Маркабрю
Скорецът млад не закъснява…

Скорецът млад не закъснява,

щом разумът го направлява,

трошица без да изкълвава,

и ето го — без страх полита.

Летя напред

над път и плет,

огледа вред

и кацна пред

дома й клет,

изду фалцет

и ето песента заплита.

 

Там върху клонка разцъфтяла

е звънко птицата запяла,

трепери в трели до премала,

така че дамата разбра я.

Отвори таз

врата завчас.

„Птица съм аз…“

Защо тогаз

ме стряскаш с глас

в несносен час,

локва любов теб те терзае?

 

Скорецът пее пряко сила,

че тя сеньор е унижила,

та да живее няма сила,

защото следва го мълвата.

За параван

послужи — срам —

на сто невям,

а днес презрян

очаква сам

като балсам

целувка нежна за отплата.

 

— Напразно той ме обвинява…

защото сам се заблуждава,

че любовта ми притежава,

ала за мене тя е цяла.

Приятел друг

не ща напук,

а тоз боклук,

невеж кютюк,

да чуя тук

е празен звук,

дори не бих го изтърпяла!

 

Тегли ме другаде душата

и там съм дала клетва свята,

но ще му вляза във играта.

Скорецо, мъдростта ти зная.

Кажи му пак:

под похлупак

лежат мерак

и поп глупак,

това е знак,

че мисля как

с милост да го даря накрая,

 

Ще бъде в стая озвездена,

за да съм аз задоволена,

та от целувка упоена,

под него да усетя рая.

С тоз ухажор

пред моя взор

под някой бор,

вън на простор,

на този спор

утре, сеньор,

елате да му сложим края.

 

Тук разговорът закърнява,

скорецът в път се устремява,

лети, сеньора призовава:

„Хей, любовта ти е голяма!

Та помисли:

пред сто осли

вдига поли

и — будали —

ги устрели

чрез крамоли,

та теб ли да измами няма?“

 

Ако ти пак

по нощен мрак

като глупак

не сгъваш крак,

по неин знак

в един гъстак,

неволя чака те голяма.