Жофре Рюдел
Когато ручей край чешмата…

Когато ручей край чешмата

сред бистри струи ромоли

и глогът цветове открива,

а славеят в леса зелен

в захлас главата си отмята

и чудна песен заизвива,

и аз подхващам мойта песен.

 

Любов далечна, непозната,

за теб сърцето го боли,

но лек открива, не унива

единствено чрез тих рефрен

за обич, сладост за душата,

в градина или в кът, що скрива,

с една приятелка чудесна.

 

От туй съдбата ме лишава

и все разпалва мойта страст,

че християнка по-красива

не е до днес Бог сътворил,

нито неверница такава,

но лесно манна не добива,

със любовта който търгува.

 

Ала душата уповава

в оная, що обичам аз,

желанието ме убива,

макар да съм го вещо скрил

и като трън ме наранява

страдание неприветливо,

а милостта не ме лекува.

 

Без пергамент ще препредавам:

кансоната за мъжки глас.

На чист романски тя отива

чрез Филиол при Уго Брил

и поатвинци я запяват,

в Бери, в Гвиана тя е жива,

чак до Британия се чува.