Азалаис де Поркайрагес
Навлязохме в сезона най-студен…

Навлязохме в сезона най-студен —

и студ, и сняг, и кал ни окръжават,

замлъкна вече птичият рефрен,

в такова време никой не запява.

В гората голи клони вред стърчат,

не никне лист, цветята не цъфтят,

и славеят с гласа си не играе,

а пръв певец той винаги през май е.

 

И мен е смръзнал вятър вледенен,

спокойно гледам всичко туй, що става —

по-лесно някой бива победен,

отколкото сам победител става.

Но думите за да не подведат,

за Ауренджа мисля този път,

за него днес сърцето ми ридае

и радостта — обидена — нехае.

 

Лош избор прави дама в любовта,

щом на богат ума е завъртяла

и над барон прицелила е тя,

тогава сигурно е полудяла.

А във Веле разправя се дори,

че не е обич обич за пари

и ако срещнете жена такава,

ще кажа, че от чест се тя лишава.

 

Приятел имам — връх на доблестта,

звездата му над мене е изгряла,

сърцето му не знае подлостта

и любовта му приказка е цяла.

Такава обич и във мен гори

и ако някой в нещо ме кори,

на него Господ здраве да не дава,

а аз пък ще съм читава и здрава.

 

Приятелю мъжествен и красив,

на вас си доверих без страх душата,

любезен сте и никога лъжлив,

но, моля, не насилвайте словата,

че скоро ще настъпи тежък час,

на милостта се уповавам аз,

а клехте ми се вие и тогава,

че на честта ми сте опора здрава.

 

Аз моля Бог над оня чуден град —

Ауренджа, милостта си да разтваря,

нека да бъде Белесгар благат,

а също на Прованса господаря,

над всички благостта си да склони,

над арките с изписани войни,

макар че аз изгубих в бран такава

оня, когото жаля оттогава.

 

Жонгльоре, млад бъди на младини

и към Нарбон ти бързо политни

и нека песента ми усладява

роденият блажен да преживява.