Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от окситански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Снегът зеленина сънува

Антология на провансалската лирика

 

Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев

 

София, 1990

„Народна култура“

 

Jacques Roubaud

Les Troubadours, anthologie bilingue

éd. Seghers

Paris, 1971

 

Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев

Библиотечно оформление © Петър Добчев

 

Съставител: Симеон Хаджикосев

Първо издание

Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90

 

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Здравка Славянова

 

Дадена за набор: май 1990 г.

Подписана за печат: август 1990 г.

Излязла от печат: ноември 1990 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Издателски коли 9,24. УИК 11,41

 

Цена 2.05 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София


Неясна песен бих скроил,

да гонех само веща слава,

но кой би песента пилил[1],

да чисти и изкусурява,

когато твърде ясно става —

не струва много мъдростта,

вред не блести от яснота,

неяснотата уморява,

да възкресява светлината има власт —

та пея ясно в летен пек и в зимен мраз.

 

Тъй пея в март или в април,

щом разумът ме наставлява

и неизменно бих твърдял,

че яснотата превишава

безспорно стиховата плява.

Напразно правят му честта

да виждат връх на сръчността

у майстора, що изпилява.

Затуй пък яснотата предпочитам аз —

запея ли, все пея с ясен глас.

 

А който би ме обвинил,

че лудостта ме обладава,

да знае — би го подкрепил

един на сто мъже тогава,

щом истината е такава

и губи си почтеността,

да обвинява глупостта,

който твърди — неяснотата е елмаз,

сред чистата река не ще напълни тас.

 

А друг един похват немил,

що лесно в подлост преминава,

е да твърдиш, че нечий стил

в простащина се уличава.

Бездарникът тъй заявява —

таланта да свали в калта.

Това е връх на подлостта,

мен всичко туй ме отвращава;

в покварено сърце покълнва тази страст,

съветвам ви, странете от подлата й власт.

 

На дама съм се посветил,

която много заслужава —

не само жестът й е мил,

у нея всичко възвисява,

учтивостта я направлява.

Откак с усмивка на уста

тя ми подсказа обичта,

с целувката си ме пленява.

Щом с милостта й нежна изчезна оня мраз:

в дарената ми радост усещам се аз княз.

 

Свободно съм се преклонил

пред волята й величава,

не бих се с нея разделил,

животът век да продължава.

Сърцето ми се унижава,

но е голяма сладостта

и болката изкупва тя,

а по-добро не се задава —

любимата ме вдъхновява всеки час,

смирението ми възраства във екстаз.

 

Възпявам, скъпа, любовта

и нека в плен на лудостта

аз за мнозина да оставам,

но оня, който знае потайния й пласт,

ще разбере, че влюбен, не луд сега съм аз.

 

В наслада пребивавам, любима, само с вас,

от вас струи и радост, и животворна страст.

Бележки

[1] „… но кой би песента пилил…“

Класическият образ на поета — майстор занаятчия, който дялка, пили, обработва словото — се запазва през цялата класическа епоха на провансалската лирика (XI-XIII в.)

Край