Маркабрю
Оня ден близо до гората…

Оня ден близо до гората

съзрях пастирка непозната,

разумна, блага, но сърцата.

Тя селско чедо бе наверно:

с платняна риза на снагата

и с наметало до земята,

в обувки, с ногавици черни.

 

— Девойко — рекох й тогава, —

не крия, че ме натъжава

студът, що днес ви помразява.

— Сеньор, това иде отбележа,

вярата в бога укрепява,

а кръстница ми дрехи дава,

затуй съм весела и свежа.

 

— Девойко — пак подзех лукаво,

от пътя свърнах тук направо,

компания за да ви правя.

Че сам-самичка гиздосия

без дружка в гъстата дъбрава

толкоз овце да надзирава

не бива в тая пустотия.

 

— Каквото, дон, да представлявам

разум от глупост различавам

и плана ви аз разгадавам —

отвърна таз хитруша малка. —

Не искам да се заблуждавам,

в привидност да се уповавам,

затуй недейте ме будалка.

 

— Готов съм да се обзаложа,

баща ви ще е бил велможа,

а никак не е невъзможно

и майка ви да е избрана.

Щом поглед върху вас положа,

цял тръпна, но дали не може

и да сте малко по-засмяна?

 

— Дон, ще ви възразя обаче,

че в моя род не е така, че

са все орачи и копачи —

отвърна таз девойка слаба. —

За кавалер който се тачи,

ще трябва да работи, значи,

шест дни в неделята за хляба.

 

— Девойко, толкова сте мила,

орисницата ви дарила

със красота на самовила,

подобна на която няма.

Ала тя би се удвоила,

да бяхте вие разрешила

веднъж да ви възседна само.

 

— Сеньор, голяма бе хвалбата,

ще ми се завърти главата,

но тя повдига ми цената —

девойката тогава рече. —

А пък за вашата отплата —

потегляйте си през гората,

че много време мина вече.

 

— Сърцето ви е много диво,

ала е то възприемчиво.

От спора ни усетих живо,

че със красавица такава

човек могъл би и щастливо

с любовница да мели мливо,

без тя да му изневерява.

 

— Когото лудост обладава,

кълне се, лъже, обещава.

Дон, да ви кажа ли тогава? —

така девойката отвърна. —

Хич, мисля, си не заслужава

аз да заложа чест такава,

в пачавра тъй да се превърна.

 

— Защо сте толкоз вироглава?

Природата тъй повелява,

човеците съвокуплява.

Така че, моме дяволита,

далеч от китната морава,

та никой да не наблюдава,

да се налюбим до насита.

 

— Дон, да, така е във всемира,

със луди лудият се сбира,

сеньор сеньората намира,

а момъкът — моминска пазва.

Но който мъничко разбира,

във всичко мярката избира,

тъй всички стари хора казват.

 

— Не съм красавица такава

до днес видял, така лукава

и с толкова злина в сърцето.

 

— Дон, кукумявката познава:

един пред фрески се прозява,

друг чака манна от небето.