Арнаут де Марьойл
Умът ви е самата красота…

Умът ви е самата красота,

и скромността, достойна за похвала,

словата и лицето засияло,

които са черти на доблестта,

ме учат как във стих да ви възпея,

но страх голям сърцето ми владее,

не смея да призная този грях —

дали за чест или за мъка пях.

 

А любовта ми е потайна, тя

и мене, и Амор обвързва в цяло,

но тъй ме е боязън завладяла,

че крия я от вас и от света.

Боя се, че със гняв и зла идея

ще ми платите, щом ви аз додея,

и тъй като потайно не успях,

чрез песните поне не ме е страх.

 

Но няма победени в любовта

и все едно е — лудост или хвала,

да ви обичам лудо чест е цяла,

отколкото към друга обичта.

Но ако мойта страст за вас достойна не е,

то нека милостта ви овладее

и службата — дела без срам и грях,

дано да я приемете чрез тях.

 

Познавам ви, любима, мъдростта,

сърцето си отдавам поначало

на вас — то да ви бъде облегало,

гарант срещу злини и нищета,

Но питам — милостта ви днес къде е,

пред обичта тя дръзко се не смее,

нито пък хвърля във очите прах,

че верен и безумно влюбен бях.

 

Любима, най-прекрасна на света,

на най-доброто образ, праначало,

страхът ми казва — смърт се е задала,

не ме ли осените с милостта.

И радостта в сърцето не линее

при взор суров, щом любовта го грее

и вече сте решила, скъпа, ах,

че за отплата някаква дозрях.

 

Прекрасен Взор,^[1] пред вас благоговея,

на всички съвършенства сте елея,

сред първите най-първа ви видях,

в смирени песни с радост ви възпях.