Брайън Олдис
Отвън

Те никога не излизаха навън от къщата. Мъжът, чието име бе Харли обикновено ставаше първи сутрин. Понякога той се разхождаше из къщата по пижама, тъй като температурата си оставаше умерена, ден след ден. След това той будеше Келвин, хубав, широкоплещест мъж, който имаше вид на човек, притежаваш много таланти, но никога не проявяваше особени способности. Той беше човекът, чиято компания допадаше най-много на Харли.

Дапъл, момичето с черната коса и прелестните сиви очи, спеше леко. Разговорите на двамата мъже обикновено я разбуждаха. Тя ставаше и отиваше да събуди Мей: после двете слизаха да приготвят закуската. Докато те вършеха това, ставаха и останалите двама членове на домакинството — Джагър и Пайф.

Така започваше всеки „ден“ — не с усещането за зазоряване, а просто с преминаването им от спящо в будно състояние. Никога не се преуморяваха през деня и въпреки това, когато отново лягаха в леглата си, те заспиваха дълбоко.

Единственото събитие през целия ден беше отварянето на килера — малката стая между кухнята и банята. На отсрещната стена имаше широк рафт и от този рафт зависеше съществуването им. Тук пристигаха всички необходими неща. Вечер преди лягане те заключваха вратата на празната стая и когато идваха на сутринта, всичко, от което имаха нужда — храна, дрехи, нова пералня, — ги очакваше на рафта. Това беше негласно приета особеност на живота им и те никога не задаваха въпроса, защо е така.

Тази сутрин Дапъл и Мей бяха готови със закуската, докато четиримата мъже слязат долу. Дапъл дори отиде до подножието на широката стълба и извика, тъй като Пайф още не беше се появил. Така че отварянето на килера беше отложено за след закуска, защото, макар отключването му да не бе се превърнало в ритуал, жените не се решаваха да го вършат сами. Това беше едно от тия неща…

— Дано да има малко тютюн — каза Харли, като отключваше вратата. — Моят е вече на свършване.

Те влязоха вътре и погледнаха към рафта. Той беше празен.

— Няма храна — отбеляза Мей с ръце върху престилката. — Днес ще караме с намалени дажби.

Това не им се случваше за първи път. Веднъж, преди колко време — те не държаха сметка за времето — три дни не беше се появила никаква храна и рафтът остана празен. Бяха приели недостига без възражения.

— Ще изядем тебе, Мей, преди да умрем от глад — каза Пайф и всички се засмяха леко, колкото да отбележат шегата, макар че Пайф я беше казал и миналия път. Пайф беше дребен, незабележим човек, от тия, които не бият на очи. Малките му шеги бяха най-ценното качество, което притежаваше.

На рафта лежаха само две пакетчета — едното беше тютюнът на Харли, а другото — колода карти. Харли прибра първото с доволно сумтене и показа картите на останалите, като разви опаковката им и ги размаха на ветрило.

— Искате ли да играем? — попита той.

— Покер — предложи Джагър.

— Канаста.

— Кункен.

— Хайде да играем по-късно — каза Келвин. — Така ще убием времето преди лягане.

Картите бяха едно предизвикателство, отправено към тях: за да играят, трябваше да седнат заедно около масата, с лице един към друг.

Нищо не ги разделяше, но нямаше и особена причина, която да ги обединява, след като дребното занимание по отварянето на килера беше приключило. Джагър започна да чисти с прахосмукачката из хола, край входната врата, която не се отваряше, после я качи по стълбите, за да изчисти горната площадка. Не че беше мръсно, но понеже чистенето обикновено се върши сутрин… Жените седнаха заедно с Пайф и разсеяно обсъдиха как да разпределят храната, но след това не намериха за какво да говорят и един след друг се разпръснаха. Харли и Келвин вече бяха поели в различни посоки.

Къщата беше построена като че ли без план. Тя имаше няколко прозореца, но макар и да изглеждаха истински, те не се отваряха, не можеха да се счупят и не пропускаха светлина. Всичко тънеше в мрак, но щом някой влезеше в стаите, те се осветяваха от невидим източник.

Първо пристъпваха в пълен мрак, преди светлината да го разсее. Всяка стая беше мебелирана, но със странни мебели, които твърде малко си подхождаха, като че ли стаите нямаха предназначение.

Пригодени за същества с безцелно съществуване, те носеха този отпечатък на безцелност. Не се чувствуваше никакъв план нито на първия и втория етаж, нито в дългите празни тавански помещения. Само доброто познаване на стаите и коридорите можеше да намали чувството за лабиринт. Време за опознаване поне имаха достатъчно.

Харли дълго се разхожда из къщата с ръце в джобовете. На едно място той срещна Дапъл. Склонила грациозно глава над един скицник, тя неумело прерисуваше картината, която висеше на стената, картина, изобразяваща същата стая, в която седеше сега. Те размениха няколко думи, после Харли продължи нататък.

Нещо се въртеше в някакво отдалечено кътче от съзнанието му подобно на паяк в ъгъла на мрежата си. Той влезе в стаята с пианото, както я наричаха те, и тогава осъзна какво го тревожи. Озърна се почти крадешком в избледняващия полумрак, а после погледна към голямото пиано. От време на време на рафта пристигаха някакви странни предмети и се озоваваха тук-там из къщата. Един от тях стоеше сега върху пианото. Това беше модел, тежък, висок около два фута, тумбест, почти кръгъл, с остър връх и четири опорни перки. Харли знаеше какво е това. Беше модел на кораб от типа „Земя-Космос“, модел на една от ония тежки транспортни ракети, които летяха тромаво между Земята и истинските космически кораби.

Тези модели ги бяха обезпокоили повече, отколкото когато самото пиано се появи в килера. Като не откъсваше очи от модела, Харли седна на столчето до пианото. Седеше напрегнато, като се опитваше да измъкне онова нещо от най-отдалеченото кътче на съзнанието си… нещо, свързано с космическите кораби. Каквото и да беше то, то беше неприятно и се дръпваше назад винаги щом помислеше, че се е докоснал до него. То непрекъснато му се изплъзваше. Само ако можеше да сподели мислите си с някого, може би щеше да успее да го предизвика вън от скривалището му. Неприятно беше това нещо, заплашително и въпреки това криеше някакво обещание в заплахата си.

Само ако можеше да го улови, да се изправи смело, лице в лице срещу него, той можеше да направи… да направи нещо определено. Но докато не разбереше онова другото, той дори не можеше да каже какво е това определено нещо, което искаше да направи. Зад себе си чу стъпки. Без да се обръща, Харли сръчно вдигна капака на пианото и прокара пръсти по клавишите. Едва тогава той погледна небрежно през рамо. Келвин стоеше зад него с ръце в джобовете, солиден и спокоен.

— Видях, че свети тук — каза той непринудено. — Хрумна ми да се отбия, като минавах.

— Мислех си дали да не посвиря малко — отговори Харли с усмивка.

Това нещо не можеше да се обсъди с друг човек, дори с такъв близък познат като Келвин, защото… защото естеството на това нещо… защото той трябваше да се държи като нормален, спокоен човек. Това поне звучеше определено и ясно и го успокои: да се държи като нормален човек.

Поободрен, той изтръгна един нежен акорд от клавиатурата. Свиреше добре. Те всички свиреха добре — Дапъл, Мей, Пайф, още щом монтираха пианото, те започнаха да свирят добре. Това беше ли нормално? Харли хвърли един поглед към Келвин. Едрият мъж се беше облегнал на пианото с гръб към онзи смущаващ модел, безгрижен като птичка. Лицето му не изразяваше нищо освен глупаво благоразположение. Те всички бяха настроени много приятелски, никога не се караха.

Шестимата се събраха на оскъден обяд, разговорът им беше банален и оживен, а после премина и следобедът по същата програма, както и предиобедът, както всички други предиобеди — сигурен, спокоен, безцелен. Само на Харли му се струваше, че сега тази програма е с малко изместен фокус, сега, когато имаше ключ към загадката. Той беше много малък, но в мъртвото спокойствие на дните им изглежда не достатъчно голям.

Този ключ му бе подхвърлила Мей. Когато тя си вземаше от желето, Джагър я обвини на шега, че взема повече, отколкото й се полага. Дапъл, която винаги защищаваше Мей, каза: „Тя има по-малко, отколкото ти, Джагър“. „Не — поправи я Мей, — мисля, че аз имам повече от всеки друг тук. Взех го поради вътрешна причина“.

Тази игра на думи беше от ония загадъчни изявления, които всеки от тях изричаше от време на време. Но Харли го запомни, за да помисли после върху това. Той крачеше из една от потъналите в тишина стаи.

Вътрешни, външни причини… Дали и останалите тук чувствуваха това безпокойство, което бе обзело него? Имаха ли причина те да скриват това безпокойство? И още един въпрос:

Къде беше това „тук“?

Той рязко го отхвърли. Нека се занимае с нещата едно по едно. Да прокара внимателно пътя си към бездната. Да систематизира това, което знае.

Първо. Земята постепенно търпеше загуби в студената война с Найтити.

Второ. Найтитианците притежаваха тревожната способност да възприемат съвсем точно външния облик на враговете си.

Трето. По този начин те можеха да проникнат в човешкото общество.

Четвърто. Земните хора нямаха възможност да разберат какво представлява Найтитианската цивилизация отвътре.

Отвътре… вълна на клаустрофобия заля Харли, когато осъзна, че тези основни факти, които знаеше, нямат никакво отношение към малкия свят тук вътре. Те идваха, без той да разбере как, отвън — огромната абстракция, която никой от тях не беше виждал. Той си представи някаква обсипана със звезди пустош, в която плуваха или се биеха хора или чудовища, а после бързо отхвърли тази представа. Такива представи не съответствуваха на спокойното поведение на хората, които живееха с него, но ако те никога не говореха за отвън, дали никога не мислеха за това?

Харли крачеше неспокойно из стаята, паркетът озвучаваше нерешителните му стъпки. Беше влязъл в билярдната зала. Разкъсван от противоречиви измерения, той побутваше с един пръст топките по зеленото сукно. Белите сфери се докоснаха и се търкулнаха настрани. Точно така работеха и двете полукълба на мозъка му, оформяйки две взаимноизключващи се идеи: да остане тук и да бъде доволен, да не стои повече тук. Но тъй като не си спомняше някога да е бил другаде, Харли не можеше да формулира второто си решение по-ясно от това. Друг един слаб момент беше, че „тук“ и „нетук“ съвсем не изглеждаха две половини на едно хомогенно цяло, а две несъответствуващи си понятия.

Топката от слонова кост уморено се търкулна в една от дупките. Той реши. Тази вечер няма да спи в стаята си.

 

 

Те се събраха от различни части на къщата, за да пийнат заедно нещо преди лягане. По взаимно мълчаливо съгласие картите бяха отложени за някой друг път: в края на краищата имаха толкова много време.

Говореха за дребните безсмислени занимания, от които се състоеше всекидневието им: за макета на една от стаите, който Келвин правеше, а Мел щеше да мебелира, за неизправното осветление в южния коридор, което се включваше много бавно. Всички бяха подтиснати. Отново бе дошло време за сън, а кой можеше да каже какви сънища щяха да ги споходят. Но те щяха да заспят. Харли знаеше, като се чудеше дали другите също знаят, че с падането на мрака, когато се качваха в леглата си, идваше и непреодолимата заповед за сън.

В спалнята си той застана напрегнато до вратата, като ясно съзнаваше колко неестествено е поведението му. Кръвта пулсираше болезнено в главата му и той притисна студената си ръка към слепоочието. Чу как останалите един по един се прибират по стаите си. Пайф му пожела отвън лека нощ. Харли му отговори. Настъпи тишина.

Сега беше моментът!

Когато с изопнати нерви той излезе в коридора, светлината се появи. Тя действително светваше бавно, сякаш с нежелание. Сърцето му биеше учестено. Връщане назад нямаше. Той не знаеше какво трябва да прави, нито какво ще се случи, но връщане назад нямаше. Беше избягнал принудата за сън. Сега трябваше да се скрие и да изчака.

Никак не беше лесно обаче да се скрие, защото светлината го следваше навсякъде. Но на влизане в нишата, която водеше към една неизползувана стая, като отвори леко вратата и се наведе над прага, Харли откри, че повредената светлина над стълбището помътня и го остави в пълен мрак.

Той не се почувствува нито спокоен, нито доволен. Мозъкът му кипеше в конфликт, който едва проумяваше. Тревожеше при мисълта, че е нарушил правилата, и се страхуваше от мрака наоколо, пълен със скърцащи звуци. Но напрегнатото му очакване не продължи дълго. Светлината в коридора се появи отново. Джагър излизаше от стаята си, без да се опитва да бъде предпазлив. Вратата шумно се затвори след него. Харли успя да зърне лицето му, преди да се обърне и да се отправи към стълбището. Той изглеждаше спокоен подобно на човек, който се прибира от работа. Заслиза надолу по стълбите със скоклива жизнерадостна походка.

Джагър би трябвало да спи в леглото си в този момент. Един природен закон беше нарушен.

Без да се колебае, Харли го последва. Той беше подготвен за нещо и нещото се случи, но въпреки това тялото му се гърчеше от страх. Дойде му лекомислената идея, че ще се разпадне на съставните си части от страх. Въпреки това той неотстъпно заслиза по стълбите, без да вдига шум по дебелия килим.

Джагър беше вече завил зад ъгъла. Той си подсвиркваше тихичко, като вървеше. Харли го чу да отключва някаква врата. Това можеше да бъде само вратата на килера, никоя друга врата не се заключваше. Свирукането заглъхна.

Вратата на килера зееше отворена. Отвътре не идваше никакъв звук. Харли надникна предпазливо. Отсрещната стена беше отворена, завъртяна по централната си ос и разкриваше широк проход. Няколко минути Харли не можеше да помръдне, очите му бяха приковани в този отвор.

Накрая с чувството, че се задушава, той влезе в килера. Джагър беше минал оттук. Харли също се промъкна натам, без да знае накъде. Някъде, за чието съществуване той не беше се и досещал, някъде извън къщата.

Проходът не беше дълъг и свършваше с две врати. Едната приличаше на врага на клетка (Харли не можа да познае, че това е асансьор), другата, на страничната стена, беше тясна с прозорче. Този прозорец беше прозрачен. Харли погледна през него и политна назад. Зави му се свят, нещо го хвана за гърлото.

Навън светеха звезди.

Той се съвзе с усилие и се затича обратно нагоре по стълбите, като залиташе и се блъскаше в перилата. Те всички бяха живели досега в ужасно заблуждение.

Нахълта в стаята на Келвин и светлината блесна. Във въздуха се долавяше слаб аромат, а Келвин лежеше по гръб, дълбоко заспал.

— Келвин, събуди се! — извика Харли.

Спящият човек не се помръдна. Харли изведнъж осъзна собствената си самота и зловещата тишина в огромната къща. Като се наведе над леглото, той силно раздруса Келвин за раменете и го удари с ръка няколко пъти по лицето. Келвин изохка и отвори едното си око.

— Ставай, човече! — каза Харли. — Нещо ужасно става тук. — Другият се подпря на лакът, страхът се предаде и на него и го разбуди напълно.

— Джагър излезе от къщата — каза му Харли. — Има изход навън. Ние сме… ние трябва да разберем какви сме!

Гласът му стана истерично писклив. Той отново разтърси Келвин.

— Трябва да разберем какво става тук. Ние или сме жертви на някакъв чудовищен експеримент, или самите сме чудовища.

Докато говореше, пред втренчените му очи под вкопчаните му ръце Келвин започна да се сгърчва, да се свива и да губи очертанията си. Очите му се сляха, а едрото му тяло се смали. Нещо различно, нещо живо и движещо се се оформяше на негово място.

Харли спря да крещи едва когато гледката на звездите през малкия прозорец го закова на място. Той трябваше да излезе навън, където и да беше това „навън“.

Отвори рязко малката врата и излезе в свежия нощен въздух.

Очите на Харли не бяха свикнали да определят разстоянията. Беше му необходимо известно време да се ориентира сред заобикалящата го обстановка, да осъзнае, че в далечината се извисяват планини на фона на обсипаното със звезди небе, а самият той е застанал на някаква платформа, на дванадесет фута от земята.

По-нататък блестяха светлини, които хвърляха ярки правоъгълници по покритото с асфалт пространство наоколо. На края на платформата имаше желязна стълба. Като хапеше устни, Харли се приближи до нея и тромаво заслиза, като трепереше от студ и страх. Когато краката му докоснаха твърдата земя, той се затича. Само веднъж се обърна да погледне назад: къщата стърчеше на платформата подобно на жаба, поставена за примамка върху капан за плъхове. Той се закова на място, почти в пълен мрак. Отвращението се надигна в него като гадене. Искрящите звезди над него и неясните зъбери на планините започнаха да се въртят и той заби нокти в дланите си, за да не изгуби съзнание. Тази къща, каквато и да беше тя, беше въплъщение на цялата студенина в съзнанието му. „Каквото и да са ми направили, помисли си Харли, аз съм бил измамен. Някой ми е ограбил нещо така изцяло, че аз дори не помня какво е било то. Това е измама, измама…“

Той се задави при мисълта за всичките тези години, които са му били откраднати. Не трябваше да мисли! Мислите жигосваха и течаха като киселина в мозъка му. Трябваше да действува! Мускулите на краката му се свиха отново в движение.

Пред него се заиздигаха сгради. Той просто притича до първата светлина и нахълта в първата къща. Изведнъж се спря рязко, като дишаше тежко и примигваше, за да предпази очите си от ярката светлина.

Стените на стаята бяха покрити с графики и таблици. В средата имаше широко бюро, а върху него — монитор и мегафон. Стаята имаше вид на канцелария с подреденото си безредие и препълнени пепелници. Зад бюрото седеше нащрек един слаб мъж, той имаше тънки устни. Други четирима стояха прави, всички въоръжени, и никой не се учуди на появяването му. Човекът зад бюрото беше облечен в спретнат костюм, другите носеха униформи.

Харли се облегна на рамката на вратата и изрида. Не намираше думи да каже нещо.

— Четири години Ви бяха нужни, за да се измъкнете оттам — каза слабият човек. Той имаше тънък глас. — Елате и поседнете тук — каза той, като посочи екрана пред себе си.

С голямо усилие Харли се подчини. Чувствуваше краката си като люлеещи се патерици. На екрана, ясна и реална, се виждаше стаята на Келвин. Външната стена зееше отворена и през нея двама мъже в униформи влачеха някакво странно същество с тънички като жица крайници, приличащо на механична играчка, съществото, което някога се наричаше Келвин.

— Келвин се оказа найтитианец — отбеляза глухо Харли. Той съзна, че собствената му забележка предизвика глупаво удивление у него самия.

Слабият човек кимна одобрително.

— Способността на неприятеля да се превъплъщава представляваше доста голяма заплаха — каза той. — Никъде по Земята нямаше спокойствие от тях. Те можеха да убият човек, да унищожат трупа и да се превърнат в негово точно копие. Това усложнява нещата… По този начин загубихме много държавни тайни документи. Но найтитианските кораби трябва да се приземяват някъде, за да стоварват не-хората и да ги вземат обратно, след като изпълнят задачата си. Това е слабото място в плана им.

Ние засякохме един такъв кораб и ги изловихме един по един, след като бяха приели човешки облик. Подложихме ги на изкуствена амнезия и ги разделихме на малки групи, които поставихме при различни условия за изучаване. Между другото, намирате се във „Военния институт за разследване на не-хората“.

Научихме много… напълно достатъчно, за да се борим срещу тая заплаха… Вашата група, разбира се, беше една от тия опитни групи.

— Но защо сте поставили и мен с тях? — с дрезгав глас попита Харли.

Преди да отговори, слабият човек почука замислено с линийка по зъбите си.

— Освен всички наблюдателни устройства, които ви следяха отвън, във всяка група трябваше да има и по един човек, който да я изучава отвътре. Знаете ли, найтитианецът използува известно количество енергия, за да поддържа човешкия си облик. След като приеме този облик, той го запазва чрез самохипноза, която се нарушава единствено при стрес, като силата на поносимия стрес е различна при всеки индивид. Ако има човек между тях, той може да забележи тези стресови състояния. Но това е уморителна работа; винаги имаме двойници, които се сменят — един ден работа, един ден почивка…

— Но аз винаги стоях вътре…

— Във вашата група — прекъсна го рязко слабият мъж — човекът беше Джагър, или по-точно двама души, които съществуваха като Джагър. Вие сте видели един от тях, когато си е отивал след дежурство.

— Но това е безсмислица — извика Харли. — Вие намеквате че аз…

Той се задави при тия думи. Не можеше да произнесе края на изречението. Почувствува, че тялото му изтича като пясък, когато от другия край на бюрото срещу него се насочиха пистолетни дула.

— Вашата стресова граница е забележително висока — продължи слабият мъж, като извърна поглед встрани от тая гладка. — Но и Вие се провалихте там, където се проваляте всички. Подобно на земните насекоми, които имитират растителността, вашата хитрост ви сковава. Вие не можете да бъдете нищо друго освен копия от индиго. Понеже Джагър не правеше нищо докато беше в къщата, вие всички вкупом го следвахте инстинктивно. Никога не се отегчихте, не се опитахте дори да флиртувате с Дапъл — най-красивия не-човек, който някога съм виждал. Дори и моделите на космическите кораби не извикаха у вас някаква забележима реакция.

Като изтупа с ръка костюма си, той се изправи пред подобното на скелет същество, свито в ъгъла.

— Нечовешкото вътре у вас винаги ще ви излапа — каза той с безизразен глас. — Колкото и да приличате на хора отвън.