Раймбаут д'Ауренджа
Не пея за скорец, за цвят…

Не пея за скорец, за цвят,

за мраз, за снеговете бели,

нито за жега, ни за хлад,

и за ливади разцъфтели,

нито за радост лекокрила

не става дума в песента,

а за любимата ми мила,

най-хубавата на света.

 

Най-злата вече е назад —

такава вий не сте видели.

Най-хубавата в този свят

сърцето ми сама засели.

Докато има в мене сила,

ще съм й верен в любовта,

а вярвам, че любезна, мила

към мене ще е също тя.

 

На почести ще съм богат,

душата скръб не ще засели,

ако във вашия креват

държа ви гола на постеля.

Сто други бихте затъмнила,

не, пак не стига почитта.

Пред тази мисъл лекокрила

на крал бледнее участта.

 

Любимата, сеньор, е свят,

съдбата ми тя определя,

на глътки пих любовна жад

от извор в тайните предели.

Тристан Изолда надарила

с такава милост в обичта.

И мен владее тази сила,

ваш аз съм, мила, до смъртта.

 

От всички вред ще съм признат

(а почест славата не е ли?),

облечен в ризата от плат,

Изолда що избели.

Тристан бе много я ценил, а

и мен ме блазни твърде тя,

да би ми съща подарила.

Тъй чезне, братко, завистта.

 

Дарува Господ благодат

на всички дами смели.

Изолда бе превила врат,

ала съвет приела

и краля Марк тъй заблудила —

не съществувал мъж в света,

който докосва я насила.

Та направи и ти така!

Донес ми радост вместо свила

от оня кът на обичта,

що обитава мойта мила

и ме сродява с радостта.