Рене Зюсан
Геометрична задача

Когато излагам моята теория, всички неизменно свиват рамене. Мене лично това не ме удивлява — такава е участта на всички откриватели. Хората ги смятат за луди, докато истината не стане очевидна. А тогава всички са поразени: как досега не са се сетили сами! А моята теория може много лесно да се провери. И то не от гениални учени или от електронноизчислителни машини, а от всеки, който има просто начално образование.

Следете внимателно моите разсъждения:

Повърхността, заемана от човешко тяло със средни размери, може да се изчисли, като вземем за основа правоъгълник 50×30 сантиметра. Това е приблизително 1500 квадратни сантиметра. А повърхността, която заемат двата крака, поставени един до друг, е приблизително равна на правоъгълник 30×25 сантиметра, тоест на площ от 750 квадратни сантиметра. Сравнете тези две числа. Краката заемат два пъти по-малко място от тялото!

Добре. Сега изчислете повърхността на една трамвайна платформа. Да приемем приблизително 2×2 метра. На тая платформа могат да застанат, като се посгъстят, двадесет и седем пътници. Тази стойност получаваме, като разделим общата площ от четири квадратни метра на средната големина на повърхността на едно тяло, поставена върху съответната му основа. А що се отнася до краката на тези пътници, те биха заели върху същата площ малко повече от два квадратни метра.

Да вземем тези изчисления за основа и да пристъпим към работа.

Когато и да е, все сте се возили на трамвай в час-пик — например надвечер. И сте усещали как ви мачкат, притискат във вагона, нали? Тогава не сте могли да не забележите един детайл: настъпва момент, когато просто няма къде да поставите краката си. Нещо повече. Ако сте застанали здраво на нозе и неблагоразумно повдигнете единия си крак, това пространство мигновено бива заето и вие сте принудени да продължите пътуването в позата на стърчащ сред блато щъркел.

И ето какво според мен е тъжно и печално за бъдещето на човечеството: никой не се замисля над приведените факти. А поразмислете най-сетне! Като отчетем, че повърхността на краката е два пъти по-малка от повърхността, заемана от тялото, то там, където има достатъчно място за тялото, мястото трябва да стигне и за краката! Че и да остане. Само че не е точно така. За здравомислещия, логическия, рационалния ум се натрапва единственият възможен извод: съществуват излишни крака!

Винаги, когато стигам до този момент в моите разсъждения, събеседникът ми започва гнусно да се хили. Аз съм навикнал и не се сърдя, защото това е най-удобната, а и най-страхливата позиция — тя позволява да се изплъзнеш от стълкновенията с тревожни метафизични перспективи.

Пътят към истината е трънлив. Галилей, Парацелзий и колцина още други са узнали това. Но какво пък, щом избереш съдбата на първооткривател, трябва да се примириш с несгодите, които носи такава участ!

За мен съществуваше един единствен начин да открия излишните крака, краката без тела. И той бе да настъпвам всички околни. Естествено аз всеки път се извинявах, защото съм добре възпитан. Все пак мене ме наричаха с обидни имена, изхвърляха ме от трамвая, като ме ритаха с крака малко под гърба (в този случай краката лесно се разпознават).

И всичко продължаваше до онзи ден, когато най-сетне моята упоритост бе възнаградена. Отначало аз настъпвах лекичко, после все по-силно… И изведнъж… Редом с моите крака открих крак без стопанин! Това бе съвършено очевидно: с всички сили натисках тоя крак с тока си, а лицата около мен не изразяваха никакви емоции.

Вероятно някъде някой се възмущаваше, някое същество крещеше от болка и гняв… Някъде… Но не в моя вагона. Значи навън? Къде? В друг свят? В друго измерение?

Ох, защо така глупаво пропуснах тоя шанс? Защо на спирката, където слизат от вагона повечето пътници, не натиснах още по-силно? Цялата работа е там, че нямам опит в тия схватки! Най-неприятното е, че „те“ вече знаят, че аз съм „ги“ разобличил и отсега всичко ще е много по-трудно.

Пък и пътниците вече ме познават. Напразно сменям времето и маршрутите: забелязват ме, гледат ме втренчено, отдръпват се от мене. А при такава ситуация как мога да достигна до „тях“? Нали на тях им е необходима навалица, за да останат невидими!

Няма значение. Не падам лесно духом. Когато и да е аз ще открия един от „тях“ и тогава няма да отпусна тайнствения крак. Ще го обгърна с две ръце, ще побягна и ще го отнеса на медиците в Пастьоровия институт… или в Националния научноизследователски център… Е, къде точно не зная още… Ще го отнеса там, където компетентни люде ще смогнат най-сетне поне да определят неговата природа, ако не и произхода му.

А дотогава нека ме заливат с ругателства и да ме обсипват със синини. Не ми пука! Пука ми, че сведения за мен има в картотеките на всички полицейски комисарства и на всички болници. Впрочем в последната болница, в която ме отведоха — тя се намира на „Четвърти километър“, — най-сетне срещнах хора, които се съгласиха да ме изслушат, следяха моите разсъждения, проверяваха изчисленията ми… Защото моите изчисления са неопровержими, нали?