Иван Неделин
Двойникът

Аз съм Сандерсън Джонс.

Да, аз наистина съм Сандерсън Джонс.

Но дали действително съм Сандерсън Джонс, или съм неговият двойник?

Намирам се на върха на една скала. Защо ли? Ако бях Сандерсън Джонс, какво щях да правя на върха на тази скала? Ако бях Сандерсън Джонс, сега щях да си стоя зад бюрото, седнал в удобния фотьойл, щях да си пия кафето и да разговарям с хубавата си секретарка.

Следователно аз не съм Сандерсън Джонс, а съм двойникът му.

Ето че съзнанието ми бавно се пробужда.

Кой съм аз?

Сандерсън Джонс.

Не, не съм Сандерсън Джонс. Аз съм двойникът му.

Така. Значи: кой съм аз — аз съм двойникът на Сандерсън Джонс.

Дотук добре. Съзнанието ми работи нормално.

Още повече се е пробудило.

А защо съм?

Кой ли дявол знае!

Вероятно съм направен, за да убия някой чуждоземен звяр. Един от ония зверове, които са кръвожадни, хитри и силни едновременно и които непременно трябва да се убият. Ако аз не убия този звяр, той без много усилия ще завладее Земята.

Този звяр се размножава по полов и безполов начин. Размножава се чрез копулация, чрез просто делене, чрез пъпкуване, чрез спори, семена, пущане на корени и още стотина подобни начина. Той е изключително опасен звяр. Аз трябва да го убия. Ще го убия и тогава…

Тогава какво?

Е, съзнанието ми още не се е събудило напълно. Събудило се е само дотук: аз съм Сандерсън Джонс, т.е. двойникът на Сандерсън Джонс, и трябва да убия звера.

Аз съм на върха на една скала. Защо ли съм тук?

На кръста ми виси пистолет. Защо?

Аха, вероятно за да застрелям звера. Добре, ще го застрелям.

А защо съм на върха на скалата?

Съзнанието ми трябва да се поразбуди още малко. Защо?… Защо?…

Еврика!

Тук съм, защото зверът спи в подножието на тази скала и аз трябва да го застрелям, преди да се е събудил. Събуди ли се, той ще започне да пъпкува, да отделя спори, да пуща корени — иди го гони тогава. Ще се народят хиляди малки зверчета; и те ще се размножат след това. Ще изтървем Земята. Ей тъй, за няма нищо ще бъде унищожена. Тези директори на зоологически градини!

Какво? Откъде се взеха сега пък директорите на зоологически градини?

Да, оттам, от съзнанието ми. То продължава да се разбужда.

Директорите на зоологически градина, тези алчни колекционери, винаги са искали да имат по още един интересен екземпляр. Те винаги са сключвали непозволени сделки с космическите пирати, които са им доставяли редки, па макар и опасни чуждопланетни животни. И винаги след това се е налагало да се правят двойници, които да избиват тия чуждопланетни животни.

Лошо нещо са директорите на зоологическите градини, страшно нещо са. Да съм един голям началник, вместо да разстрелвам чуждопланетни чудовища, бях разстрелял направо тях и така веднъж завинаги освободил Земята от тази напаст.

Но както и да е.

Аз съм двойникът на Сандерсън Джонс. Моята задача е да убия звера, а не да разсъждавам върху въпроса за съществуването на зоологически градини и техните директори.

Да, аз съм Сандерсън Джонс и с тоя пистолет трябва да убия звера.

Съзнанието ми е съвсем будно вече.

Аз вадя пистолета от кобура, зареждам го с голямокалибрен патрон, прицелвам се в главата на звера и стрелям.

Куршумът свирва и отлетява. Перва звера по главата и го убива на място. Зверът дори не успява да помръдне. Трепва само като застрелян и издъхва.

Преди да умре обаче, казва:

— Нещастнико! И тебе те очаква моята съдба!

Думите му се забиват като стрели в съзнанието ми.

Аз се замислям.

Зверът лежи прострян възнак в подножието на скалата. Аз седя над него, на ръба на скалата, премятам пистолета а ръцете си, люлея си краката и мисля.

Мисля, мисля и все нищо не измислям.

Как да отърва кожата си? Този въпрос силно ме вълнува. Зная, че някъде по пътя към къщи ме чака смъртта. От някой ъгъл на улица, от прозорец или врата ще полети едро парче олово или лазеров лъч и с мен ще стане онова, което преди минута стана с чуждоземния звяр.

Какво да правя тогава?

Мисля.

Мисля.

Много мисля.

И накрая измислям.

Тръгвам към къщи. Но не по прекия път. Прескачам оградата на зоологическата градина и с ръце в джобовете, подсвирквайки си разсеяно, закрачвам напред.

Не съм се излъгал. Отдалеч виждам, че до входа на зоологическата градина стои човек с автомат в ръце.

Това е истинският Сандерсън Джонс. Той не ме забелязва. Стои гърбом към мен. Навежда се напред, опъва врат и гледа към вътрешността на зоопарка. Вероятно се чуди защо съм се забавил.

Ще го убия, разбира се. Ще го убия, а после ще кажа, че е убит двойникът на Сандерсън Джонс. Нека ме познаят, ако могат.

Приближавам се тихо до него. Прицелвам се и го застрелвам в гръб. Без да ми мигне окото. Какво да правя? Такъв е животът. Трябва да го убия, щом искам той мене да не убие.

Та го убивам и му вземам автомата. Патронташа с пистолета опасвам на неговия кръст и го оставям да лежи там, където е паднал.

Сега аз съм истинският Сандерсън Джонс.

Тръгвам към къщи.

От един уличен телефон се обаждам на фирмата, производител на двойници.

— Убихте ли го, мистър Джонс? — ме питат.

— Убих го — отговарям.

— А той уби ли втория?

— Уби го.

— А вторият — първия?

— Уби го.

— А първият — звера?

— Уби го.

Отговарям, без да разбирам за какво става дума.

— Е, тогава — обаждат се от другата страна — ние можем да смятаме, че сте доволен, нали?

— Да, можете — отговарям.

— Нашата система е безпогрешна, мистър Джонс. Три двойника, това гарантира успеха на всяка акция.

Три двойника!

Излизам, залитайки, от телефонната кабина.

Значи аз не съм убил истинския Сандерсън Джонс! Убил съм само втория му двойник! Което ще рече, че там, някъде напред, отново ме дебне смъртта.

Започвам да се движа по страничните улици. На един кръстопът, застанал пак гърбом към мен и надничащ зад ръба на постройката, забелязвам третия двойник на Сандерсън Джонс. Той държи нещо като тежка картечница в ръцете си. Показалецът на дясната му ръка е върху спусъка. Вероятно той се мисли за Сандерсън Джонс и се готви да направи на решето двойника си.

Убивам го. Не ми е жал за него. Вземам тежката картечница и закачвам автомата на рамото му.

После убивам и истинския Сандерсън Джонс.

Намирам го скрит в чемширения гъсталак пред къщата му, приготвил леко оръдие за стрелба. Поставям тежката картечница в изстиващите му ръце и с оръдието на рамо влизам в къщата.

Аз вече наистина съм Сандерсън Джонс.

Жена му ме посреща. Целува ме и ми се радва като на дете. Децата се катерят по коленете и по раменете ми.

Аз съм истинският Сандерсън Джонс.

И тъй като съм вече истинският Сандерсън Джонс, аз заживявам като него, тоест вместо него, и изживявам целия негов живот с всичките му радости и скърби. А накрая надлежно умирам, точно тъй както самият Сандерсън Джонс би направил.

Погребват ме, както подобава, оплакват ме и ме забравят.

За всички аз съм бил Сандерсън Джонс. За всички съм умрял.

Но в същност, както вече се знае, аз не съм истинският Сандерсън Джонс. И даже не съм умрял, както всички си мислят. Имитирах това умиране, защото нямах друг избор. И сега лежа в гроба си, под два метра студена пръст, жив-живеничък, и чакам…

Какво друго мога да чакам, да ме вземат дяволите, освен това: да ръждясам и най-сетне наистина да умра.