Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 20/1981 г.

История

  1. — Добавяне

Момчето запрати силно топката в чугунената решетка на портата и трицветното кълбо, удряйки се в стълба, падна на влажното дъно на канавката, близо до лехата с генциани. То изтича и я взе, изтри я в зелената трева на моравата, подхвърли я нагоре, улови я и се извърна, за да я хвърли отново към вратата.

Но когато се обърна, видя, макар вратата да си беше затворена и да не бе я чуло да изскърца, че на отсамната й страна стои човек. А нали току-що бе погледнало към пътечката зад вратата, която се спускаше като ручей по полегатия склон, и по нея нямаше никой.

Топката падна от ръцете му, търкулна се няколко метра и спря в детелината между него и непознатия.

Детето гледаше този, чийто силует рязко се очертаваше в светлината на залязващото слънце, и почувствува, че го познава, въпреки че никога досега не го бе виждало. Поради разстоянието и светлината не можеше да разгледа добре лицето му.

Човекът пристъпи към него и момчето надникна в тъмната бездна на неговия поглед. Зави му се свят, после му стана страшно, сякаш се озова в мрака на пещера, където се е стаило всичко, което предизвиква у него ужас, предизвиква отвращение и го стряска насън. Няколко мига то чувствуваше как са го хванали и го държат тези хищни, с кървав цвят зеници, чийто поглед е обърнат навътре; зеници, които не знаят покой, непрекъснато търсят нещо, но никога не го намират; зеници мътни и отблъскващи като повърхността на застояла вода.

— Не, не! — закрещя детето, без да разбира какво отрича. Чувствуваше само, че не иска нищо да гледа, да вижда, да узнае.

Стомахът му се сви, нещо се надигна към гърлото и очите му се замъглиха. То едва сдържаше тръпките, които пробягваха по цялото му тяло, събра всичките си сили и се отвърна. И видя своята къща — от прозорците й като потоци се спускаха цветя, а във варосаните й стени се отразяваше като смях вечерното лимоновожълто слънце. От полуоткрехнатата врата лъхаше на вкусно, долитаха познати звуци. И то побягна към нея, като зовеше майка си.

* * *

Професорът погледна стоящия пред него човек, после пренесе поглед върху големите влажни петна, избили по стените на килията.

— Седнете — предложи той.

Човекът отрицателно поклати глава.

Професорът го гледаше все така втренчено, сякаш се мъчеше да разбере какво означава отказът и от какво е предизвикан.

Поднесе му пакета с цигари, но човекът отказа и тях.

— Както искате — рече професорът.

Без да откъсва поглед от него, той повъртя пакета в ръце, накрая го сложи обратно в джоба си. Прехапа горната си устна и сякаш си отговаряше сам на непроизнесения въпрос, кимна няколко пъти с глава. После въздъхна, кимна отново и каза:

— Значи вие се решихте?

Човекът иронично се усмихна:

— Да се оставя да ме обесят или да ви стана опитен заек — тук няма място за избор.

— Възможно е — съгласи се професорът. — Но трябва още веднъж да ви напомня, че никой никога не е пътувал в Машината на Времето. Дори морско свинче…

— Не се притеснявайте, такова свинче ще ви стана аз. Пък и не е ли все едно дали ще попадна на дисекционната маса или ще се разпилея на атоми, пътувайки в Машината на Времето?

— Добре, в такъв случай… ще трябва да се направят изследванията.

— Аз съм на ваше разположение.

— Разбрахме се.

Професорът тръгна към вратата, но се спря и отново го погледна.

— Какво има?

Професорът разпери леко висящите си като камшици ръце и каза:

— Аз не съм създавал законите, по които са ви осъдили, макар и да ги смятам за справедливи.

— Аз също ги смятам за справедливи.

— Не съм ви нито съдия, нито палач.

Човекът отново се усмихна.

— Нима?

— Уверявам ви. Затова исках да имам вашето съгласие.

— Наистина ми е все едно. Така че не се тревожете за мен.

— Не мога да не се тревожа — каза професорът.

Настъпи мълчание и от дебелите затворнически стени сякаш започна да се просмуква ниско, едва доловимо тревожно бучене, породено от отчаянието, самотността и страха.

— Вълнувам се — продължи професорът, — макар да знам, че сте бил осъден на смърт, и узнах всички ужасни неща, в които ви обвиняват.

Човекът втренчи в него безизразен поглед. Професорът горчиво се усмихна.

— Досега говорихме за пътешествието, което аз ви предложих… А замисляли ли сте се някога за пътешествието, което ви доведе тук?

Човекът се намръщи. Ироничният израз, който се появи на лицето му след първите думи на професора, изчезна.

— Да, замислял съм се. И през последните дни — неведнъж. Пътешествието ми от младостта, която предлагаше такива надежди, от кариерата, започнала така блестящо (та вие знаете това не по-зле от мен) — към осакатената зрелост, в пропастта на престъплението, в килията на смъртника… Да, разбира се, замислял съм се за това.

— И какво?

— Ами нищо. Когато примката е на шията ти и знаеш, че е безполезно да молиш помилване, когато ти е така страшно, както на мен сега, тогава виждаш всичко в друга светлина. Ще бъде подлост и измама, ако започна да меря вчерашните си постъпки с мярката на сегашните си разсъждения. Но аз знам: върна ли се в началото на своя път, всичко би се повторило.

— Не се ли разкайвате?

— Не зная.

В очите на човека проблесна искра на предизвикателство, на гняв, а може би и на страдание и той извика:

— И не искам да знам!

Професорът направи крачка към него, сякаш искаше да докосне с дружески жест рамото на събеседника си, но не го стори.

— Успокойте се — каза той, — успокойте се, моля ви, и ме извинете. Аз сякаш се опитвах да се оправдая пред самия себе си за това, че приех днешната си роля — затова бях жесток с вас. Простете ми.

Човекът отново се усмихна иронично.

— Вече ви казах — не се тревожете за мен.

— Добре.

Професорът протегна ръка, но другият не я пое.

* * *

Приготовленията завършиха за двадесет дни. Три седмици след като професорът за пръв път се появи в затвора, изведоха на разсъмване човека от килията и го настаниха в полицейската кола.

Колата прекоси от единия до другия край града и спря пред хубава малка къща в покрайнините. Пред входа вече го очакваше професорът.

Професорът спря с ръка конвоиращите и го покани:

— Елате с мен.

След това го въведе в стая, където всичко — подът, таванът стените — беше от метал. Нямаше прозорци, само по средата стоеше едно кресло, също от метал. Нищо повече — нито картини, нито килим.

— Ето че пристигнахме — каза професорът. — Когато изляза, вие седнете…

Човекът беше пребледнял и всяко движение му струваше огромни усилия.

— Къде ще ме изпратите?

Професорът се замисли.

— Теоретически — каза той най-сетне — мога да ви изпратя където поискам. Още не съм решил…

Човекът прекара трепереща ръка по челото си.

— Все пак бих искал да зная… къде ще попадна, къде бих могъл да попадна? Теоретически.

Минаха няколко секунди и в очите на учения той видя, че решението е взето.

— Избирайте сам.

— Но, професоре…

Хапейки устни, човекът конвулсивно сплете пръстите на ръцете си.

— Професоре, през тези три седмици аз много мислех за пътешествието, за което ме питахте…

Той се хвана с ръка за гърлото, сякаш се мъчеше да изтръгне онова, което го стискаше — може би примката на бесилката.

— Не е наложително да умрете. Ако беше така, повярвайте ми, аз не бих…

— Каква е разликата? — прекъсна го човекът. — Ако не умра, разлика, разбира се, има. Впрочем не е ли все едно? Ако не бяха вашите опити, сега нямаше да съм между живите.

— Добре — с известно нетърпение каза професорът. — Какво искахте да кажете?

Човекът облиза пресъхналите си устни и пое дълбоко дъх.

— Първата жестокост извърших на десет години. Това се случи веднъж, когато си играехме. Никой не му обърна особено внимание, но аз знам — то беше началото, отправният пункт на пътешествието, което ме доведе дотук. Професоре, искам да се върна във времето, когато още не бях започнал да върша зло. В който и да е ден от моите десет години, но преди онзи страшен миг. Да се върна в градината на моя дом, в дома на моята майка. Възможно ли е?

Професорът кимна.

— Къде живеехте тогава?

Човекът каза адреса — в същия град, в който бяха сега.

— Възможно ли е? — попита той отново.

— Казах вече — мисля, че да.

Човекът като че ли се успокои, напрежението му отслабна.

Професорът излезе, затвори след себе си вратата и човекът седна в креслото.

Той се огледа наоколо. В стаята беше много светло, но не можеше да разбере откъде идва светлината. Потърси с очи вратата, зад която изчезна професорът, но не намери и нея. Стаята представляваше куб с почти петметрови стени: подът, стените и таванът с нищо не се отличаваха един от друг. Металните листове, без никакви видими шевове и спойки, отразяваха матово странната светлина.

След известно време (колко именно той не знаеше) му се стори, че долавя (въпреки че не би могъл да каже дали го е чул току-що или бе започнал да го чува от момента, когато седна в креслото) някакво ниско бучене, което той възприемаше не само със слух, но и с осезание, и със зрение. Струваше му се, че въздухът в стаята, дотогава неподвижен, сега трепти и това трептене прониква в дълбините на цялото му същество.

Изведнъж почувствува, че виси в пространството и същевременно, че престава да бъде самият той. Бученето спря и сега отвсякъде го обкръжаваше плътна сива мъгла. Зави му се свят и последното, което усети, бе, че пропада в бездънна пропаст, пада, пада…

* * *

Това беше градината на неговия дом, домът на неговата майка, мястото, където беше преминало детството му. Той позна чугунената решетка на портата, канавката, лехата с генциани, детелината, цветята на прозореца, варосаните стени на къщата, лимонено-жълтото вечерно слънце. Позна трицветната топка и момчето, което още не бе започнало да върши зло, момчето, пълно с трепетни надежди — същите онези надежди, в чиято власт някога, отдавна-отдавна се намираше той.

Момчето го гледаше. В очите на детето се четеше въпрос и той поиска да му отговори. Направи няколко крачки, но погледът на момчето го спря. В този поглед имаше страх и отвращение, в него оживяха всяващите ужас сънища, които по-късно станаха действителност.

— Не, не! — закрещя момчето.

И той разбра, че момчето го отблъсква, и тогава с всички сили пожела да изчезне оттук. И когато момчето, зовейки майка си, се втурна към къщата, на човека отново, както преди, му се зави свят и отново, както в Машината на Времето, почувствува, че виси в пространството, а след това, че пада в бездънна пропаст, пада, пада и никак не може да достигне дъното…

Край