Мария де Вентадоур, Ги д'Юйсел
Тенсона

Отчайвате ме вие, Ги д’Юйсел,

че се простихте лесно с песента,

желая пак да ви подмами тя,

че съчинител вие сте умел.

Кажете ми решението сам

за дама, точно влюбена до грам:

дали тя да обича своя мил,

щом вече той й се е посветил.

 

Изглежда, На Мария, бог е взел^[1]

от мен и плама, а и сръчността;

да пея днес бих имал дързостта,

щом нечия молба съм възприел.

Но нека първо отговор ви дам:

ответност в любовта е нужна нам,

но без да си е някой наумил,

че другия би лесно подчинил.

 

Каквото, Ги, да би и предприел

любовник, той ще прости милостта,

ала понявга дамата и тя

изпросва нещо с реверанс умел.

Че в любовта се различава, знам,

жената от любимата едвам.

И дамата почита своя мил,

че е другар, не че сеньор е бил.

 

Но няма, скъпа, в любовта предел:

приеме ли жената любовта,

тя пази на любимия честта,

щом двамата Амор ги е у плел.

И чист ли е любовният й плам,

в дела и думи нека блесне там,

но ако оня мъж й е немил,

в преструвката си да покаже стил.

 

Но влюбеният, извинете, Ги д’Юйсел,

така не си признава любовта.

Ръцете са прибрани на гръдта,

той коленичи, скромно поглед свел:

„О, нека бъда ви служител ням“ —

и чак тогава тя го взима, знам.

Е, щом слуга да бъде е решил,

за равен с мен не би се прогласил.

 

От вас едва ли бих аз възприел

на тази проста мисъл грубостта;

щом двамата едно са в обичта,

как едного от тях бих предпочел.

А може би ще кажете, за срам,

че той дължи й порив по-голям,

а равни че са, щом е преценил,

с любов той само би се издължил.