Марек Роберт Фалзман
Разкажи ми за падащите звезди

— Мамо!

— Да, Габи.

— Мамо, нали когато пада звезда, някой умира?

— Не, сине, никой не умира. Това са просто метеори.

— Камъчета ли?

— Да, камъчета.

— А защо светят?

— Спи, Габи. Утре ще пристигнем у дома и ти ще попиташ татко. Той най-добре ще ти обясни.

— Добре, мамо.

Студът събули Йона. Въпреки звукоизолацията, от близкия бар долиташе музика и нахлуваше в каютата като далечен шум на океана. Тя се опита да светне, но неоновата лампичка едва мъждукаше и не успяваше да разсее черния мрак под мебелите.

„Ще се оплача на стюарда.“ Йона раздразнено натисна бравата. Вратата не помръдна. Опита още веднъж — пак не. Нещо се бе случило. Внимателно взе слушалката на видеофона. Екранът си остана тъмен. Механичен глас монотонно повтаряше: „… запазете спокойствие. Авария в енергоснабдяването. Помощта е на път. Запомнете какво трябва да сторите, ако…“.

Тя остави слушалката. Върна се тихо в леглото и зави сина си с още едно одеяло. После легна до него и заплака. Ставаше все по-студено и във въздуха вече се усещаше задушаващата миризма на изгоряло.

* * *

Центърът за управление на полетите приличаше на разтревожен мравуняк. Паркингите и моравите бяха задръстени от автомобили и хора. Плътна тълпа мъже и жени щурмуваше затворените врати на главния вход. Троен кордон от пазачи в синтетични костюми едва ги удържаше. Алдерон се надвеси на прозореца и ги погледна. Не се чувствуваше добре.

Кер, ръководителят на Контролната служба, дебел като пурата си, ожесточено скубеше косматите си гърди. Алдерон се отдръпна от прозореца и се отпусна в креслото. Душният въздух — смес от цигарен дим, аромат на кафе, алкавита и потни тела, тежко висеше под ниския таван.

Говореше Алберт, директорът на космодрума „Килиманджаро“:

— … на борда на „Титан“ има две хиляди петстотин и четирима души, включително екипажът. За нас те са почти мъртви. Не бива да се чака до последната минута. Някой от нас трябва да им съобщи. Катастрофата е неизбежна. „Титан“ се приближава към Земята и след час ще навлезе в атмосферата. Нито един спасителен кораб не ще успее да го приближи и да евакуира пътниците. За това са необходими часове, а не минути. Всички шлюзи и люкове на „Титан“ са се затворили автоматично в момента на декомпресия в двигателното отделение. Хората са заседнали в асансьорите и коридорите. Аварийните системи са изключени.

— Всички кораби ли действуват? — Въпроса зададе Слованец. В този момент той най-малко от всичко приличаше на министър на транспорта. Бяха го докарали с вертолет от реката. Беше по порти, спортна фанелка и сандали. И все още стискаше в ръка късата пръчка на спининга си.

— Всички, които могат, другарю министър — Алберт отчаяно разпери ръце. — Остава само… да се молим да стане чудо — прошепна той.

Кер мълчаливо кимна и запали нова пура от пурата си. Слованец рязко хвърли спининга. Чашката с кафе се пръсна.

— Трябва да има изход! — извика той. — Трябва!!!

— Направихме всичко възможно. Извикахме на помощ всичко, годно да се движи в тая част на Космоса… — Алберт скри лице в дланите си.

Слованец конвулсивно преглътна.

— Но аз няма да им кажа това, не мога…

Алдерон стана и отиде до автомата за кафе. Това беше петата му чаша, но бе готов да изпие още един термос само да се избави от това противно усещане за вътрешна празнота, което го бе обхванало при вестта за катастрофата.

— Всичко възможно сторих — промълви той и отпусна чашката върху пода. Другите го гледаха мълчаливо.

— Успокой се, не си длъжен… — започна Кер, но не довърши, спрян от решителния израз на Алдерон. Той седна пред холовизора. Образ нямаше, но пък звукът беше идеално чист, без никакви смущения. Вече половин час в Космоса цареше тишина.

— Земята вика „Титан“. Говори…

Когато свърши, ризата му беше мокра и някой избърса челото му с книжна салфетка. В помещението влезе Олсон, представителят на завода, който строеше космическите апарати. Той отговаряше за информацията пред журналистите.

— Не мога да се отърва от тия видеофонни хиени — изръмжа той. — Какво да им кажа?

— Истината! — Слованец посочи екрана. — Само след половин час, дори и по-рано, всички и без това ще узнаят. Няма какво да крием повече.

Алдерон лежеше безсилно в креслото. Кер го обикаляше в кръг като вързан кон.

— Спокойно, приятелю, дръж се. Може пък да се случи чудото, за което ти говореше. Докато са още живи, не всичко е изгубено. Разбирам състоянието ти. Отнася се за моята сестра, твоята жена…

— Габор едва навърши три годинки. Така дълго чакахме дете…

Алдерон затвори очи. Косматата лапа на ужаса безжалостно бе стиснала сърцето му.

— Кер! Не искам да повярвам! Те не могат да загинат!

Той се хвърли към прозореца. Имаше нужда от пространство, от въздух, от десетте етажа — и бетонната плоча, върху която можеш да се разплескаш като безформено петно… Каквито ще бъдат след час Йона и Габи. Две червени петна върху пода или стената на каютата, които огненото море ще погълне мигновено.

Въпреки дебелината си Кер се оказа достатъчно пъргав. Удари Алдерон, подхвана отслабналото за момент тяло и го тръшна в най-близкото кресло.

Алберт гледаше слисан. Другите вече бяха излезли.

— Какво стана?

— Искаше да скочи. На борда на „Титан“ са жена му и детето му… Тя е моя сестра…

— Да, изход…

Алберт стана. Кер се наежи и сви юмруци. Алберт погледна ръководителя на Контролната служба и бавно се отпусна в креслото.

— Вие не ме разбрахте. Длъжни сме да слезем долу и да останем лично при онези, които очакват своите близки… Те още не знаят, че няма да ги дочакат…

Директорът на космодрума „Килиманджаро“ плачеше.

— Спокойно. — Кер изплю угарката от пурата си на пода, ливна си чашка алкавита и я изпи. Наля отново и я подаде на Алберт.

— Алдерон каза, че не бива да губим надежда. „С мисъл и сърце ние сме при вас… Надеждата за спасение е малка, но винаги може да стане чудо…“

* * *

— И това ми било прогноза, гадатели такива! — Соло Ман раздразнено изключи приемника. Вече двадесет минути неговата „Златна стрела“ летеше с пълен ход към „Титан“. Чудовищното натоварване притискаше пилота към креслото, а тревожното мигане на контролната лампичка за охлаждането на реактора недвусмислено даваше да се разбере, че той се намира на границата на взривяването. При сто хиляди километра в час автопилотът изключи двигателите. Върху наземния екран тъничката чертичка, която догонваше „Титан“, приличаше на отчаяна пчела, хукнала след огромния мечок, който й е задигнал запасите от мед.

* * *

— Алдерон, проговори най-сетне, опомни се, на теб говоря! — в ръка със сифон, от който бликаше струя вода, Кер приличаше на пожарникар. — Момче, все още има някакъв шанс, чуваш ли ме?

— Чувам… Престани да ме поливаш.

Алдерон се окашля и седна срещу екрана. После промълви:

— Да стиснем палци за късмет.

— Това, да. Кой би помислил! — дебеланкото с широк жест хлопна зет си по гърба. Алдерон се изправи на омекналите си нозе, направи три крачки и се опря на креслото пред екрана за далечно виждане.

— Тук, тук! — Кер тикна пръста си в малката точка сред екрана. — Това е „Титан“. А тая миниатюрна искрица е буксир от Службата за почистване на Космоса. Машина с невероятна мощ и скорост. Като спасителна ракета…

Помещението постепенно се изпълни с участниците от скорошното съвещание.

— Кой е този? — живо запита Слованец и се облегна на креслото, в което седеше Алберт.

— Както казват нашите, як момък от СПК — директорът на космодрума „Килиманджаро“ не откъсваше очи от екрана. В едната ръка държеше пурата, която му даде Кер, в другата стискаше чаша, а между коленете си стискаше бутилка алкавита. Слованец седна и почти заби нос в екрана.

— Това се казва скорост — удивен прошепна той. — Имаш ли връзка с него?

— Имам, но той не иска никого да слуша. Просто се изключи.

— А не каза ли нещо?

— Каза. Каза: „Вървете по дяволите с моята траектория!“.

— Очевидно знае какво върши! — Олсон вмъкна глава между креслото и екрана. — Опитен пилот. Вече събрах информация. Соло Ман, двадесет години стаж. Последните пет — на буксира в Службата за почистване на Космоса.

— А откъде се взе тук? Така близко до Земята? — заинтересува се Алдерон.

— Точно това запитах диспечера от тяхната база на Луната. — Олсон се изкиска. — Но…

— Няма значение! Изпишете на екрана времето, което остава на „Титан“, и моля започнете да отброявате!

Алберт наля чаша алкавита и я подаде на министъра.

— За тези, които са в Космоса! Пийнете си, ще ви стане по-добре. Това е антистресово средство.

* * *

„Златната стрела“ се опря в борта на „Титан“ с тъпия си брониран нос. Четирите сопла на ходовия двигател на буксира тежко прогърмяха. Но за фино маневриране нямаше време. Пък и защо? Случвало му се е и при по-голяма скорост да буксира далеч по-тежки корпуси в лунните докове, а тук трябваше само да отклони кораба дотолкова, че да го избута от гибелната за него траектория и да го изведе на безопасна орбита. Знаеше, че пет минути са му предостатъчни. Сега, когато пунктираната линия на предполагаемия път на „Титан“ все по-забележимо се отклоняваше от центъра на екрана, той можеше най-сетне да си отдъхне.

Наведе се за термоса. Допи кафето, което бе останало на дъното, и като се изтегна удовлетворено в креслото, с върха на обувката си натисна докрай ръчката, която автопилотът внимателно се опитваше да задържи около средата на скалата.