Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 21/1974 г.

История

  1. — Добавяне

I.

Не ми е разрешено да бъда наивен. Аз съм учен. Зная, че свършвам. Мога да кажа „умирам“ и така да избягам от по-страшната дума, която произнесох. Защото „умирам“ все още не означава, че свършвам. Не ми е разрешено и да философствувам, а само да приема достойно факта, че аз, както и всяко живо същество във Вселената, неизбежно достигнах своя край, за да се трансформирам отново в своето начало…

Аз съм биолог! И законите на живота ми са ясни. Това, че приемам неизбежността спокойно и хладнокръвно, ми дава пък правото обективно да огледам всичко след себе си и сам да отсъдя дали делата ми са били полезни.

Уверен съм, че ще ме намерят. Естествено аз не ще мога да видя отстрани изумените лица на онези, които ще ме открият. Моите следшественици, ако така мога да се изразя, непременно ще ме открият, ще осъзнаят до болка колосалните ми усилия и ще искат да разберат как съм започнал и как завършвам… За тях са моите записки. Предполагам, че ще имам сили да ги завърша. Всъщност нямам много какво да казвам. Онова, което направих, ще говори повече от всичко. Аз направих нещо, което надхвърля границите на подвига. Извърших го, непрестанно пронизван от студ и от самотност… Но нека другите го оценяват!

Признавам — отдавна вече чувствувах, че не ще издържа дълго. Затова бързах… бързах… Забравих какво е сън, какво е и топла храна…

Зъбите ми изпадаха, от венците ми течеше кръв. Много често кръв течеше и от ушите ми, не зная защо, може би от ужасното главоболие. Очите ми помътняха и от тях постоянно течаха сълзи. Изобщо — пропуках се. Бях като разсъхнал се кораб върху водите на безкрайно море. Но аз продължавах да градя гигантското си дело и само това ми даваше сили, защото виждах зелените губери на Зарея!

И така — Зарея! Оттук ще започна.

Зарея е планета, спътник на звездата Анкора от съзвездието Кошчински, открито във Втория пояс на Галактиката от полска експедиция. Откриването на тази група станало случайно, но… това е вече друга история. Важното е, че Зарея влезе в живота ми. Не мога да кажа защо тъкмо тази планета ме привлече. Данните за нея не бяха никак утешителни. Направо — червена, безжизнена пустиня с тежка атмосфера, без вода… Анкора — почти угаснала звезда, която озарява с бледата си светлина безкрайните пясъчни равнини на Зарея. Изобщо отчайващо. Но… може би точно това, тази категорична присъда над Зарея — открита, нанесена на картата и толкова…

Когато се заговори за Зарея, аз минавах вече шестдесетте. На тези години човек започва вече да съди твърде сурово за себе си, да се пита с тревога: „Е, хубаво, доживяхме до шестдесет… А какво голямо и значително сме свършили?“

В лабораторията на изследователския институт прекарах четиридесет години. Имам и важни открития в биологията, удостоен съм с научни степени, в тържествени случаи се явявам с тогата на академик. Това би трябвало да е достатъчно за мене и изобщо за един живот. Но… „би трябвало!“ Условие, което не можех да изпълня. В душата ми се всели тревогата — нима само с това ще остана? И то във време на велики открития?

Зарея беше моят шанс. Другите почти я забравиха, само аз не. Тя се втурваше в сънищата ми и сякаш ме викаше — ту кошмарно видение, ту озарена от хиляди слънца, с пищна зеленина, с градове и хора… Сънувах я и денем, когато работех в лабораторията. За мен Зарея започна да става живо същество, което отчаяно ме призоваваше да му помогна… Но все още с никой не споделях тайната си.

След като проучих всички данни за планетата, замислих в подробности своето дело. Теоретическите постановки бяха завършени и отидох в Съвета на Центъра. Изложих своя план. Там ме изслушаха търпеливо, но по лицата на хората от Съвета виждах недоверие и мъчително усилие да намерят благопристоен отказ. Защото аз не бях кой да е, но от друга страна, една експедиция към Зарея щеше да струва твърде, твърде скъпо. И то — при възможност едно на милион да успея. Имаше още нещо — живеех във времето на младите. Младите — дръзки и самоуверени, бяха заели експерименталните бази, ръководните постове, та даже и креслата в Съвета на Центъра. И решаваха въпросите с помощта на машини, а не със сърцата си. Аз се обърнах именно към техните сърца, за да бъда разбран и да получа Зарея за своя опит.

Да, изслушаха ме. И накрая ми казаха, че Говорителят на Съвета на следния ден ще ми съобщи резултата. Аз вече почти го знаех. Независимо от това бях изпълнен с решимост!

II.

На следния ден Говорителят ми рече:

— Съветът уважава заслугите ви в биологията, но не може да разреши експедиция за експеримента ви със Зарея.

— Причините? — попитах аз, като че ли ако ги узная, положението щеше да се измени.

— Първо: Зарея е планета с убийствени условия за пребиваване даже и за кратко време.

— Мога да посоча други планети с още по-убийствени условия… Второ?

— Нима това е малко! — попита Говорителят, младеж на около двадесет и пет, с исполинска снага и дълги, достигащи до раменете му тъмни вълнисти коси.

Той помълча и продължи, сякаш искаше да ми угоди:

— Второ: Зарея стои настрана от пътя на керваните…

— Засега — да! — съгласих се аз.

Говорителят ме погледна с прямите си светли очи. Не очакваше да се съглася с него.

— И за идните сто години — също!

— Какво са сто години, млади човече?

— И трето, ако искате да знаете — Зарея е безнадеждна. Там вие няма да постигнете нищо. Съветът се запозна с условията в подробности.

Станах от мястото си. Въпреки честите си очи Говорителят скриваше истината от мен. Не можеше или не желаеше да ми я каже. Казах му я аз:

— Всичко дотук, сам разбирате, е маловажно… Главното е, че съм вече стар. Така ли?

— Вие дадохте много от себе си и сега би трябвало да почивате. Аз на ваше място…

Е, да, беше дошло времето на младите. И те не искаха да отстъпят завладяното. Нямаха опита, който имахме ние, но имаха сили и дързост. Моята идея за Зарея им импонираше, но не можеха да се съгласят аз да извърша опита, на моите години… Просто не ми вярваха.

— Слушайте… — започнах аз кротко. — Разработил съм чудесен план. Зарея наистина ще се превърне в зелена градина, с розови храсти, орхидеи, с ябълкови и черешови дървета, ще жужат пчели… За десет години ще извърша чудо там!

— И десет по десет няма да ви стигнат. А точно вие няма да издържите там и осем часа! На ваше място бих се наслаждавал на почивката си и на почитта, която всички ние ви дължим! Това не ви ли стига?

— Малко е. Искам да опитам… — казах упорито аз. — И моля, не ме жалете, не съм още за жалене.

Те имаха свои аргументи против мен, аз имах в защита само един — желаех да завърша живота си с подвиг. Но точно това не можех да призная. Това всъщност не беше никакъв аргумент.

Младият мъж махна безнадеждно с ръка:

— Имате право да се явите още веднъж пред Съвета на Центъра.

Все пак ми бе даден някакъв шанс. Поработих още над плана си и се явих пред Съвета.

Не зная как стана, но сега вече разрешиха експеримента. Струва ми се, че надделя уважението им към моята дългогодишна безупречна работа като биолог. А може би ме и съжалиха… Всеки случай разрешиха експедицията.

Три кораба натовариха съоръженията и тръгнахме.

III.

Точно така си я представях — оранжевочервено небе, високо в него, голяма колкото билярдна топка, светеше Анкора и обливаше планетата с мъртвешко, зловещо сияние. Въздухът тежеше, сякаш не бе въздух, а някаква желирана материя. Никакъв повей. Едрият пясък хрущеше под стъпките ни. Беше един свят колкото нереален, толкова и категорично, сурово действителен, един свят, в който нямаше смърт, защото нямаше и живот!

В очите на хората от екипажа забелязах съжаление. Направих се, че не видях това. Командирът на полета, също така млад човек, както и всички командири на полети, ме дръпна настрана и ми каза:

— Професоре, все още не е късно… Ще докладвам, че…

— Ще докладвате, че всичко е наред и че съм настанен с ваша помощ добре…

— Както желаете. Сметнах за свой дълг да ви го кажа.

Монтирахме жилището, лабораторията, генераторите за въздух, елементите на батерията за енергия и радиостанцията. После хората дойдоха да се сбогуват с мен. Командирът на полета ми припомни:

— Имате енергия за вашия опит и за четири връзки със Земя. Според мен достатъчно…

— Енергията ще ми трябва много… Затова ще се обадя на Земята едва когато завърша експеримента си.

— Какво да предам на вашите близки?

— Имам внучка… Работи в моята лаборатория. Предайте й, че… Е, добре, предайте й, че се чувствувам отлично и съм изпълнен с оптимизъм.

— Ще направя това.

Той се ръкува последен с мен и закрачи по пясъка към малкия всъдеход, за да отиде с хората си към корабите. Те стояха далече от моята станция, на разстояние един от друг, странни и непривични за тоя пейзаж.

После блясъкът от двигателите им беше единственото светло петно около мен и изобщо на Зарея за много, много дълго време…

Нямах търпение да започна работа. Знаех откъде и как. Времето нямаше никакво значение за мен, освен ако то наистина не ми стигне. Затова трябваше да бързам.

Тишината на Зарея бе подтискаща.

Най-напред реших да обиколя планетата с малкия си ракетоплан. Нищо особено. Тя беше едно абсолютно валчесто кълбо, без падини и възвишения. Безкрайни пространства пясъци…

И все пак…

И все пак вместо червената пустиня виждах жита и макове в тях, стройни стволове на дървета, цветя. И какво още? Да, и още — виждах хора. Щом има градини и паркове, жита и разлистени гори, защо да няма и хора?

IV.

Поздравявам се за своята предвидливост. Още от самото начало знаех, че енергията няма да ми стигне. Времето на експеримента се проточи безкрайно дълго. Адаптацията на живите микроорганизми към суровите условия на Зарея се оказа мъчителна работа. Имаше мигове, в които отчаянието и безверието се вселяваха властно в мен и ме водеха към… Не, не желая да признавам. Започнах отначало. А енергията на батериите изтичаше… Икономисвах я, колкото можех.

Да, накрая успях! Няма да казвам с цената на какво. Важното е, че успях! С последните остатъци от енергията изпратих съобщение до Земя. Беше съвсем кратко съобщение, за повече не можех да мисля. Студът после много бързо обхвана всичко, проникна през порите на защитното ми облекло и запълзя по кожата ми като гадно влечуго.

Сега чакам своя край. Струва ми се, че никъде другаде смъртта не е така студена, както тук, на Зарея.

През прозореца на малкото си жилище виждам равнината и далечната Анкора.

И зелените губери на Зарея. Хора се разхождат по булевардите, осветени от електрически слънца, от двете страни на булевардите — кестенови дървета. Чувам и смях на момичета… Тази картина топли душата ми и я изпълва с радост. Така отпъждам от себе си зловещите спомени на преживяното. И чувството на самотност.

Успях… Искам да изричам тази дума много пъти, тя е всичко сега за мен… Моето съобщение пътува към Земята и отнася моята победа. Там ще го получат, ще тръгне за насам керван от кораби с хора и машини, за да бъде населена и тази планета, хората ще стъпват по килими от зелена трева и от дърветата ще късат плодове.

… Не мога повече да пиша…

След 146 земни години

Огромната по размери антена на астрофизическата радиостанция улавяше всички съобщения от необятния Космос, а дежурният ги записваше на перфолента. Специална машина още начаса ги дешифрираше и отделяше най-важните и бързите.

В станцията дойде новата смяна.

— Нещо интересно? — флегматично попита новият дежурен.

— Нищо особено.

— Отивай! И приятна почивка…

— Благодаря… А, за момент… Държим ли пост на Зарея?

— На Зарея? Какво е това?

— Дявол знае… Нямаме и експедиция нататък?

— Говориш ми непонятни работи. Сигурно си уморен…

— Не, не съм. Случайно улових някакви сигнали. Слушай, ще ти прочета…

Той прочете съобщението. И двамата вдигнаха рамене.

— Нищо не разбирам — рече новият. — Съобщение от Зарея?… Е, добре, ние не можем да решим. Носи го в Съвета…

— Може да не е важно и бързо.

— Може. Все пак носи го!

В Съвета дълго прочитаха и препрочитаха съобщението. Бяха само няколко думи, които почти нищо не означаваха:

„Тук Зарея на Анкора от Кошчински. Голяма победа получих първите мъхове!…“

Разровиха дневниците на Съвета и намериха за биолога…

Край