Оригинално заглавие
My Son, the Physicist, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 11/1974 г.


Косите й бяха най-нежното светлозелено — тъй скромно и тъй старомодно! Веднага се виждаше, че тя си служеше с боята съвсем дискретно: така се боядисваха преди тридесет години, когато още не бяха излезли на мода райетата и пунктирите.

А и целият облик на тази вече немлада жена, ласкавата й усмивка, ясният й кротък поглед — всичко излъчваше едно безоблачно спокойствие.

И затова суматохата, която цареше в огромната правителствена сграда, изведнъж се превърна в нещо диво и безсмислено.

Някаква девойка почти бегом профуча край нея, обърна се и с изумление загледа странната посетителка.

— Как попаднахте тук?

Тя се усмихна.

— Идвам при сина ми. Той е физик.

— При сина ви?

— Всъщност той е инженер по свръзките. Главният физик Джералд Кремона.

— Доктор Кремона? Но в момента той… а вие имате ли пропуск?

— Ето, заповядайте. Аз съм негова майка.

— Наистина не зная, мисиз Кремона. Нямам нито минутка… Кабинетът му е по-нататък, по коридора. Всеки ще ви го покаже.

И девойката изчезна.

Мисиз Кремона бавно поклати глава. Очевидно тези хора тук имаха някакви неприятности. Да се надяваме, че с Джералд нищо не се е случило.

От другия край на коридора се чу глас и тя просия — беше гласът на нейния син!

Тя влезе в кабинета и каза:

— Добър ден, Джералд.

Джералд Кремона беше снажен, едър, в гъстите му коси едва се промъкваше лека плешивина. Той не боядисваше косите си. Да разговаря — нямаше време, бе твърде зает. С такъв син можеш да се гордееш и тя винаги му се любуваше.

В момента той подробно обясняваше нещо на човек във военен мундир. Тя не можеше да разбере какъв чин има този военен, но вероятно Джералд ще съумее да отстои своето.

Доктор Кремона вдигна глава.

— Какво обичате?… Ах, мамо, ти ли си? Какво търсиш тук?

— Дойдох да те видя.

— Нима днес е четвъртък? Ох, аз съвсем забравих! Поседни, мамо, после ще поговорим. Седни, където искаш… Слушайте, генерале…

Генерал Рейнън погледна през рамо и рязко сключи ръце зад гърба си.

— Това е вашата майка?

— Да.

— Трябва ли да остане тук?

— Всъщност сега не би трябвало, но аз гарантирам за нея. Тя дори термометър не ползува, а от нашата тема нищо няма да разбере. И тъй, генерале, те са на Плутон, разбирате ли? Сигурно. Тези сигнали не могат да имат естествен произход, значи ги изпращат хора, земни жители. Вие трябва да се съгласите с това. Очевидно е, че някоя от експедициите, които отправихме към астероидния пояс, все пак е била успешна. Те са достигнали Плутон.

— Да, разбирам вашите доводи, но нима това е възможно? Хора, които са излетели преди четири години, а всичките им припаси са предвидени само за една година, доколкото разбирам. Ракетата е била изстреляна към Ганимед, а долетяла до Плутон — което е осем пъти по-далеч.

— Именно. И ние трябва да разберем как и защо е станало това. Може би… може би те са получили помощ.

— Каква помощ? И откъде?

За миг доктор Кремона стисна зъби, сякаш да събере малко търпение.

— Генерале — рече той, — разбира се, това е ерес, но ако все пак тук не са замесени земни жители? Жители на друга планета? Ние трябва да изясним това. Не се знае колко време ще успеем да поддържаме връзката.

По намръщеното лице на генерала се плъзна подобие на усмивка.

— Смятате, че те са избягали от стражите и току-виж отново ги заловят, а?

— Възможно е, възможно е. Ние трябва съвсем точно да разберем какво става — може би от това зависи бъдещето на човечеството. И трябва да го разберем незабавно.

— Добре. Какво искате?

— Трябва ни веднага Мултивакът на военното ведомство. Отложете всички задачи, които той решава в момента за вас, и го програмирайте с нашата основна семантична задача. Освободете инженерите по свръзки, всички до един, от всяка друга работа и ги дайте при нас на разположение.

— За какво ви е това? Не разбирам.

Неочаквано се раздаде кротък глас:

— Не искате ли малко плодове, генерале?… Ето праскови.

— Мамо, моля те, почакай! — помоли Кремона. — Всичко е твърде просто, генерале. Сега от нас до Плутон има приблизително четири милиарда мили. Дори ако вълните се разпространяват със скоростта на светлината, то те изминават това разстояние за шест часа. Да допуснем, че ние им кажем нещо — отговорът ще пристигне след дванадесет часа. Да допуснем, че те ни кажат нещо, а ние не ги разберем, запитаме отново и те повторят отговора си — ето че измина едно денонощие!

— А не би ли могло да се ускори целият процес?

— Естествено не. Това е основният закон на свръзките. Скоростта на светлината е пределът — никаква информация не може да се предаде с по-голяма бързина. Нашият разговор сега трае часове, а ако го проведем с Плутон, би отнел месеци.

— Да, разбирам. Вие всъщност допускате, че тук са намесени жители от друга планета?

— Да. Честно казано, далеч не всички са съгласни с мене. И все пак правим всичко възможно — мъчим се да разработим някакъв метод за максимален обем на съобщенията. Трябва да предаваме възможно най-големия бит информация в секунда и молим бога да успеем да натикаме всичко, което трябва, преди да сме изгубили връзката. Ето защо ми са нужни електронният мозък и вашите инженери. Необходима е известна стратегия, при която тези съобщения ще могат да се предадат с най-малкото количество сигнали. Ако увеличим обема макар само с десет процента, ние явно ще спечелим цяла седмица.

И пак ги прекъсна кроткият глас:

— Какво има, Джералд? Трябва да проведете някакъв разговор ли?

— Мамо! — в гласа на доктор Кремона звучеше отчаяние.

— Е, добре. Но ако се каниш да кажеш нещо, а после дванадесет часа да чакаш за отговора, това е много глупаво. И съвсем не е нужно.

Генералът нетърпеливо подсвирна.

— Доктор Кремона, може би трябва да се обърнем за консултация към…

— Една минута, генерале. Какво искаш да кажеш, мамо?

— Докато чакате отговора, просто продължете предаването по-нататък — съвсем сериозно го посъветва мисиз Кремона. — И на тях кажете да правят същото. Не преставайте да говорите, нека и те не престават да говорят. А тук поставете някой от вашите, през цялото време да слуша. И при тях също. Ако някой каже нещо, което се нуждае от отговор, можете да го вмъкнете, но най-важното е вие, без да питате, да слушате всичко, което ви трябва.

Мъжете я гледаха зашеметени.

— Но, разбира се — промълви Кремона. — Непрекъснат разговор. Поместен във фази по дванадесет часа, това е всичко… Веднага започваме!

Той излезе с решителна крачка от стаята, като буквално влечеше след себе си генерала, но внезапно се върна.

— Мамо — каза той, — извини ме, но това навярно ще ни отнеме няколко часа. Ще ти изпратя една от девойките да те забавлява. Или си полегни, подремни, ако искаш.

— Не се тревожи за мен, Джералд — отвърна мисиз Кремона.

— Но как се сети за това, мамо? Защо предложи този метод?

— Та той е известен на всички жени, Джералд. Когато две жени разговарят — по видеофона, по страторадиото или просто така, очи в очи, — те прекрасно разбират, че за да си предадат всичките новини, трябва просто да не престават да говорят, да говорят без прекъсване. В това е целият секрет.

Доктор Кремона се опита да се усмихне. После долната му устна потрепера, той рязко се обърна и излезе.

Мисиз Кремона с нежност погледна след него. Синът й беше чудесен. Такъв едър, снажен, такъв виден физик, а все пак не забравя, че синовете винаги трябва да слушат майките си.

Край