Той най-добре знае колко чувствителен е сложният електронен мозък. Почти като човешката нервна система. Мозъкът „се събужда“ бавно и могат да настъпят „нервни кризи“. Пък и „Мравката“ е първият експериментален образец. Да можеше само да разбере със сигурност какво става в момента под тази лъскава черупка…

Професорът седеше, обзет от нерешителност, разкъсван от съмнения. От една страна, искаше му се да види завършена първата рожба на „Мравката“, ала от друга, смътна тревога го подтискаше да спре чудовището. Чудовище? Глупости! Това е чисто и просто машина, робот, който няма собствена воля!

Междувременно „Мравката“ с бясна скорост завършваше своя първенец. Няколко минути роботът безупречно следваше програмата, но ето че бледите му очи, прилични на две луни, отново се обърнаха към своя създател. Многочленестите металически ръце спряха да работят и машината се приближи към него с около два метра. Изплашен, той скочи на крака. Естествено програмата и този път върна машината към задълженията й и отново сякаш всичко бе наред.

Но ако „бойният инстинкт“ се прояви за трети път, блокировката може да не издържи и тогава…

Изби го пот. Мощните пипала с щипки, виещата мъгла от перки… Ако топлоуловителите го усетят, ако машината тръгне след него и го хване, той ще бъде като мишка в ноктите на котка!

Да я изключи? Но за тази цел трябва да иде досами нея. Той избърса потта от лицето си. Електронните й рецептори непременно ще усетят и ще усилят миризмата на пот, която се излъчва от него, както и чувството на страх и после…

Луната висеше високо над сребристосивите върхове. Пустошта бе залята от слабата й седефена светлина. Объркан, той се взираше в безмълвната нощ, осъзнал за пръв път колко е безпомощен. Пък и кой ли може да му помогне? За да спре „Мравката“, трябва да разполага поне с оръдие!

Той не откъсваше поглед от тази насекомообразна машина, създадена от неговите собствени ръце, от неговия незнаещ покой мозък. Скоро ще станат две, а след още две денонощия, ако той не попречи на размножаването им — милиони. И тогава цялата английска армия ще се окаже безсилна пред тях.

Как е могъл да не съобрази, че в мозъка на първия пробен образец непременно трябва да се заложи команда, която автоматично да изключи робота още при първите признаци на отклоняване от програмата? Как е възможно тази проста мисъл да не му е дошла наум досега?

Докато машината е само една, тя може да бъде спряна и той е единственият човек, който може да го стори. Ами ако… ако бъде убит? Тогава… тогава, като се събудят вдругиден сутринта, англичаните ще видят, че несметни пълчища твари от блестящ метал са завладели страната им и че тези твари настървено превръщат техните градове в руини и преследват обитателите им, сякаш са зайци. Море от лъскави полукълба ще залее острова. Ами след седмица, след месец? Десет милиарда, сто милиарда такива твари ще плъзнат по цялата планета, ще стигнат дъното на океана, ще изпълнят джунглите, ще подкопаят континентите до основи.

Прозрението удари като мълния: ето до какво доведе работата му! Със собствените си ръце той бе отворил кутията на Пандора, бе създал чудовище, чиито отсечени глави мигновено се заменят с нови!

Дотогава, докато „мравките“ не извлекат от земната кора всичкия алуминий, металическото войнство непрекъснато ще расте! А когато следите на човека вече отдавна ще са заличени от лицето на Земята, пълчища блестящи чудовища ще покрият цялата повърхност на опустошената планета; несъзнаващи защо съществуват, неподвластни на амортизацията, саморемонтиращи се, те ще насочат погледа на бледите си очи-фотоелементи към небето, към звездите, където все още има място, все още има алуминий…

Тресеше го. Кошмарните видения отнемаха последните му сили. Колко мрачно бе бъдещето, пред което бе разтворил вратите, колко гибелни бяха семената, които бе посял, воден от сляпа изследователска страст! За всичко е виновен той, само той! Колко пъти Урсула с нейната женска логика се бе опитвала да го предварди — о, ако се беше вслушал в опасенията й! Къде ти! „Мравката“, сами разбирате, представлява ново постижение на техниката, а нима е допустимо да се пречи на техническия прогрес?

Твърдо решил да предотврати бъдещия кошмар, той се втурна към робота. Трябва, ако се наложи, да пожертвува собствения си живот!

Той не тича дълго. Бледите очи-луни на „Мравката“ за трети път насочиха погледа си към него. Машината моментално остави своя почти завършен първенец и тръгна насреща му. Професорът чуваше воя на въртящите се стоманени ножове. Сега вече нещата взеха обрат на живот и смърт — електронната блокировка бе рухнала! Едва когато спре неговото лудо заблъскано сърце и тялото му стане студено и бездиханно, машината ще се заеме отново с работата си.

Обзет от ужас, той се обърна и хукна, съвършено несъзнателно, към къщи. Да се скрие! Трябва, на всяка цена трябва между него и тази непознаваща жалостта метална твар да се възправят залостените врати на неговия дом.

Но въпреки че професорът тичаше като смъртно изплашен заек, „Мравката“ вече го настигаше. Песента на фрезата неумолимо приближаваше Все по-силно се чуваше мляскащият звук на смукалата по веригите. В сивия лунен здрач наоколо вече трептеше зеленикавият лъч на прожектора.

Когато усети на тила си въздушния поток, раздвижен от виещите стоманени ножове, професорът се метна встрани, зад издатината на една скала. Радиолокаторът и топлоуловителите на „Мравката“ загубиха следата — гранитът го прикриваше. Професорът се притисна към скалата и се помъчи да не диша. Съвсем наблизо от прозореца на неговия дом струеше топла златна светлина — звездата на надеждата. Само триста метра — и си е в къщи!

„Мравката“ с тих вой кръжеше на място. Поривите на нощния ветрец му пречеха да намери източника на топлина, но той чуваше пулса на бясно туптящото сърце. „Мравката“ търсеше своята жертва.

Ала професорът вече бе успял да си поеме дъх. Той трескаво прехвърляше през ума си различни възможности. Трябва да противопостави на хладната, мълниеносна електронна логика човешката фантазия и съобразителност. Все още има надежда, че ще се добере до къщата жив. Над пирена тук-там стърчат покрити с мъх големи камъка. Те ще бъдат етапите на неговото спасение. Можа би все пак ще успее да надхитри робота?

Внезапно той се вцепени от ужас. Вкъщи? Как кожа да му хрумне тази мисъл? Та там са Урсула и децата. Щом усети топлите им беззащитни тела, „Мравката“ ще направи къщата на пух и прах. Да ги предаде на гибел в лапите на чудовището, което самият той пусна на свобода?! Не, на всяка цена трябва да замъкне „Мравката“ надалеч от къщи, да речем, в планината. Може би да подмами машината към някоя пропаст? Или да я строши, като събори върху нея парче скала? По някакъв начин трябва да я обезвреди!

Без още да е взел решение как да постъпи, той откъсна поглед от топлата светлина на прозореца и го обърна към хребета Бен Атоу, който се тъмнееше на няколко мили. Дали ще съумее да се отърве от този неумолим копой, който не познава умората и никога не изоставя следата? Да, не само неговото собствено семейство, всички семейства в Шотландия с право ще очакват той да се пребори с плода на своите изобретателски търсения. И не е достатъчно само да отведе проклетата твар някъде надалеч из тъмната пиренова пустош, той трябва и да я победи. Няма право да претърпи поражение в тази неравна борба. Иначе какво ще стане после? Той най-добре знае! Мали тъкмо той вложи в електронния мозък на робота програмата, която определя постъпките му!

Щом той, Малкълм Макгатри, умре и изстине, това обзето от жажда за дейност изчадие на ада ще се върне при своята незавършена рожба и ще довърши работата си. И втората „Мравка“ ще има същите „чувства“ и „инстинкти“ и същата нарушена блокировка.

После всичко ще се повтори отново. След два часа ще има вече четири „Мравки“. Ще се чува тихо бръмчене, ще мигат прожекторите, ще кипи трескава работа — цял електромеханичен завод сред пирена, където толкова рядко идват хора.

А утре вечер, подчинявайки се на вложения в тях инстинкт за миграция, първите хиляди ще се разпълзят на всички страни. Ще намерят къщата, му, ще унищожат обитателите й и ще продължат да пълзят, да търсят нови жертви. Вдругиден сутринта четвърт милион святкащи металически твари ще разрушат до основи най-близките шотландски градчета — Килданаи, Алапул, Дорнох. Към обед този непрекъсната разрастващ се поток ще нахлуе в нищо неподозиращата Англия…

Той се откъсна от скалата и сякаш обезумял хукна към предпланините. Бляснал на лунната светлина, „Мравката“ зави и се понесе след професора.

Един час по-късно сред тъмните скали на Бен Атоу си проправяше път човек; той хлипаше и се задъхваше, а след него, без да изостава, пълзеше мляскащата със смукалата си и мигаща със зеления си прожектор машина.

Силите на професора се изчерпваха. Сърцето му сякаш щеше да изскочи из гърдите. Само невероятното усилие на волята му го караше да се движи. Той обаче успяваше да направи повече, отколкото можеше да се очаква от него. Събаряше от високо големи скални късове върху своя страшен преследвач, докато той с тихо бръмчене пълзеше нагоре по отвесния склон. Но всеки път стоманените щипки парираха удара.

Коленете на професора се подгъваха от умора, но той вървеше по самия край на пропастите, прескачаше с риск за живота си тъмните бездни с надеждата, че увлечен в гонитбата, роботът ще падне долу и ще се строши. Наивник! Та нали самият той бе снабдил машината с електронни рецептори, нали самият той бе монтирал веригите й със силни като на октопод смукала! И сега не му оставаше нищо друго, освен да криволичи и да се провира през драките. Но където и да се скриеше, заплашителният вой и мляскането скоро го настигаха. Вече не можеше да се мисли за каквото и да е, нямаше на какво да се надява. Все по-мъчно отлепяше краката си от земята, все по-бавно вървеше из пирена и сред скалите. И отново го застигаше изотзад, все по-близък и по-близък, безпощадният вой и отново ставаха по-ярки зелените отблясъци.

Внезапно, за свой най-голям ужас, той видя, че някъде сред храстите се движи малка бяла светлинка. Джобно фенерче. Урсула е излязла да го търси! Разтревожила се е, че го няма толкова време. Но само след няколко минути „Мравката“ сигурно ще го убие. И тогава топлоуловителите на робота ще се насочат към този нов източник на инфрачервени лъчи…

И изведнъж в съзнанието му проблясна мисъл: блатата! Ненаситните блата, където диша черното тресавище… Как не се сети веднага?

Надеждата му даде сили. Той не тичаше, а летеше като птица надолу по склона, прескачаше купища камъни, несъзнателно търсеше прикритие зад камъните и скалите всеки път, когато зелените отблясъци го докоснеха. Светлинката сред храсталака се приближаваше. Бе въпрос на минути. Беше благодарен на небесата за лудите удари на сърцето си и за свистящото си дишане — по своята сила те заглушаваха сигналите, които сетивните органи на „Мравката“ възприемаха от Урсула.

Пирен, възвишения, камъни, отново пирен. После земята под краката му започна да пружинира. Вече върви по лепкаво, жвакащо тресавище. На тресавище миришеше и от черните, пълни с вода ями, в които сякаш в черни зеници се отразяваха звездите. Професорът нищо не виждаше, не мислеше за себе си, но някакво шесто чувство го водеше тъкмо към онези обрасли с острица и тръстика туфи, които можеха да издържат човек, но не и машина с тегло един тон. Когато бе създавал своя робот-всъдеход, професорът кой знае защо не беше помислил за придвижването му през блатисти местности и тъкмо този пропуск послужи за основа на приложения от него план.

Междувременно „Мравката“ неуморно пълзеше след него. Минута-две веригите жвакаха по пружиниращата земя. После тресавището се люшна и „Мравката“ започна да потъва. Черните дълбини изсумтяха силно и тресавището погълна „Мравката“. На повърхността конвулсивно се метна метална щипка и чудесното изобретение на Малкълм Макгатри изчезва завинаги от погледа на своя създател.

Професорът бавно излезе на твърда земя. Урсула го чакаше на края на блатото. Той само я погледна с невиждащ поглед.

— Малкълм! Какво има? Къде ти е машината?

С треперяща ръка той посочи натам, където под действието на някаква могъща сила изотдолу тресавището се надигаше и спадаше. „Мравката“ бе още жив, още се бореше. Очите-фотоелементи се взираха в черната тиня. Веригите се движеха. Но лепкавото тресавище здраво го държеше в прегръдките си.

— Значи всичката ти работа отиде по дяволите? — каза Урсула огорчена.

Той понечи да й отговори, но внезапно я сграбчи и я бутна на земята. За миг над блатата припламна малко синьо слънце. От дълбините изригна черен гейзер като огромна гъба, после изчезна. Чу се глух грохот. Земята потрепери.

— Избухна ториевата батерия, тинята е проникнала вътре — с дълбоко облекчение каза той. — И сега… край на всичко.

— Не се ядосвай! — тя стисна лакътя му, без да разбира напълно какво става, но, както винаги, готова да го утеши. — Ти сигурно можеш да направиш и друга! Още по-хубава, нали?

— Ох, Урсула!

Той я погледна усмихнат и безпомощно заизбърсва пръските тиня от лицето си. Внезапно над блатата и над безмълвния храсталак се разнесе силният му смях.

— Урсула — едва поемайки, си дъх, произнесе той, — мила! Аз създадох неодушевен и същевременно жив демон! Алуминият и електронните вихри, магнитните полета и вечният танц на неутроните трябваше да се превърнат в неизказано благо за човечеството. Години наред работих без почивка, влагах в работата си всичките си знания; пък и сума пари ми струваше. Обаче…

Той засече. Макар и да продължаваше да се смее, очите му бяха все така изпълнени със страх.

— … обаче аз съм благодарен на небето, че моето творение загина. Край, Урсула, свършено е с всичко това, знаеш ли какво ще правя сега?

— Не, мили — и тя го погледна любопитно.

— Ще купя ферма и ще започна да отглеждам аспержи!

— Ас… аспержи? — продума тя объркана. — Но защо пък тъкмо аспержи?

— Ами защото — бавно отвърна професорът, — защото аспержите са невероятно безобидни.