Серия
Уендъл Ърт
Оригинално заглавие
The Singing Bell, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 30,31,32/1974 г.


Люис Пейтън никога не издаде как досега бе успявал да надхитри земната полиция при честите си схватки с нея. Беше глупаво, разбира се, но в моменти на самодоволство той се изкушаваше от мисълта да остави завещание, от което след смъртта му всички да разберат, че успехите му са били плод на способности, а не на късмет.

В такова едно завещание той би написал: „Не съществува фалшива следа за прикриване на едно престъпление, която да не носи белега на своя създател. Затова престъплението трябва да се приспособява към естественото развитие на обстоятелствата.“

На този принцип Пейтън планира и убийството на Албърт Корнуел.

Корнуел, този дребен търговец на крадени вещи, се появи пред Пейтън по време на обичайната му самотна вечеря в ресторанта на Гринъл. Синият костюм на Корнуел като че ли имаше особен блясък, набръчканото му лице — особена усмивка, а увисналите мустаци бяха особено настръхнали.

— Най-после да ви срещна, мистър Пейтън — поздрави той, без да подозира бъдещия си убиец. — Почти се бях отчаял, сър, почти се бях отчаял.

Пейтън мразеше да го безпокоят, когато си чете вестника по време на десерта у Гринъл, и го пресече.

— Ако имате работа с мен, Корнуел, знаете къде можете да ме намерите.

Пейтън минаваше четиридесетте и косата му бе започнала да посивява, но имаше стегнат, младежки вид, твърд поглед и гласът му режеше още по-остро след всичките тези години.

— Не за това, мистър Пейтън — отвърна Корнуел, — не за това. Знам едно скривалище, сър, скривалище на… разбирате, нали, сър?

Показалецът на дясната му ръка се разклати като език на камбана, а с лявата закри ухото си.

Пейтън обърна една страница от вестника, все още влажна от телеразпределителя, изглади я с ръка и запита:

— Пеещи камбани?

— О, тихо, мистър Пейтън — прошепна Корнуел отчаяно.

— Елате с мен — каза Пейтън.

Те тръгнаха през парка. Друга аксиома на Пейтън беше: „Ако искаш да не те чуват, няма нищо по-добро от задушевен разговор сред природата“.

Корнуел шепнеше:

— Скривалище на Пеещи камбани, цял куп Пеещи камбани. Неполирани, но толкова красиви, мистър Пейтън.

— Виждали ли сте ги?

— Не, сър, но говорих с един човек, който ги е виждал. Той ми даде достатъчно убедителни доказателства. Там има толкова много, че вие и аз ще излезем в оставка богати. Страшно богати, сър.

— Кой е този другият?

Лукав израз освети лицето на Корнуел и му придаде отблъскващ, мазен вид.

— Той беше търсач на рудни залежи на Луната и имаше начин да открива Камбаните в стените на кратерите. Не му знам начина — никога не ми го е казвал. Но той е събрал дузини, скрил ги на Луната и беше дошъл тук да уреди пренасянето им.

— Умрял е, предполагам?

— Да. Такова ужасно нещастие. Падна от високо. Много тъжно. Разбира се, дейността му на Луната беше съвсем незаконна. Доминьонът е много строг спрямо тия, които копаят Камбани без разрешение. Така че в края на краищата това бе един вид наказание за него… Във всеки случай картата му е у мене.

Пейтън каза със спокойно безразличие:

— Не ме интересуват никакви подробности по вашата малка сделка. Искам да зная само защо дойдохте при мен.

— Е, има достатъчно и за двама ни, сър, а и работа има за двама: аз знам къде се намира съкровището и мога да намеря космичен кораб, а вие…

— Да?

— Вие можете да пилотирате космичен кораб, пък и имате отлични връзки за пласиране на Камбаните. Това е доста почтено разпределение на труда, нали, мистър Пейтън?

Пейтън мислено проследи насоката на своя живот — насока, която вече съществуваше и нещата изглеждаха в ред.

Той каза:

— Ще тръгнем за Луната на десети август.

Корнуел спря и възкликна:

— Мистър Пейтън! Сега е още април!

Пейтън продължи да крачи равномерно и Корнуел трябваше да забърза, за да го настигне.

— Чувате ли ме, мистър Пейтън?

— Десети август — повтори Пейтън. — Ще се свържа с вас, когато трябва, и ще ви кажа къде да докарате кораба си. Дотогава не правете никакъв опит да се срещате с мен. Довиждане, Корнуел.

— По равно ли? — попита Корнуел.

— Съвсем — отвърна Пейтън. — Довиждане.

Той продължи разходката си сам и отново проследи начина си на живот. На двадесет и седем годишна възраст бе купил голямо имение в Скалистите планини, в което някой от предишните собственици бе построил дом, проектиран преди два века като убежище срещу заплашващите атомни войни, които никога не започнаха. Къщата обаче остана — паметник на една уплашена кампания за самосъхранение.

Тя беше от стомана и бетон, в едно от най-усамотените места на Земята, разположена високо над морското равнище и заобиколена отвсякъде с планински върхове, които се издигаха още по-високо. Имаше собствена електростанция, водопроводът се захранваше от планинските потоци, в хладилниците можеха удобно да висят поне десет говеда, избата й бе съоръжена като укрепление с цял арсенал оръжия, предназначени да отблъсват изгладнелите, обхванати от паника орди, които никога не дойдоха. Имаше и собствена климатична инсталация, годна да прочиства въздуха, докато всичко освен радиацията (уви, човешко безсилие!) бъде прочистено.

В този именно дом на спасението прекарваше Пейтън месец август всяка година от своя дълъг ергенски живот. Той изхвърли комуникационните средства, телевизорите, телеразпределителите за вестници. Построи ограда със силово поле около владението си и постави само един сигнализатор за късо разстояние там, където оградата пресичаше единствения път, виещ се през планините.

По един месец всяка година той можеше да бъде напълно сам. Никой не го виждаше, никой не можеше да стигне до него. Само в пълна самота обичаше да прекарва единствената си отпуска, която ценеше много след единадесет месеца допир с човечеството, към което хранеше хладно презрение.

Даже полицията — Пейтън се усмихна — знаеше за твърдата му привързаност към август. Веднъж не се бе явил в съда и бе рискувал психопроба, само да не се откаже от своя август.

Пейтън отбеляза още един афоризъм за евентуално включване в завещанието: „При доказване на невинността ти няма нищо по-благоприятно от убедителната липса на алиби.“

На 30 юли, както всяка година на 30 юли, Люис Пейтън взе антигравитационния стратореактивен самолет в 9,15 сутринта от Ню Йорк и пристигна в Денвър в 12,30 на обед. Там той обядва и взе полугравитационния автобус в 1,45 за Хъмпс Пойнт, откъдето Сам Лейбмън го закара в древен автомобил (пълна гравитация!) по пътя до границата на имението му. Сам Лейбмън прие със сериозен вид бакшиша от десет долара, който винаги получаваше, и докосна шапката си, както бе правил в продължение на петнадесет години на всеки 30 юли.

На 31 юли, както всяка година на 31 юли, Люис Пейтън се върна в Хъмпс Пойнт с антигравитационния си аеролет за припасите, от които се нуждаеше за следващия месец. В поръчката нямаше нищо необикновено. Тя беше фактически дубликат на предишните му поръчки.

Макинтайр, управителят на магазина, прегледа замислено списъка, предаде го на централния склад на Планинския район в Денвър и всичко пристигна с лъча за пренасяне на маса след един час. Пейтън натовари припасите в аеролета, остави обичайния бакшиш от десет долара и се върна в дома си.

На първи август в нула часа и една минута силовото поле, заграждащо владенията му, бе включено с пълна мощност и Пейтън беше изолиран.

И тогава обичайният ход на нещата се промени. Пейтън си бе оставил нарочно осем дни. В това време той бавно и педантично унищожи достатъчно количество от запасите си, отговарящо на целия август. Той използува разпрашителните камери, които служеха за хвърляне на боклук. Те бяха последен модел и превръщаха всеки предмет, включително метали и силикати, в неразличим и неизследваем молекулен прах. Излишната енергия, получена при процеса, бе отнесена от планинския поток, който минаваше през имението му. Потокът тѐче около една седмица с температура пет градуса над нормалната.

На девети август аеролетът го откара до едно място в Уайоминг, където чакаше Алберт Корнуел с космическия кораб. Самият кораб беше, разбира се, слабото място в плана, тъй като хора го бяха продали, хора го бяха пренесли и подготвили за полет. Но всички тези хора водеха само до Корнуел, а Корнуел, помисли Пейтън със следа от усмивка на студените си устни, щеше да бъде един мъртъв край на нишката. Един твърде мъртъв край.

На десети август космичният кораб с Пейтън на пулта и Корнуел с картата — като пътник — напусна Земята. При пълна мощност теглото на кораба се намали до по-малко от една унция. Дюзите подаваха енергия точно и безшумно и корабът беззвучно се издигна в атмосферата, превърна се в точка и изчезна.

* * *

Беше твърде невероятно да има свидетел на излитането или в тия мирни времена да работи някой радар, и то точно по това мързеливо лятно време. И наистина нямаше.

Два дни в пространството; сега две седмици на Луната. Почти инстинктивно Пейтън бе предвидил тия две седмици. Той не си правеше никакви илюзии за точността на карти, рисувани от некартографи. Те можеха да бъдат полезни на тоя, който ги е съставил, защото той има помощта на своята памет. Но за всеки друг те бяха просто криптограма.

Корнуел показа за пръв път картата на Пейтън едва след излитането. Той се усмихваше раболепно:

— В края на краищата, сър, това е единственият ми коз!

— Сравнихте ли я с лунните карти?

— Едва ли бих знаел как, мистър Пейтън. Надявам се на вас.

Пейтън го изгледа хладно, когато му връщаше картата. Единственото сигурно нещо на нея беше кратерът Тихо — там, където се намираше подземният Лунен град.

В едно отношение поне астрономията беше на тяхна страна. Тихо в момента се намираше върху осветената страна на Луната. Това означаваше, че е по-малко вероятно да има патрулни кораби, а те самите щяха да са по-трудно забележими.

Пейтън бързо и рисковано приземи кораба в безопасната студена вътрешна сянка на един кратер. Слънцето беше преминало зенита и сянката нямаше да се скъси.

Корнуел имаше разочарован вид.

— Господи, мистър Пейтън! Ние едва ли ще можем да тръгнем да търсим през деня.

— Лунният ден не трае вечно — отвърна Пейтън късо. — Имаме на разположение около сто часа слънце. Ще използуваме това време за аклиматизиране и за разгадаване на картата.

Пейтън започна да изучава отново и отново лунните карти, правейки точни измервания, като се опитваше да открие линията от кратери, показана на драсканиците, които бяха ключ към… какво?

Накрая Пейтън заяви:

— Кратерът, който търсим, може да бъде само един от трите: ГС–3, ГС–5, или МТ–10.

— Какво ще правим сега, мистър Пейтън? — попита разтревожено Корнуел.

— Ще пробваме всичките — отвърна Пейтън, — като започнем с най-близкия.

Терминаторът мина и те бяха в сянката на нощта. След това прекарваха все повече време на лунната повърхност, за да свикнат с вечната тишина и мрак, с ясните точки на звездите и със слабата светлина, която струеше от Земята, надничаща от ръба на кратера. Те оставяха вдлъбнати, безформени отпечатъци върху сухия прах, който не се размърдваше и не се променяше. Пейтън ги забеляза за пръв път, когато се изкачиха извън кратера, в светлината на земното „пълнолуние“. Това беше на осмия ден след пристигането им на Луната.

Лунният студ ограничаваше продължителността на престоя им извън кораба. Все пак всеки ден те успяваха да останат по-дълго време. На единадесетия ден бяха разбрали, че в ГС–5 няма находище на Пеещи камбани.

Към петнадесетия ден дори на хладнокръвния Пейтън взе да му става горещо от отчаяние. Трябваше да бъде ГС–3. МТ–10 бе извънредно далеч. Нямаше да имат време да го достигнат, за да го изследват и да се завърнат на Земята до 31 август!

На същия петнадесети ден обаче отчаянието им изчезна завинаги, защото откриха Камбаните.

Те не бяха красиви. Бяха просто парчета сива скала с неправилна форма, големи колкото два юмрука, бяха изпълнени с вакуум и леки като перце при лунното притегляне. Имаше около две дузини и всяка от тях, при добро полиране, можеше да бъде продадена най-малко по сто хиляди долара.

Внимателно, в шепи, те пренасяха Камбаните на кораба, полагаха ги във фин талаш и се връщаха за още. Три пъти изминаха път, който на Земята би ги изтощил, но тук, при незначителното лунно притегляне, не представляваше никакво усилие.

Корнуел подаде последната от Камбаните на Пейтън, който ги опаковаше внимателно във външната шлюзова камера.

— Внимавайте с тях, мистър Пейтън — каза той и гласът му по радиото звучеше остро в ушите на другия. — Идвам.

Той се сви, за да отскочи леко срещу лунното притегляне, погледна нагоре и замръзна. Лицето му, ясно очертано през огънатата повърхност на шлема, застина в последна гримаса на ужас.

— Не, мистър Пейтън, недейте!…

Дланта на Пейтън стисна дръжката на лъчевия пистолет. Той стреля. Един непоносимо блестящ пламък и Корнуел беше мъртъв, проснат сред останките от скафандъра си и опръскан със замръзваща кръв.

Пейтън спря за секунда да погледне мрачно мъртвеца. После пренесе последните Камбани в приготвените за тях контейнери, свали скафандъра си, възбуди първо антигравитационното поле, след това дюзите, а после забогатял с един или два милиона, излетя по обратния път към Земята.

На 29 август корабът на Пейтън кацна безшумно на същото място в Уайоминг, от което беше излетял на десети август. Старанието, с което бе избрал мястото, не беше напразно. Аеролетът му беше още там, скрит в сянката на една гънка от скалистата, неравна местност.

Той още веднъж пренесе Пеещите камбани, заедно с контейнерите, в най-дълбоката част на падината и леко ги зари с малко пръст. Върна се обратно на кораба, нагласи автоматиката и направи последните настройки. Отново излезе навън и две минути по-късно автоматичното управление на кораба пое работата си.

С бавно ускорение корабът се издигаше нагоре и нагоре, с малко отклонение на запад, тъй като Земята се въртеше под него. Пейтън наблюдаваше, засенчил тесните си очи, и в самия край на зрителното си поле видя малък проблясък и облак, голям, колкото точка на фона на синьото небе.

Устните на Пейтън се изкривиха в усмивка. Беше преценил добре. Като изви кадмиевите обезопасителни пръсти, той бе позволил нивото при дюзите да се повиши над позволеното и корабът беше изчезнал в горещината на последвалата ядрена експлозия.

Двадесет минути по-късно той се намираше обратно в имението си. Беше уморен и мускулите го боляха от земното притегляне. Спа добре.

Дванадесет часа по-късно, призори, дойде полицията.

* * *

Човекът, който отвори вратата, кимна няколко пъти усмихнато за поздрав. Х. Сентън Дейвънпорт от Земното бюро за разследване се огледа несигурно.

Стаята, в която влезе, беше голяма и полутъмна, с изключение на блестящата лампа за наблюдения, разположена над една комбинация от кресло и бюро. Редици книго-филми покриваха стените. В единия ъгъл висяха звездни карти, а в другия меко проблясваше звезден телескоп.

— Вие ли сте доктор Уендър Ърт? — малко недоверчиво попита Дейвънпорт. Той беше набит, чернокос, с тънък, забележително дълъг нос и имаше на бузата си белег във форма на звезда.

— Аз съм — отвърна д-р Ърт с тънък тенор. — А вие сте инспектор Дейвънпорт.

Инспекторът показа документите си и каза:

— От университета ви препоръчаха като специалист по извънземни въпроси.

— Това вече ми казахте, когато ми телефонирахте преди половин час — съгласи се любезно Ърт. Той имаше едри черти, чипият му нос приличаше на копче, а върху леко изпъкналите си очи носеше дебели очила.

— Ще мина на въпроса, доктор Ърт. Предполагам, че сте били на Луната…

Д-р Ърт, който в това време бе извадил иззад един разхвърлян куп книго-филми бутилка с червеникава течност и две чаши, малко по-прашни, отколкото се допуска, отговори с внезапно оживление:

— Никога не съм бил на Луната, инспекторе. Нямам и намерение! Пътуването в Космоса е глупост. Не вярвам в него.

След това добави с по-мек тон:

— Седнете, седнете, пийнете нещо.

Инспекторът послушно седна и запита:

— Но нали вие сте…

— Специалист по извънземните въпроси. Да. Интересуват ме другите светове, но това не означава, че трябва и да ходя там. Боже мой, нима трябва да пътувам във времето, за да стана историк?

Той също седна и когато започна да говори, на лицето му се изписа широка усмивка.

— Кажете сега какво ви води при мен.

— Дойдох — намръщи се инспекторът, — да се консултирам с вас във връзка с едно убийство.

— Убийство? Какво общо имам аз с убийствата?

— Това убийство, доктор Ърт, е станало на Луната.

— Странно.

— Повече от странно. То е без прецедент, доктор Ърт. През петдесетте години, откакто е създаден Лунният доминьон, са експлодирали космически кораби и са се късали скафандри. Хора са се сварявали на слънчевата страна, замръзвали са на тъмната и са се задушавали и на двете. Имало е смъртни случаи от падания, което, предвид лунното притегляне, е удивително трудно. Но през цялото това време нито един човек не е умрял на Луната в резултат на акт на насилие, извършено предумишлено от друг човек… досега.

— Как е било извършено?

— С лъчев пистолет. По едно щастливо стечение на обстоятелства властите са пристигнали на местопрестъплението след по-малко от час. Един патрулен кораб забелязал блясването на светлина на лунната повърхност. Пилотът сигнализирал в Лунния град и кацнал. Той се кълне, че докато е кръжал наоколо, е успял да види благодарение на земната светлина нещо прилично на излитащ кораб. След кацането открил прострелян труп и отпечатъци от стъпки.

— Вие предполагате — каза д-р Ърт, — че това блясване на светлина е изстрелът от лъчевия пистолет.

— Това е сигурно. Трупът беше пресен. Вътрешностите не бяха още замръзнали. Стъпките бяха от двама души. Внимателните измервания показаха, че отпечатъците попадат в две групи с различни диаметри, което сочи, че обувките са били с различни номера. Стъпките водеха главно до кратерите ГС–3 и ГС–5, два от…

— Запознат съм с официалния код за назоваване на лунните кратери — учтиво го прекъсна д-р Ърт.

— Хм. Във всеки случай по ГС–3 имаше отпечатъци, водещи до една цепнатина в стената на кратера, в която бяха намерени късчета втвърдена пемза. Рьонтгеновият дифракционен анализ показа…

— Пеещи камбани — пресече го екстратерологът, много възбуден. — Не ми казвайте, че в това убийство са замесени Пеещи камбани!

— И какво ако са? — безучастно запита Дейвънпорт.

— Аз имам една. Една университетска експедиция я откри и ми я поднесе в отговор на… Елате, инспекторе, аз трябва да ви я покажа.

Д-р Ърт скочи и прекоси с бързи стъпки стаята, приканвайки другия да го последва. Дейвънпорт тръгна отегчен след него.

Те влязоха във втора стая, по-голяма от първата, по-мрачна и значително по-разхвърляна. Дейвънпорт се втренчи учудено в разнородната маса предмети, натрупани съвсем безредно. Той разпозна малка купчина „синя керамика“ от Марс — един малък метеорит, модел на ранен космически кораб, едно празно запечатано шише, небрежно надписано „Венерианска атмосфера“.

Д-р Ърт рече щастливо:

— Превърнал съм цялата си къща в музей. Това е едно от предимствата да бъдеш ерген. Разбира се, не съм започнал още да подреждам. Някога, когато ще разполагам с една свободна седмица…

Той се огледа за момент озадачен. След това, припомняйки си, отмести таблицата, показваща еволюцията на морските безгръбначни, които бяха най-висшата форма на живот на планетата на Барнард, и каза:

— Ето я. Страх ме е, че е малко дефектна.

Камбаната висеше на къс тънка тел, внимателно прикачена към нея. Очевидно бе, че е дефектна. Беше пристегната по средата, което я правеше да прилича на две малки кълба, набити здраво, но неправилно едно в друго. Въпреки това тя беше полирана прекрасно с матов гланц, меко сива и кадифяно гладка, с почти незабележими вдлъбнатинки, които лабораториите с безуспешните си опити да направят синтетични Камбани не бяха успели никога да наподобят.

Д-р Ърт каза:

— Изпробвах доста неща, докато намеря свястна палка за удряне. Дефектната Камбана е темпераментна. Но с кост става. Имам една тук… — и той вдигна нещо, което приличаше на къса, дебела лъжица, изработена от сиво-бяло вещество. — Направих я от бедрената кост на вол. Чуйте.

С учудваща деликатност късите му дебели пръсти се движеха по Камбаната, търсейки най-подходящото място. След това, като остави Камбаната да се люлее свободно, замахна с дебелия край на костената лъжица и меко я удари.

Като че ли милиони арфи бяха прозвучали в далечината. Звукът се засилваше, затихваше и пак се връщаше. Не идваше от някаква определена посока. Звучеше вътре в тях, едновременно невероятно нежно и патетично, и развълнувано.

Затихна бавно и двамата мъже стояха мълчаливи цяла минута.

Д-р Ърт каза:

— Не е лошо, а? — и леко залюля Камбаната на тела.

Дейвънпорт се размърда неспокойно.

— Внимателно, да не я счупите! — чупливостта на Пеещите камбани беше пословична.

— Геолозите казват, че Камбаните са само втвърдена под налягане пемза, съдържаща вакуум, в който се въртят свободно малки камъчета. Това казват те. Но ако тя не е нищо повече, защо не можем да направим поне една? Една недефектна Камбана би звучала като детска хармоника.

— Точно така — потвърди Дейвънпорт. — Няма и десетина души на Земята, които да притежават здрава Камбана, а има стотици хора и учреждения, които биха я купили на каквато и да е цена, без да задават въпроси. Една пратка Камбани би си струвала убийството.

Екстратерологът се обърна към Дейвънпорт и оправи с дебелия си пръст очилата върху копчестия нос.

— Не съм забравил вашето убийство. Моля, продължете.

— Само още едно изречение. Аз зная кой е убиецът.

Те се бяха върнали на креслата в библиотеката и д-р Ърт сключи ръце върху обемистия си корем.

— Наистина? Тогава сигурно нямате никакви проблеми, инспекторе.

— Да знаеш и да докажеш не е едно и също, доктор Ърт. За нещастие той няма алиби.

— Искате да кажете, че за нещастие той има, нали?

— Искам да кажа това, което казах. Ако той имаше алиби, аз щях да го разоблича по някакъв начин, защото то щеше да бъде фалшиво. Ако имаше свидетели, които да твърдят, че са го видели на Земята по време на убийството, лъжите им щяха да бъдат разкрити. Ако имаше някакви документи, щях да установя, че са фалшиви или че са плод на мошеничество. За нещастие той няма нищо такова.

— А какво има?

Инспектор Дейвънпорт внимателно описа имението на Пейтън в Колорадо. Той завърши:

— Пейтън е прекарвал всеки август там в пълна изолация. Даже ЗРБ може да свидетелствува. Всяко съдебно жури трябва да предполага, че и този август той е бил в имението си, освен ако можем да представим определено доказателство, че е бил на Луната.

— Какво ви кара да числите, че е бил на Луната? Може би е невинен?

— Не! — Дейвънпорт беше почти бесен. — Петнадесет години аз се опитвам да събера достатъчно доказателства срещу него и никога не съм успявал. Но сега вече мога да помириша едно Пейтъново престъпление. Казвам ви: никой, освен Пейтън, никой на Земята не би имал наглостта, а в случая и връзките, за да се опита да пласира крадени Пеещи камбани. Знае се, че е първокласен космически пилот. Знае се, че е имал връзки с убития, макар, признавам, не през последните месеци. За нещастие всичко това не е доказателство.

Ърт попита:

— Не е ли по-лесно да се използува психопробата — сега, когато използуването й е официално разрешено?

Дейвънпорт се намръщи и белегът на лицето му стана синкав.

— Чели ли сте Закона на Конски–Хайкава, доктор Ърт?

— Не.

— Струва ми се, че никой не го е чел. Според правителството, правото на неприкосновеност на разума е основно право на всеки човек. Добре. Но какво следва? Човек, който е подложен на психопроба и се окаже невинен, има право на такава компенсация, каквато успее да убеди съда да му присъди. При един неотдавнашен случай някакъв банков касиер получи двадесет и пет хиляди долара за подлагане на психопроба по невярно обвинение в кражба. Изглежда, че косвените улики, които като че ли сочеха кражба, всъщност са сочили към някакво дребно прелюбодеяние. Претенциите му, че е загубил службата си, че е бил заплашен от въпросния съпруг и от телесни повреди и, най-сетне, че е бил обект на присмех и оскърбления, защото някакъв вестникар научил резултатите от психопробата, бяха приети от съда.

— Разбирам го.

— И ние. Там е неприятното. Трябва да запомним още нещо: всеки, който по някаква причина е подложен на психопроба веднъж, никога вече не може да бъде повторно подлаган на това изпитание независимо от причината. Умът на нито един човек, казва законът, не трябва да бъде излаган на опасност два пъти през живота му.

— Трудно.

— Точно така. През двете години, откакто психопробата е узаконена, не мога да ви кажа колко мошеници и измамници са се мъчили да ни накарат да ги подложим на психопроба за джебчийство, та след това да си разиграват коня без страх. Така че виждате, управлението няма да разреши Пейтън да бъде подложен на психопроба, докато няма сигурни доказателства за вината му. Най-лошото е, доктор Ърт, че ако се явим в съда без резултати от психопроба, не можем да спечелим. При такова сериозно дело като убийство дори и за най-тъпия съдебен заседател неприлагането на психопроба е достатъчно доказателство, че обвинението не е стъпило на здрава основа.

— И какво искате от мен?

— Доказателство, че е бил на Луната по някое време през август. Това трябва да стане бързо. Не мога да го задържам твърде дълго само по подозрение. А ако убийството се разчуе, пресата в целия свят ще избухне като астероид, врязал се в атмосферата на Юпитер. Очарователно престъпление, знаете, първото убийство на Луната.

— Кога точно е извършено убийството? — запита д-р Ърт, като внезапно премина към бърз разпит.

— На двадесет и седми август.

— Кога беше извършен арестът?

— Вчера, на тридесети август.

— Тогава, ако Пейтън е убиецът, той е имал време да се върне на Земята.

— Едва-едва — Дейвънпорт сви устни. — Ако бях само с един ден по-бърз… Ако бях открил дома му празен…

— И колко време, предполагате, убитият и убиецът са прекарали на Луната?

— Съдейки по площта, покрита със стъпки — няколко дни. Най-малко седмица.

— Намерен ли е корабът, който са използували?

— Не. И вероятно никога няма да бъде открит. Преди около десет часа Университетът в Денвър докладва за повишение на радиоактивното излъчване, което е започнало онзи ден в шест часа след обед и е траяло няколко часа. Лесно е, доктор Ърт, да нагласиш автоматичното управление на кораба така, че да може да излети без екипаж и да се взриви на височина петдесет мили.

— Ако аз бях Пейтън — рече замислено доктор Ърт, — щях да го убия на кораба и щях да взривя кораба и трупа едновременно.

— Вие не познавате Пейтън — отвърна Дейвънпорт мрачно. — Той се забавлява от победите си над закона. Те му доставят удоволствие. Оставянето на трупа на Луната е предизвикателство към нас.

— Разбирам — д-р Ърт поглади корема си и добави: — Е, има един шанс.

— Да докажете, че е бил на Луната?

— Да ви дам мнението си.

— Веднага?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако, разбира се, имам възможността да поприказвам с мистър Пейтън.

— Това може да се уреди. Вън чака антигравитационен самолет. Ще бъдем във Вашингтон след двадесет минути.

По пълничкото лице на екстратералога се появи израз на голяма тревога. Той се изправи и с бързи, ситни крачки се отдалечи от агента на ЗВР към най-мрачния ъгъл на разхвърляната стая.

Не!

— Какво не ви се нрави, доктор Ърт?

— Не употребявам антигравитационни самолети. Не вярвам в тях.

Дейвънпорт гледаше объркано доктора. Той заекна:

— Може би предпочитате влак?

Д-р Ърт отсече:

— Не се доверявам на никакви начини за пътуване. Не вярвам в тях. Освен ходенето. Нямам нищо против ходенето. — Изведнъж той стана нетърпелив. — Не можете ли да доведете мистър Пейтън тук в града, някъде, където може да се отиде пеш? В кметството например. Често съм ходил до кметството.

Дейвънпорт се огледа безпомощно. Той виждаше безбройните томове научни трудове за светлинните години. Виждаше през отворената врата в другата стая, пълна със сувенири от далечни светове. Погледна към д-р Ърт, побледнял от мисълта за антигравитационния самолет, и сви рамене.

— Ще докарам Пейтън тук. В тази стая. Това ще ви задоволи ли?

Д-р Ърт изпусна една дълбока въздишка.

— Напълно.

— Надявам се, че ще се справите, доктор Ърт.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър Дейвънпорт.

* * *

Люис Пейтън се огледа с отвращение и хвърли презрителен поглед към дебелия човек, който му кимна за поздрав. Той огледа стола, който му бе предложен, и го обърса с ръка, преди да седне. Дейвънпорт седна до него с кобура на лъчевия пистолет на преден план.

Дебелият човек се усмихваше, сядайки, и потупа кръглия си корем, като че ли току-що се бе нахранил добре и искаше целият свят да разбере това.

Той каза:

— Добър вечер, мистър Пейтън. Аз съм доктор Уендър Ърт, екстратералог.

Пейтън го погледна отново.

— И какво искате от мен?

— Искам да зная дали сте били на Луната по някое време през месец август.

— Не съм бил.

— Все пак никой не ви е виждал на Земята от първи до тридесети август.

— Живях нормалния си августовски живот. Никой не ме вижда през този месец. Нека той ви каже — и Пейтън кимна към инспектора.

Д-р Ърт се засмя.

— Колко хубаво би било, ако можехме да проверим това. Ако имаше някакъв физичен метод, по който да различим Луната от Земята. Ако например можехме да анализираме праха в косите ви и да кажем: „Аха, лунен прах“. За съжаление не можем. Лунният прах е горе-долу като земния. Даже и да не беше, нямаше да има от него в косите ви, освен ако сте излизали на Луната без скафандър, което е малко вероятно.

Пейтън остана неподвижен.

Д-р Ърт продължи, усмихвайки се благо, докато вдигаше ръка да нагласи очилата, кацнали нестабилно на копчестия му нос:

— Когато човек е в Космоса или на Луната, той диша земен въздух, яде земна храна. Той носи земно обкръжение, независимо дали е в кораба или в скафандъра. Ние търсим човек, който е прекарал два дена в пространството на път за Луната, най-малко една седмица на Луната и два дена обратен път до Земята. През цялото това време той е носил Земята със себе си и това много ни затруднява.

— Предлагам — подхвърли Пейтън — да си улесните работата, като ме освободите и потърсите истинския убиец.

— Може да стигнем и до това — отвърна му Ърт. — Виждали ли сте някога нещо подобно?

Дебелата му ръка се протегна към пода до стола и се вдигна заедно с едно сиво кълбо, което хвърляше меки отблясъци.

Пейтън се усмихна:

— Прилича на Пееща камбана.

— Това е Пееща камбана. Убийството е било извършено заради Пеещи камбани. Какво мислите за тази?

— Мисля, че е доста повредена.

— Ало! Ето, разгледайте я! — каза д-р Ърт и с едно бързо движение я хвърли към Пейтън, който беше на около два метра от него.

Дейвънпорт извика и скочи от стола си. Пейтън с усилие вдигна ръце, но все пак не достатъчно бързо, за да успее да хване Камбаната.

— Проклет глупак! — извика Пейтън. — Не я хвърляйте така насам-натам.

— Вие цените Пеещите камбани, нали?

— Достатъчно много, за да не позволя да се трошат. Това поне не е престъпление.

Пейтън погали нежно Камбаната, след това я вдигна до ухото си и бавно я разклати, слушайки мекия звън на лунните камъчета, тези малки парченца пемза, които се търкаляха във вакуума.

После, като държеше Камбаната за телта прикачена към нея, ловко прекара нокът по повърхността й. Тя звънна. Тонът беше много мек, като на флейта, носеше се леко вибрато, което бавно затихваше и магически създаваше илюзия за летен здрач.

За известно време и тримата бяха унесени в звука.

Тогава д-р Ърт внезапно каза:

— Хвърлете ми я обратно, мистър Пейтън. Хвърлете я тук! — и протегна заповеднически ръка.

Автоматично Люис Пейтън хвърли Камбаната. Тя описа къса дъга само на една трета от пътя до очакващата я ръка на д-р Ърт, сви надолу и се разби на пода със сърцераздирателен като въздишка дисонанс.

Дейвънпорт и Пейтън гледаха втренчено сивите късчета с еднакво безмълвие и почти не чуха гласа на д-р Ърт, който казваше:

— Когато откриете скривалището с необработените Камбани, бих желал да получа една здрава, добре полирана, като компенсация и като възнаграждение.

— Възнаграждение? За какво? — раздразнено запита Дейвънпорт.

— Въпросът е изяснен. Въпреки кратката ми реч преди малко има една част от земното обкръжение, която никой космически пътешественик не носи със себе си и тя е земното притегляне. Фактът, че мистър Пейтън можа толкова явно да не прецени правилно хвърлянето на един предмет, който той безсъмнено ценеше много, може да означава само, че мускулите му не са привикнали все още към силата на земното притегляне. Моето професионално мнение, мистър Дейвънпорт, е, че вашият затворник през последните няколко дни не е бил на Земята. Той е бил или в Космоса, или на някоя планета с размери доста по-малки от земните — например Луната.

Дейвънпорт се изправи тържествуваш.

— Нека получа вашето мнение писмено — рече той с ръка върху лъчевия пистолет — и това ще бъде достатъчно, за да имам разрешение да използувам психопроба.

Люис Пейтън, изумен и без да се съпротивлява, разбра мълчаливо, че каквото и завещание да остави сега, то ще трябва да включва и факта на пълното му поражение.

Край