Гийом IX дьо Поатие
За нищо песен днес запявам…

За нищо песен днес запявам —

ни мен, ни друг не ще възпявам,

не ще е за любов, за слава

или за нещо друго тя.

Веднъж на кон я съчинявах,

тъй както спях нощя.

 

Не знам в кой час съм се родил,

не съм гневлив, нито унил,

не съм проклет или пък мил

и друг да съм, не зная.

С такъв дял Бог ме е дарил

среднощ на връх потаен.

 

Кога ли съм заспал, не знам,

будувам ли, не зная сам.

Сърцето си спасих едвам

в любовна изнемога

и като мравка съм голям,

повярвайте, за бога.

 

В мен болестта сега върлува.

Разбирам туй, което чувам.

Знахар сега да ме лекува,

ала да знам какъв поне —

добър, ако ме излекува

и лош, ако ли не.

 

Любима имам, но такава,

че въобще не я познавам,

ни радва ме, ни натъжава

и аз не съм й мил.

Нормандец или фръз тъдява

на служба не е бил.

 

Незнайна, ала обичлива,

тя радост, скръб в едно ги слива,

не я ли видя, по ме бива —

не струва пукната пара,

че знам аз друга по-красива

и много по-добра.

 

Не знам къде е на земята —

в балкана или в равнината,

не ща да я коря сега, та

оставам тих и ням,

а дойде ли, тъжа, когато

оттук си тръгвам сам.

 

Не знам на песента поета,

но ще повторя стиховете,

а оня, който ги потрети

оттук до Поатие,

като прегледа ключовете,

обратен ключ да ми даде.