Гаводан
Един ден рано сутринта…

Един ден рано сутринта

препусках сам развеселен;

на глог под свежите листа,

пред слънчевия диск червен

една девойка аз видях,

твърде подобна на която

бях виждал често друго лято

и поздрави ме тя през смях.

 

Аз леко скочих на пръстта

от коня си поизпотен,

ръка подаде сръчно тя,

приседна в сянката до мен.

Мълчеше тя и аз мълчах,

и се усетих чак когато

целувка тя положи свято

връз моя лик, и запламтях.

 

Замаян бях от нежността,

косите — меки като лен.

„Красавице — взех да шептя, —

кой господ прави ме блажен?“

„Сеньор — отвърна с шепот плах,

мен Бог ме награди богато

и нрави ли се вам това, то

от клюките не ме е страх.“

 

„Девойко — рекох, — доблестта

изисква да не съм студен,

щом ме дарихте с милостта

и аз ще бъда откровен.

Ах, от Амор ограбен бях,

отне ми тая, за която

не бих спестил товари злато,

и радост вече не видях.“

 

„Сеньор, знам тази нищета,

че аз будувам нощ и ден,

след нашата раздяла тя

прокуди и съня от мен.

Прогонването ви бе грях,

но оня зъл човек, чиято

идеята бе, цяло лято

се кая, аз сама видях.“

 

„Любима, славя щедростта

на Бог и съм опиянен,

че ми дарява любовта

навън, на губера зелен.

Не вярвах в толкоз радост, ах,

но милостив е Бог, когато

ни пуска в младото си ято,

и пак Амор е чист, без грях.“

Сеньор, аз тежко преживях

една измама, на която

вам авторката е позната.

Спестете думи в този крах.