Бернар дьо Вентадур
Когато чучулигата лети…

Когато чучулигата лети

в небето сред море от светлина

и от възторг сърцето й трепти,

а пада мигом мъртва в ранина,

аз от такава завист съм сломен

към всеки друг, насладата познал

че се страхувам да не би и мен

да ме срази любовната печал.

 

Уви, изпълнен бях с мечти,

копнеех за любов и добрина,

че невъзможно бе за мен почти

да не обичам строгата жена,

която с поглед мил и просветлен

ме подчини, подобно идеал,

и след като от всичко съм лишен,

единствено копнежът ми е цял.

 

Блуждая из студени пустоти

от оня миг на скръб, злочестина,

когато зърнах нейните очи,

а те са огледало с глъбина

такава, че щом гледам упоен,

изпитвам само нелечима жал

и чувствам се нещастен и сломен

тъй както Нарцис, себе си видял

 

И с дамите, уви, не съм на „ти“

не вярвам вече нито на една,

въздигах ги преди до висоти,

а днес съзирам тяхната злина,

от ни една не съм аз подкрепен,

страдания съм всякакви търпял,

та затова си казвам огорчен:

един дол дренки Бог ги е създал.

 

Не може моят ум да й прости,

защото прекомерно е жена

и се държи не както Бог вести,

а както му намери леснина.

И ето ме и мене унизен,

а за какво, не съм и проумял

и търся ли разгадката смутен,

си казвам, че високо съм хвърчал.

 

В духа й милост Бог не приюти,

но как да знам за таз злочестина —

вместилище на всички красоти,

най-важната й липсва, за злина,

и който я съгледа удивен,

нима да проумее би успял,

че клетникът, от нея уязвен,

от гняв и мъка скоро би умрял.

 

Досада щом гневът й подлюти,

та моята молба роди сръдня,

а пък видът ми скука не спести,

не ще й кажа думичка една

и тръгвам си навеки огорчен —

щом ме не иска, смърт е моят дял,

щом ме не връща взорът натъжен,

в изгнание аз бих се запилял.

 

Тристан, написах сетния рефрен,

отивам си, изпълнен със печал,

захвърлям песента от този ден

и от любов ще бягам помъдрял.