Ригаут де Барбезийо
Тъй както слон във утринта…

Тъй както слон във утринта,

щом падне сред леса зелен,

лежи безпомощен, смутен,

докато с вик го вдигнат пак.

И аз съм с обичая в крак.

Голяма ми е горестта

и на Пюи^[1] правдивостта,

на влюбените ордена тогаз —

не ме ли вдигнат — свършен съм и аз,

макар че искат те да я смилят,

а няма милост в дивната и гръд.

 

Сред верните на любовта

за мен не е кът отреден;

зарязвам песен и рефрен

и ставам нищо, пръв бедняк,

заключен в непрогледен мрак

и радост ще ми е скръбта,

ще търся в мъката захлас

и като мечка ще съм в този час —

мечкарят мечката налага с прът,

а тя цъфти, едрее й вратът.

 

Амор е брат на милостта

и вярвам аз, че опростен

ще съм заради своя плен

при него. И като Дедал^[2] — глупак,

взел себе си за някой маг

и полетял над пропастта.

Но Бог сломи му гордостта.

А мойта гордост е любовна страст,

за милост е достойна, не за бяс.

Надвива често разума духът,

ала не струва нищо други път.

 

Упреквам се за глупостта,

че много бъбря всеки ден.

Да бих се зърнал възкресен,

тъй както Фениксът по мрак

от пепелта възкръснал пак

и аз бих скочил сред жарта,

така тежи ми подлостта,

че ще възкръсна с плач на глас

сред царството на радост, младост, власт,

където милостта, уви, е кът,

та всички благини да се сберат.

 

Посланик ми е песента,

където няма вход за мен —

така съм смазан и смутен,

да вдигна взор не смея чак,

че няма прошка за чудак.

От нея бягам две лета

и ей ме стенещ в пепелта,

като елен сега се чувствам аз,

щом чуе рог, смъртта зове го с власт,

така и аз пред вас прекланям гръд,

но в нея благи чувства не кълнят.

 

Сеньор си имам, на добро върхът,

щом видя то, и ведър е денят.

 

И вас да пази Господ всеки път —

цял благо е на спомена сънят.