Юрий Никитин
Безкрайният път

Когато утихна напрегнатият рев на двигателите, Роман повдигна глава и се огледа. Той лежеше в ъгъла на щурманската кабина сред отломките на креслото, което облекчава натоварванията, по целия под блещукаха мънички искрици от разбитото стъкло.

Той се изправи на крака и неволно залитна към стената. Притъмня му пред очите, изпита страх от това, което видя. Огромният кожух на изчислителния комплекс зееше празен. Измерителят на траекторията беше окончателно разбит. Радиостанцията за космическа връзка — на парчета. Регенерационното устройство — на трески.

Под него хруптеше, като че ли стъпваше по кристали от едра сол. Погледна под краката си и тъжно изкриви уста. Ето къде си била, ти енциклопедийо на навигаторските знания… Като бяло брашно лепнеш по подметките на космическите обувки!

Той изби залостения външен люк, стъпи на корабната стълба и изведнъж дробовете му се изпълниха с чист въздух. Ноздрите му жадно вдишваха миризмата на треви и диви цветя, изостреният слух услужливо сочеше посоката, в която се намираше езеро с прясна вода, със зеленички жабчета и дребни рачета.

Корабът стоеше на обширна ливада. На около двеста метра встрани стърчаха снопове черни тръби. На върха те се раздалечаваха и странно беше да се види там разкошната корона от едри зелени листа.

Роман слезе надолу. Под краката му подскочи, трептейки с крилца, туземен скакалец, изплашено изписука малко зверче и се втурна презглава към най-близката дупка. Роман успя да види само големите му уплашени очи и тънката миша опашка.

По ботушите му се удряха пъстри листа, на тънки стъбла се издуваха бели клъбца, прилични на глухарчета. Някои, вероятно най-съобразителните, се залавяха здраво за ботушите на земния жител и отправяха узряващите семена по нови земи… Тъй далече ли ще отпътуват?

Роман се усмихна горчиво. С него далеч няма да стигнат. Зад него остана разбитият корпус на кораба и пропадналите надежди за връщане. Въпреки малките си размери, неговият звездолет беше много по-сложен от огромните лайнери, които браздят околностите на Слънчевата система. Какво остана от теб, разузнавателен кораб екстра класа, рожба на многогодишния труд на стотици инженери и техници?

Той отметна глава и се доближи до странните черни тръби. Отблизо те се оказаха още по-грамадни. В синьото небе шумоляха листа, гъвкавите стволове се поклащаха безшумно, като че ли бяха от каучук. Влажните им и мазни стени лъщяха като лъснати ботуши.

Внезапно отнякъде се чуха гласове. Той рязко се обърна. Иззад чудовищния сноп тръби се появиха странни същества, прилични на зелени динозавърчета. Те нерешително шляпаха по тревата в късите си дебели крачета, а на продълговатите им глави странно се издуваха оцъклени червени очи. В ярките им зеници се четеше страх и недоумение, примесени с остро любопитство.

Когато те наближиха, Роман почувствува, че напрежението се покачва до опасен предел. В кротките очи на малките динозавърчета светеше разум. И дори това да не бяха хипотетичните По-Стари Братя, досега нито един от разузнавачите на свръхдалечното издирване не беше срещал разумен живот.

Те го обкръжиха, издавайки тънки пискливи звуци, а най-смелият рискува да опипа токата на кования му колан. Те едва стигаха до сред гърдите му, тези малки динозавърчета с човешки очи и късички ръчички.

„Очите им са като на Ники Стоянов — помисли неволно Роман. — Трагични очи. А краката им като пънчета. Може би гравитацията е твърде голяма.“

Скоро всички се пръснаха и до него остана само един. Динозавърчето, което Роман реши да нарече Нозавър, издаваше тихи пискливи звуци и го гледаше право в лицето. После отстъпи встрани, огледа се и въпросително изписука.

— Идвам — каза Роман, — какво друго ми остава. Трябва да ида. А къде — не е важно. Само да не стоя на едно място. Води ме, Виргилий!

Нозавър бавно шляпаше по тревата със смешните си лапи, а жълтите ципици между пръстите му комично се мърдаха на всяка крачка. Роман го следваше спокойно, като разсъждаваше гласно, учудваше се и съжаляваше. Гибел — добре, отдавна бе привикнал към мисълта, че когато и да е, ще си счупи врата по далечните пътища на Галактиката, но нима трябваше да се случи така, че точно когато откри разумен живот, не можеше да съобщи за него.

— Честно казано — продължаваше Роман, — с малко неща мога да ви зарадвам. Гердани, спирт, тютюн и други подобни атрибути на първооткривателите ми липсват. Дори празничната ви трапеза не ще мога да украся. Отслабнал съм, сам виждаш. Полет в хиперпространството всекиго би изнурил…

Той говореше и говореше, само да чува човешки глас, било той и собствения му, за да избяга от страшната самота. А това, че Нозавър не разбира, не беше беда. Все едно, езикът ще трябва да се научи. За щастие словесният запас у примитивните народи не е голям, та няма дълго да се мъчи.

— От моя кораб останаха жалки останки — говореше той на зеления гръб пред него, — и то само защото зле попаднах в сферата на влияние на звездите-примки. Съществуват такива неща в Космоса. Притеглянето им е такова, че бога ми, дори светлинните кванти не могат му избяга. Звезда-невидимка! Изразходвах цялото гориво, докато се измъкна, на останките се домъкнах на тази система, а на вашата планета кацнах, дявол знае на какво… но кацнах. Всичко стана на пита, само главата ми оцеля.

Нозавър се движеше бавно и Роман успя да му разкаже за Земята, за прекрасните й хора, за галактичното сътрудничество и за трудностите в Космоса. Нозавър изслуша и лекцията за необходимостта от създаване на контакти между Земята и Диксит, за дружбата и взаимното разбирателство, за мира и за великото единство на всички разумни същества.

Ливадата се смени с ивица жълт едрозърнест пясък, а още по-нататък се простираше спокойната шир на малко тихо езеро. На горещия пясък се излежаваха два големи гущера.

Нозавър силно изкряка и като изпълзяха бързо, шумолейки по пясъка с кривите си лапи, те изчезнаха в близките зелени храсти. Нозавър погледна след тях и спокойно легна на пясъка, притваряйки успокоено очи.

— Ей, приятелю — каза с недоумение Роман, — аз естествено разбирам: разлика в начина на живот, на мислене и т.н., но все пак защо ме доведе тук?

Най-малко от всичко очакваше отговор, но изпод краката му прозвуча:

— Ти можеш да живееш тук. Живей тук. Тука няма да умреш.

Роман дори се отдръпна, сякаш бе видял пред себе си черния силует на кобра. Телепатия? Глупости, никаква телепатия не съществува на тоя свят. Или Нозавър се бе ориентирал в хаоса от чужди звукове и бе отделил единствено нужните? Наистина и на Земята, някъде в Андите, съществуваше племе от родени лингвисти, което лесно намираше еквивалентни на всички непознати езици. Но все пак това беше удивително. А той се канеше да изучава езика на туземците.

— Добре — рече той, като се съвзе и реши да не показва удивлението си. — Да съществувам мога. Но за да живея, ми е необходимо поне да поправя предавателя за свръзка. Ако умеех да смятам бързо като електронна машина, бих го направил!

Нозавър повдигна патешката си глава и втренчено го погледна. Изведнъж Роман усети, че не може да откъсне омагьосания си поглед от спокойния пламък в кръглите очи. Цялото му тяло беше обхванато от слабост, ръцете и краката му се вцепениха, но, чудно нещо, не падна. Изобщо не можеше да помръдне. Почувствува топлина и болка в черепа си, като че ли по оголения му мозък пробягваха огнени мравки. За миг изпита тъпа болка в зъбите — и изведнъж всичко престана…

Нозавър спеше на горещия пясък с разперени лапи. Роман тъпо погледна зеления гръб и се вслуша в затихващото гъделичкане в глъбините на мозъка си. Разболя ли се? Съвсем не навреме. Не му се щеше да пукне преждевременно. При благоприятни условия за десет години би могъл да изчисли посоката на лъча, а за детайлите на предавателя би разглобил и целия кораб. Но какво да стори, ако не сполучи да умножи наум даже двадесет и пет по тридесет и седем примерно. Всичко вършеше електронната машина. Май че… това прави деветстотин двадесет и пет? Хм… А ако умножим двеста тридесет и две на сто двадесет и пет? Той почувствува, че косите му настръхват, когато пред очите му светна резултатът: двадесет и девет хиляди!

Наведе се над спящия и погали с трепереща ръка челото му. Бива си го! Изминаха няколко минути, преди да се реши на един опит. Избра едно петнадесетзначно число и моментално извлече кубичен корен, а след това дълго пълзя по плажа с пръчка в ръка, за да провери получения резултат.

Когато и този път излезе вярно, той погледна Нозавър с огромно почитание и дори с тревога. Бива си го!

И в този момент тичешком пристигнаха двата гущера с високо вдигнати муцуни. В стиснатите им челюсти се люлееха снопчета жълти, налети от слънцето плодове.

Роман смаяно гледаше как в краката му се изсипва неочакваното богатство. Гущерите благоразумно изпълзяха по-надалеч и отново се проснаха на пясъка. А той още дълго въртя плодовете в ръцете си, като привикваше към дразнещия им аромат, докато се реши да ги опита.

Към звездолета Роман тичаше. В главата му се въртяха колонки цифри, събираха се, умножаваха се и резултатът се получаваше от само себе си.

Остатъкът от деня му премина в екзалтирани изчисления. Дори не забеляза настъпването на нощта. Над главата му със закъснение щракна оцелялото реле, мъжделиво засвятка малка лампичка. В открития люк надничаха чужди, равнодушни звезди. До зазоряване половината изчисления бяха направени. Труд, за който преди би загубил цели десет години!

Като се прозяваше отчаяно, той излезе от ракетата. Откъм страната на тръбообразните растения, през ливадата към него, вървеше вече познатият му Нозавър. До него пълзеше огромен гущер с поредната връзка плодове.

— Благодаря! — рече Роман. — И за портокалите, и за помощта при изчисленията. Ако можеше да не се спи, навярно всичко щях да завърша за два часа!

Нозавър дълго мълча, след това патешката му уста бавно се разтвори.

— Ти можеш да не спиш, Хомо!

Роман сладко се прозина и се почеса по тила.

— Как? — попита той.

— Не спи — последва отговорът.

И като загуби всякакъв интерес към него, не особено разговорливият Нозавър се потътри отново към горещия плаж с жълт пясък.

— Недей спа — промърмори Роман. — Лесно е да се каже! А вие самите навярно спите по двадесет и три часа на денонощие!

Той се върна в каютата и отново седна зад графика. Колкото и странно да беше, но вече не му се спеше. Прекъсна работата си само на два пъти, за да си хапне с наслада от сочните и вкусни плодове. Оставаше да попълни още един лист, когато откри, че вече не можеше да различава цифрите. Нощта се беше прокраднала незабелязано, а лампичката не включваше. Секна и последният остатък енергия…

Той откри Нозавър близо до езерото. Спеше дълбоко. Роман приседна до него и дълго чака, като не се решаваше да го събуди. Накрая клепачите се вдигнаха нагоре и червените зеници се спряха върху земния жител.

— Тъмно е — обясни Роман. — Остана ми съвсем малко, но не мога да довърша. Не виждам в тъмнината. Направи нещо.

— Скоро ще настъпи утрото — каза Нозавър тихо. — Ти всичко ще направиш.

— Ами! Много скоро! — възрази Роман. — Още два часа ще си гриза ноктите.

Нозавър наведе глава, като че ли се страхуваше да срещне погледа на космонавта.

— Хомо… — прошепна той, — Хомо… Върви!

Първите метри Роман измина в пълна тъмнина.

А след това усети в тила си познатото парене и мракът започна да се разсейва. Докато вървеше през ливадата, забеляза черни мъхнати пеперудки, внимателно прекрачи изумрудените жабки, заобиколи нощните цветя. Той виждаше в тъмнината!

Около ракетата светулки започнаха хоровод. Роман внимателно отстрани от стълбата малък смелчага с виолетов гръб, който се беше изкачил в каютата.

Към утрото завърши изчисленията и сглоби от резервните части предавател за еднократна употреба. Енергията в акумулаторите щеше да стигне за късите импулси-сигнали. Земята ще получи съобщение. А дали щяха да успеят да му помогнат… изобщо не беше от значение.

Но странно нещо: той, който познаваше само в общи линии основните възли на кораба, сега виждаше всяко болтче, чувствуваше всяка неплътно затегната гайка и с пълна увереност можеше да каже къде и какво се случва в този момент в сложния и заплетен механизъм на двигателя. И през цялото време у него укрепваше неосъзнатата увереност, че ще успее да ремонтира гравитационния двигател и да се върне на Земята.

Той откри Нозавър на същото място. Зеленокожият жител седеше на пясъка с подгънати крака и замислено гледаше равната шир на езерото.

— Слушай, мъдрецо! — извика още отдалеч Роман. — Искам да се върна на Земята. Помогни ми да ремонтирам кораба.

— Ще се опитам да ти помогна — отвърна Нозавър.

Роман се отдалечи на няколко крачки и когато се обърна назад, Нозавър вече спеше. Зелените лапи бяха опънати на пясъка.

Той се върна на ракетата и без да мисли изхвърли останките от изчислителната машина. Защо му е, когато той смята по-бързо и по-добре? После извлече от кабината в коридора тежкия локатор и с наслада го изхвърли от стълбата. Същата съдба сполетя и измерителя на траекторията и астрографа. Пътят към дома ли? Той ще го намери, както птицата открива родното си гнездо на хиляди километри.

Чувствуваше неясно някакво пренастройване на организма си. По-рано не бе и сънувал, че ще отмести защитната плоча на реактора, а сега с една ръка я захвърли. Със странна лекота огъна стоманените ивици, изскубна с голи ръце дебелите кабели и с юмручен удар счупи стоманената вратичка на аварийния отсек. Фактически чак след това пристъпи към ремонт на двигателя. По-точно, наложи се да сглобява отново. Някои детайли направи на място: на ливадата инсталира дъговата пещ и хвърли в нея локатора — метал имаше. Наложи се да работи много със заваръчния апарат: нещо, което не обичаше още по време на учебните занятия.

След седмица, съвършено изтощен, той се свлече по стълбата, измина няколко метра и рухна на тревата.

— Край!

Наблизо прошумоляха стъпки. Към него пристъпваше Нозавър. По-рано той не се приближаваше до кораба.

— Готово — съобщи Роман и се чувствуваше някак неловко, без сам да разбира защо.

Нозавър се отпусна наблизо и подгъна нозе под себе си. И двамата едновременно погледнаха ракетата.

Сега тя изглеждаше още по-огромна, отколкото преди катастрофата, със страшната празнота вътре — всичко три индексатора: за главната и за спомагателните тяги и само един за ускорителя. А може би и те да са излишни. И без прибори знаеше къде и какво става в кораба. От многобройните лостове за управление бяха останали само аварийният, два за обикновен пилотаж и два за планетарните двигатели. Корпусът беше нашарен от безобразни заваръчни шевове, изкорубените дюзи бяха още по-огънати… Но именно тази форма е за предпочитане при полетите в пространството.

Роман повдигна един голям камък и го подхвърли, за да определи теглото му. После изведнъж го стисна в юмрук. Гранитният къс изпращя и се разпиля на червеникав прах. „В Базата ще ида на силомера“ — помисли разсеяно той.

Обърна се по гръб и се загледа в синьото небе. Лицето му остана навъсено.

— Не си ли доволен, Пришелецо? — попита Нозавър тихо.

— Радвам се. След осем месеца ще бъда на Земята. Само да не ме измъчваше мисълта, че този път може да се измине за две минути! Нещо ми се върти в главата. Мяркат се откъслечни мисли за прекъсващо се пространство, за гравитационни вихри… Помогни ми.

— Не знам за какво говориш… Ще го направиш сам или пък твоите съпланетници.

Той впери неподвижен поглед право пред себе си, а роговите клепачи покриваха наполовина червените му очи.

— Ти ми помогна много — каза твърдо Роман. — Но знай: и Земята няма да се покаже неблагодарна. Искам да ви помогна. Въпреки привидната идилия подозирам, че у вас не всичко е съвсем наред. Ето ти например ме надари с множество необикновени способности…

Нозавър бавно извърна към него зеленото си лице и Роман замлъкна, удивен за първи път от човешката мъка в тези нечовешки очи.

— С нищо не съм те надарил, Пришелецо, с нищо не мога да дарявам, защото не притежавам нищо. Ние не сме тъй богати като вас… Всичко това беше у тебе. Аз просто размърдах някои бездействуващи центрове в мозъка ти… Но съвсем не всичките… Вероятно еволюцията е предназначила вас, Хомо, за особено важни дела…

— Да — заяви уверено Роман, — ние ще покорим пространството, ще достигнем до най-далечните галактики…

— Аз казах „за особено важни дела“ — каза тихо Нозавър. — Пространството ще покорите във всички случаи… Но чаках кога ще заговориш за помощ… Затова и дойдох. Ние не разполагаме с такива резерви и освен това сигурно някъде сме се отклонили от пътя… Вие можете да ни помогнете с вашите машини, а ние… ти знаеш…

— Благодаря — каза Роман. — От името на Земята приемам и благодаря.

Той вече виждаше исполинските звездолети на могъщата Земя, които с рев кацат на зелената равнина, за да влеят свежа кръв на изнемощялата древна цивилизация.

— Благодаря! — повтори той.

Роман скочи от измачканата трева, преливащ от гордост за човечеството.

— Време е.

Прибра се в ракетата и докато се готвеше за излитане, леката тъга от раздялата отстъпи място на ликуваща радост. Земята! В Базата ще пият за неговото завръщане, ще построят мощни звездолети за прекъсващо се пространство и ще узнаят най-сетне нещо за „особено важните дела“, които им предстои да извършат.