Алфонсо Виляр
Телеуправляема корида

Цигареният дим изпълваше разкошно мебелираната приемна. Димът беше толкова гъст, че буквално можеше да се реже, и затова хилавото човече в стаята беше почти невидимо. То идваше тук всеки ден вече цяла седмица. „Дон Хосе не може да ви приеме днес“ — отговаряше му неизменно секретарката на сеньор Караско, импресарио на знаменития матадор Ел Наранхито^[1]. Те вече свикнаха с „дребосъка“, а той седеше в приемната и гледаше как пред очите му от сутрин до вечер през кабинета на дон Хосе се провървяше безкрайна върволица от пикадори, киноартистки, танцьорки на фламенко и просто търсачи и търсачки на приключения. Но този тип, на чиято визитна картичка редом с името се мъдреше подозрителното звание „доктор на физичните науки“, не интересуваше дон Хосе. За него, мултимилионера, всеки учен беше чалнат или безделник. Навярно и този се канеше да му поиска десет хиляди, за да продължи някакви изследвания.

Но в този ден настроението на дон Хосе беше отвратително. Приказният контракт за неговия Ел Наранхито май че му се изплъзна от ръцете; латиноамериканските импресарии се осмелиха да сравнят знаменития тореро с неговия заклет враг и съперник Ел Лимонсито^[2]. Затова преговорите не стигнаха до никъде и контрактът увисна във въздуха. Наред с този неуспех всяка друга неприятност изглеждаше дреболия и затова той реши да приеме доктор Гонзалес.

Като сръбна глътка уиски от чашата, която излегналият се на шведския диван сеньор Караско благоволи да му предложи, доктор Гонзалес се закашля. За пръв път в живота си той вкусваше това питие.

— Казвайте за какво се отнася, но по-бързо — имам много работа — мрачно процеди през зъби сеньор Караско, устремил поглед към рогата на окачената на стената глава от бик, която сякаш жадно вдишваше със сухите си ноздри кондензирания въздух.

— Видите ли, дон Хосе, аз работя в университета като електрофизиолог — отговори доктор Гонзалес, изчервявайки се като девойче.

— А какво е това? — грубо го прекъсна импресариото.

— Сега ще ви разкажа. Ние вкарваме проводници в мозъка на животните и пропускаме електричен ток…

— Драги приятелю, вие сте сбъркали адреса. Ние вкарваме в биците шпаги и бандерили^[3].

— Извинете, имайте малко търпение, дон Хосе. Нашият електричен ток може да застави всяко животно да извършва само тези движения, които ние изискваме от него. Най-главното е да знаеш точно къде да поставиш проводниците, които ние наричаме електроди…

— На въпроса, на въпроса, от лекции по електро… как беше?… аз нямам нужда! И въобще какво общо имам аз с всичко това?

— Сега ще разберете. Аз изобретих, ето погледнете схемата, апарат, който позволява да въртя бика на пръста си.

Когато сеньор Караско чу това, километричната пура, която димеше като вулкан, падна на пръстите му. Изглеждаше, че търбухът му ще се пукне от смях. Да се управлява бик? Да си го въртиш на пръста? Това умее само Ел Наранхито, но на Ел Наранхито хич не му трябва изобретението на тоя гладен професор. Той си представи как тоя кльощавелко дразни огромния бик с батерийката от джобното фенерче.

— Чуйте ме още една минутка, дон Хосе. Всичко е далеч по-просто, отколкото си мислите. Вие ще трябва само да подкупите някои от служителите да прикрепи към главата на бика мъничък приемник за ултракъси вълни. Това е твърде лесно — приемникът има приспособления за прикрепване и те не причиняват на бика никаква вреда…

— А после вие ще проточите километров кабел, така ли? И ще управлявате бика, както моите деца управляват автомобилчетата си — със смях го прекъсна сеньор Караско. Всичко това ужасно го забавляваше и той вече не съжаляваше, че е приел доктор Гонзалес.

— Вие не ме оставяте да ви обясня, дон Хосе. Чували ли сте за телеуправляеми ракети? Ето при тях също не е необходим кабел.

Сега сеньор Караско се засмя още по-шумно: той си представи как бикът лети към Марс със скорост двадесет хиляди километра в час.

— Погледнете този апарат — физикът измъкна от калъфа му един предмет, приличен на транзистор. — С негова помощ аз мога да изпращам сигнали на приемника, прикрепен към главата на бика, а той чрез ултракъси вълни въздействува върху нервните му центрове. Аз работих над това изобретение повече от десет години.

Какъв глупак трябва да бъдеш, за да потрошиш десет години за подобна глупост!

Но доктор Гонзалес невъзмутимо продължи:

— Накратко казано, ако вие или някой ваш човек поставите апаратчето на главата на бика, с който ще се бори Ел Лимонсито, аз ще направя така, че Ел Лимонсито да се провали, и тогава вашият Ел Наранхито ще стане първенец в Националната фиеста.

Дон Хосе загуби дар слово — последната фраза попадна точно в целта. Той беше готов на всичко, само и само ненавистният Ел Лимонсито да претърпи крах! Би се обърнал за помощ дори към вещиците — ако те още живееха в Испания. Възможно бе предложението на този жалък маниак да е чисто изнудване, но при такива обстоятелства, каквито бяха сегашните, човек се лови и за сламка.

— А колко искате за това изобретение? Ако, разбира се, от него ще има полза.

— Един милион пезети — отвърна с неочаквана твърдост човечето.

Дявол да го вземе! Откъде този книжен червей знае, че въобще съществуват такива суми? Дон Хосе ливна в гърлото си чашка уиски и мрачно се замисли.

— Добре. Но парите ще получите, когато станат известни резултатите. В неделя в коридата ще участвуват този кучи син Лимонсито и моят тореро. Елате утре и ние ще обсъдим всичко.

На следната сутрин и на по-следващите, до събота включително, доктор Гонзалес беше приеман пръв. Разноликата публика, чакаща в приемната, иронизираше и разменяше зли закачки. Булевардните вестници заговориха за „дребосъка-физик“, тъкмейки го за бандерилиеро при Ел Наранхито, а някакъв сътрудник на телевизията се опита дори да вземе интервю от доктора.

И ето най-сетне настъпи неделята. Цяла Испания вече един месец говореше само за предстоящата корида. Хората бяха готови на всичко, за да се сдобият с билет, и след коридата доста прекупвачи имаха нови автомобили. Към четири часа на трибуната нямаше къде яйце да падне, а още десет милиона испанци гледаха към арената пред екраните на своите телевизори.

Куадрилите дефилираха по арената. После изсвири тръбата и в средата на арената като нахвърлен от прашка камък влетя грамаден бик. Тук той спря като закован. Ел Лимонсито застана точно пред него, но бикът не помръдна от мястото си. Матадорът приближи съвсем до животното, обсипа го с ругатни, но всичко беше напразно.

Публиката започна да губи търпение, чуха се изсвирвания, но изведнъж бикът се втурна и застигнатият Ел Лимонсито едва се спаси с отчаян скок встрани. В бика като че ли се бе вселил дяволът — той бодеше въздуха ту вдясно, ту вляво, но не обръщаше никакво внимание нито на матадора, нито на членовете на неговия куадрил, когато те се опитваха да демонстрират блестяща работа с плащовете.

Появи се пикадор, яхнал на кон. Бикът доверчиво се приближи до него, сякаш се подлагаше под копието му, но едва острието го докосна в кръста и животното подскочи до невероятна височина, изби копието от ръцете на пикадора и то, като прелетя едно значително разстояние, проби сламената шапка на фотографа, който се канеше да увековечи тая сцена. Пикадорът взе копието и отново се прицели с него, но бикът сякаш се вбеси — той подкачи коня с рогата си и пикадорът с цялата тежест на своите сто и двадесет кила се пльосна върху шията на бика. По някакво чудо успя да се хване за рогата му и така продължи няколко секунди, в което време бикът скачаше и риташе. Нормалният ход на коридата бе нарушен, но правилата са си правила и куадрилата на Ел Лимонсито достигна третия етап на боя.

Първият бандерилиеро заби в задницата на бика два чифта бандерили: третият чифт падна на арената, защото бикът побягна в странен зигзаг, достигна другия бандерилиеро, повали го и го търкулна по арената като топка. Зрителите се заливаха от смях и не можеха да спрат — такова нещо не се бе случвало още на нито една корида, но истинските любители възмутено искаха да им върнат парите за билетите. А невзрачният човечец до изхода, зад камерите на кинохрониката, трескаво въртеше в това време превключвателя на своя „транзистор“.

Започна финалният етап на боя — най-злополучният, описан от дон Хосе Мария Косио в неговия фундаментален труд „История на коридата“. Острието на шпагата през цялото време се хлъзгаше по хълбока на животното, а в един миг то се заби до дръжката в земята. Ел Лимонсито застина в странна поза, сякаш изпълняваше трудно гимнастическо упражнение. И в този миг изведнъж стана най-комичното събитие от тази незабравима корида: коварно размахвайки рога, бикът остави Ел Лимонсито само по долни гащи, а когато тореадорът се спусна да бяга, смъкна от него и онова малко, което му беше останало. Мъжете се превиваха от смях, чужденките се подсмиваха, а скромните испанки скриха лицата си зад ветрилата. Ел Лимонсито бягаше из арената под градушка от възглавнички за плетене на дантели. Това бе краят на Ел Лимонсито — сега той можеше да разчита само на клоунско място в цирка, друг контракт с него не би подписал никой.

Дойде ред за излизането на Ел Наранхито. Бикът застана там, където трябваше да застане. Десет милиона испанци гледаха, затаили дъх, как той, кротко подушвайки лицето на Ел Наранхито, застана пред него на колене. Всички бандерили се забиха, където трябва, на размахването на плаща бикът отвърна така, както се очакваше да отвърне, и накрая след едно единствено виртуозно забиване на шпагата той падна като подкосен. Всъщност подкоровите му центрове бяха разрушени от мощен електромагнитен импулс. Но кому би дошло наум да извърши аутопсия?

Не си струва да разказваме какво се случи с останалите бикове. Ел Лимонсито беше така деморализиран, че доктор Гонзалес почти нямаше нужда да пуска в действие предавателя си: ужасно лошата работа окончателно погуби репутацията на знаменития дотогава матадор. А Ел Наранхито удържа блестяща победа над своите три бика и получи всичко шест уши и три опашки само защото в тия бици нямаше повече уши и опашки. Обсипаха го с дъжд от цветя и любовни записки и когато той напусна арената, трябваше полицията да го спасява от почитателите му.

В това време странната личност с транзистора приближи до сеньор Караско. Те размениха няколко фрази и после човечето пое в ръка сгънат банков чек и се заблъска към изхода. Когато най-сетне се измъкна от тълпата, той внимателно разтвори чека, погледна го и лицето му пламна: нулите в написаната сума бяха два пъти по-малко от уговорените. Лицето на човечето се изкриви в зловеща гримаса.

В тази минута импресариото вече си пробиваше път през обкръжението от поклонници, които един през друг го поздравяваха с успеха на Ел Наранхито. Изведнъж някой закрещя: „Бик, бикът се втурна!“ — и започна паника. Чувствувайки, че тълпата ще го стъпче под себе си, Караско се опита да прескочи оградата, но се спъна. И колкото и болезнено да го тъпчеха, той беше в пълно съзнание в оня момент, когато усети на тила си горещото дихание на бика. После сякаш два ледени шиша се забиха в гърба му — и той не почувствува вече нищо повече, защото бикът го прикова като изсушена пеперуда към дъсчената стена на прохода.