Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 13/1974 г.

История

  1. — Добавяне

Другари от научния вестник „Орбита“! Излишно е да ви въвеждам в едно необичайно събитие с банален разказ, как живеем около малката железопътна станция в нашия потулен сред върхарите на планината далечен край. Чели сте в пресата и знаете: селото вече е изселено, пусто и празно, тихо и призрачно. По-здравите къщи са съборени, черквата, училището, общината — също. Водата скоро ще изпълни тясното ждрело на реката и ще го превърне в дълъг и предълбок лъкатушещ язовир. Скоро ще остане на дъното му и селото, и станцията. Горе строят усилено, отдавна се чува боботенето на машини и камиони, но те минават далече, по новото шосе оттатък върхарите, и затова при нас е съвсем скучно и досадно. От тази шумотевица вече и рибари не идат. Просто чакаме да ни кажат: премествайте се и вие, додето не сте се пропили от съклет. Слава богу, заплатата поне — да, тя си тече постарому.

От селото все пак са останали пет-шест къщи с хора, защото дори в едно осъдено да потъне село има какво да се върши по административна линия. Останал е и старият билкар дядо Анто — човек, не особено учен, завършил на времето си някое и друго отделение, но същинска кратка енциклопедия от всевъзможни знания: има ги такива хора, няма да ви учудя с това. Но дядо Анто е важен за моето научно съобщение, защото тъкмо той стана причина да видим пришълците от неизвестната друга планета или, както се казва: галактика. Старият билкар открай време се запиляваше по чукарите и в дълбините на Джендема да пълни раницата си с редки билки. Така че неговите отсъствия не ни правеха никакво впечатление и обратно: обръщахме му внимание, когато идваше на станцията да подава колетите си за баламурите в София, дето не си гълтат хапчета, а варят треволяци. Когато идва на станцията, дядо Анто винаги ни разсмива с някоя лакърдия, защото е прословут зевзек. Понякога — и не съвсем рядко — дори успява да ни метне с нещо, та после не ние, а той си хихика. Може би дългите самотни дни из планината го правеха лаком за раздумки, а ловките си лъжи навярно измисляше в прохладните нощи из дъното на Джендема. Впрочем пътеката за там, за тази потайна пролука в планинските недра, знае вече едва ли не само той. В този модерен свят кой ще ти се завира в пущинака? Хората измислиха барове и телевизия.

Да не се отплесквам, а на темата: аз си представям работата по следния начин. Въпросната съдбоносна нощ космическият апарат е забелязал и Джендема, и дремещия до огънчето си дядо Анто. Онези с дръпнатите, според стареца, очи и с по шест пръста на ръцете са надигнали шлемофоните си и са си рекли: най-после, ето място за нас! Да, това е място за нас! Напълно потайно, при това там дреме една земна личност до огъня, а както долавяме с лазеро-мазеро-инфрамегатроните, пълен е с информация, равностойна на кратка енциклопедия. Тази земна личност ще ни научи да говорим по тяхному и после ще си постигнем по-лесно целите. Насочвай фарфалака надолу!

Какви са им били целите, не се разбра. Може и добри да са били, защото по-късно, когато ги видяхме, се държаха кротко. Както и да е, това по-късно, а сега за това, че един ден дядо Анто току дотърча възбуден на станцията, тръшна раницата и с нея тръшна и поредната си лакърдия: уж в Джендема го били хванали същества от друга планета или, както се казва: галактика. Държали го в плен няколко дни и искали от него само да ги научи на български език, та да не мучат като глухонеми, като тръгнат из нашия край. Нямам време сега с подробности да ви разказвам какви ги натръшка дядо Анто, бързам да довърша съобщението, та да пратите комисия. Ние на станцията, разбира се, се пукнахме от смях, в тази скука пръст да ти покаже някой ще се закикотиш, но и малко съжалихме стареца, защото тази му приказка излезе нефела. Началникът дори му го каза. Този път, рече, зевзеклъкът ти мирише на фантастика. По-добре да ни кажеш пак как си видял попчето Викентий да се върти в тъмното около съборената черква и уж да я оплаква, пък всъщност да чака Гина готвачката от строежа и като какво са правили после… Ама да ни лъжеш за космонавти и фарфалаци и уж ти — тъкмо ти! — си ги учил да говорят, хич не ни минава… Склерозата не ти мърда вече, дядо Анто! Старецът се обиди, разфуча се и вместо да си признае, че вече не умее да ни премята като някога, запъна се да звъним в София, да идват учени и такива: академици. А член-кореспонденти не щеш ли — рече началникът, понеже му омръзна тази работа, и го напъди. Така де — и дете на четири години няма да се хване на подобна смешна въдица.

Обаче нещата си имат лице и опако, това беше опакото, сега идва лицето. То се появи след няколко дни, когато тъкмо сред смях коментирахме склерозата на стареца. Припомняхме си думите му, уж как от небето неочаквано се смъкнало нещо като огромен мъждукащ пумпал (ние му викахме фарфалак). Смъкнал се тъкмо в тясното гърло на Джендема, през който и реката, дето ще залее селото и станцията, едва се провира между стръмните скали. И уж кацнал пумпалът досами дядо Анто на полянчицата. Той така се вцепенил от уплаха, че останал да си лежи по лакти край огънчето и да гледа с ококорени очи нагоре. Само дето транзисторът му взел да пращи като огъня. Най-много се смеехме — ама със сълзи на очите! — когато си припомняхме как после дни наред ония с дръпнатите очи и шестте пръста заучавали думи и изрази от стареца, докато накрая съвсем се научили да говорят. Веднага запомняли всичко.

Напил се старецът и сънувал нещо — рече началникът. А аз предположих, че дорде е спал, по транзистора са предавали някаква фантастична пиеса и тя му е влязла в главата — както се казва насън, сиреч подсъзнателно. Правилно — рече началникът — може и така да е било, сега така се учат езици. Жалко за дядо Анто, той беше велик зевзек. Ще липсват хитротиите му из цялата планина.

В този исторически за човечеството момент седяхме на припек пред станцията и чакахме теснолинейката. В този забележителен момент откъм планината се зададоха нанасам четирима човека. Загледахме ги отдалече, после някой каза: тия идват да ни инспектират каква готовност имаме, защото вече почна завиряването. Началникът пак се захили: вярно, завиряването почна, Джендема го няма вече, там водата сигурно се е дигнала бая високо, има си хас, ако се е повредил фарфалакът на космонавтите, да са се издавили… Смеем се ние, ама се и потягаме: представи си, че наистина са шефове онези четиримата, няма да се излагаме като някаква разпасана команда — нищо, че и нас ще ни потопяват, заплатата тече и си има ред!

Наближават полечка онези и отнякъде размахват ръце и един от тях се провиква: „Додобър ден… Спополай ви бре, хохохора! По жиживо, по здравво!“ Леле, че пелтечи — подхилва се началникът. Баш пелтекът ще се провикне, хехехе… Слизат ония предпазливо по пътеката, началството се провиква гръмогласно: внимавайте по надолнището, другари! А от тях току се провиква друг: „Кокога ще мимине теснолилинейката?“ Ние се оглеждаме — ха — ето ти още един пелтек! Началството пак се хили — този път в шепи, че ония приближават: „Браво бе, вика, 50 на сто пелтеци ни идат от инспекцията…“ Скоро, отвръща им той, ще мине теснолинейката — в четиринадесет нула-нула. Хеле обажда се трети от ония: „Значи иидеме нанавреме. Ререкохме да не сме зазакъснели“. Нас вече взе да ни стяга шапката, та ще ни пропука главите! Началникът се намръщи, позеленя, изръмжа тихо: ако и четвъртият ми запелтечи, ще полудея на място. Това не може да бъде! Какви са тия говеда? Не щеш ли, и четвъртият се провикна: „Бибилети пропродавате ли?“

Началникът изквича като ударен с нож. Забрави и ранга си, и дисциплината, и достойнството си пред непознати хора. Кои сте вие бе, развика се, да не сте тръгнали на екскурзия от дружеството на пелтеците! Или се подигравате с нас! Ние сме служебни хора, не сме ви… и млъкна! Четиримата вече се бяха приближили съвсем до нас и ни гледаха с кротко любопитство. Един от тях рече укорително: „Какакво е тотова? Вие защо гоговорите неестествено? Боболни ли сте или се поподигравате с нас! Гоговорете разбибираемо!“

Е, аз не изквичах като началника, аз съм по-куражлия, но трябва да призная в това мое научно съобщение, че ме обля гореща пот точно както навремето, когато веднъж си берях малини в гората и някой ме побутна отзад — като се обърнах, гледам — мечка! Оттогава не съм се стряскал така. И рекох на четиримата: „Ама момоля ви се. Ниникой не ви се поподиграва!“ И ти ли запелтечи, бе! — кресна началството и ме изгледа с най-служебния си поглед, с какъвто ме респектира само когато взема да го бия на белот. После се взря и той по-добре в новодошлите, прежълтя, като че ли се смали, така се сви и млъкна — изпоти се и той!

И четиримата имаха дръпнати очи, малко по-едри от тия на жълтокожите и черни като въглени, ушите им бяха островърхи, бая големшки, ама нейсе! По-страшното е, че както си държеха ремъците на раниците, преброихме на ръцете им по шест — словом и цифром — шест пръста! По шест пръста — както разправяше дядо Анто; а иначе хора като хора. Един от тях подаде ръка да се здрависа, но началникът отново изквича: „Назад — закрещя той — с тези шест пръста! Вие сте марсиани! Прав излезе оня склеротик! Помощ! Милиция! Помощ!“

Е, марсиани, галактики — като чуха „милиция“, те се спогледаха, а ние се скупчихме един до друг от страх, всеки гледа да се завре зад другия, особено когато взеха да бърникат в раниците си и да вадят по едно апаратче, подобно на онези, с които милиционерите си говорят на УКВ. Стреснаха се и те още повече, когато в този миг по същата пътека откъм планината се зададе в тръст дядо Анто и завика с все сила отдалеч: „Не се бобойте, кокосмически са, ама са крокрокротки! Нанали ви ререкох, че са додобри хохора! Не ме зазазакачиха, доде ги уучех на бъбългарски езизик! Попосрещнете ги додобре бе, хохолан!“

Забравих да съобщя още от самото начало, че дядо Анто освен неповторим зевзек е и непоправим пелтек!…

Марсианите или каквито там бяха космически хора още повече се стреснаха, извадиха от раниците си, както казах, апаратчетата, щракнаха там някакво копче и в миг изчезнаха — като че ли се изпариха. Имаше ги — няма ги. Край!

Напразно ни тикат ведомостите два пъти в месеца под носа — въздъхна началникът. Изпуснахме историческото явление: от страх и неподготвеност. „Абабдали!“ — рече кратко и тъжно дядо Анто и приседна запъхтян до нас.

Това беше. Оттогава не сме ги виждали. Предлагам да изпратите комисия, водолази, да се провери дъното на Джендема, който вече е залят. Може да е там космическият пумпал (ние му викаме фарфалак). Изпратете академици и член-кореспонденти с магнетофон да запишат нашите сведения. И да вземат повече ленти, защото дядо Анто, като запелтечи, трябва време и търпение.

Толкова. От ж.п. станцията — искрено Ваш:

Георги Крумов

Край