Януш Осенка
Извънградска екскурзия 2050

Чакахме вече двадесет минути, но екскурзоводът не идваше.

— Да тръгнем без него — предложих аз.

— Извън града без гид? — изумиха се екскурзиантите. — Каква полза от такова пътуване?

— Нищо ново няма да научим — изрази своите съмнения болшинството от събралите се. — Без екскурзовод няма смисъл да се тръгва.

— Може би сте прави — съгласих се аз.

— Ако нямате нищо против — изведнъж заяви З., — то, според силите си, съм готов да заменя екскурзовода. Наистина аз не съм специалист, а любител, но знам доста за тия места, чел съм различни туристически издания.

— Прекрасно, с удоволствие ще ви чуем! — зарадваха се екскурзиантите. — Да вървим, жалко е да губим време!

Автобусът потегли. След едночасово пътуване се озовахме сред пуста сиво-розова равнина. Излязохме от автобуса. Някои започнаха да се разхождат по прашната земя, други седнаха на сгъваемите столове.

— Разкажете ни нещо за тази местност — помолиха екскурзиантите, които се отнасяха към туризма с истинска добросъвестност и усърдие.

— Според старинните документи — започна З. — на това място, където се намираме в момента, е имало гора.

— Момент, момент! — раздадоха се протестиращи гласове. — Избягвайте, моля ви, научните термини, обяснявайте популярно… Повечето от нас нямат никаква подготовка в тази област!

— Вярно! — потвърдиха останалите. — Говорете по-разбираемо… Какво е това „гора“?

— На природонаучния език от миналото — разтълкува им З. — гора се е наричало множество дървета, растящи на обширни територии. Много дървета от един или няколко вида… Бор, бук, дъб, клен, бреза…

— Разказвате твърде странни неща — рече недоверчиво някой. — Много дървета… Аз видях едно дърво в Музея за природни паметници. То растеше под стъклен похлупак.

— Някога дърветата са растели под открито небе — рече З.

— Аз ви казах, че не си струва да тръгваме без екскурзовод — възмутено го прекъсна възрастна дама. — Отиваш да научиш нещо ново, а ти разказват приказки!

— Но дърветата наистина са растели под открито небе — настояваше на своето З.

— И вие твърдите, че са били много? — предизвикателно подхвърли младият човек, облегнат на автобусната каросерия.

— Много, хиляди, стотици хиляди — повтори З. — Имало е и храсти: хвойнови, глогови, имало е мъх…

— А какво е това „мъх“? — заинтересува се младият човек.

— Ниско зелено растение със съвсем дребни листенца. Мъхът е много мек.

— И би било приятно да си полегнеш на него и да си починеш, когато излезеш извън града — пошегува се младият човек.

— Кой знае, може би действително би било приятно — забеляза З. — Но сега, в 2050 година не можем да проверим това опитно.

— Продължавайте лекцията си — предложи солиден мъж, седнал в един сгъваем стол. — Ще ви изслушаме, и тъй няма какво друго да правим.

Действително нямаше къде да се иде и какво да се види. Наоколо, докъдето поглед стига, се простираше сиво-розова пустиня.

— На около стотина метра оттук — говореше З. — се намирал брегът на една река. Запомнете тази дума: река… Ще се постарая да ви обясня какво означава тя.

— Да, разбира се! — развикаха се екскурзиантите. — Река? Това вероятно е някакво съоръжение?

— Не, не е съоръжение — възрази З. — Това е естествен поток, който тече в издълбаното от него корито.

— Течащ поток! — намръщи се дамата, които се интересуваше от туризъм. — Отвратително! Ние сме дошли тук за развлечение и не желаем да слушаме за вонящи отточни канавки!

— Но някога в реките е текла чиста вода — З. направи още едно сензационно съобщение. — Това не са били канализационни канали, хората са се къпели в тях. На брега на реките имало плажове със златен пясък…

— Пясък с цвета на този пръстен ли? — присмя се младият човек. — А как са използували този скъпоценен пясък?

— Лежали върху него и почернявали — отвърна З.

— Какво значи „почернявали“? — заинтересуваха се екскурзиантите.

— Твърде трудно е да се обясни това явление — смути се З. — За да се разбере самата му същност, трябва да познаваме условията, в които са живеели хората на нашата планета в ония времена, когато от земната повърхност Слънцето било още видимо.

— Какво? — Никой не скриваше изумлението си. — Слънцето?

— Атмосферата още не била в такава степен пропита с дим — разказваше З. — Слънчевите лъчи достигали Земята и падали върху хората, лежащи по пясъка. Под действието на слънчевите лъчи кожният пигмент си изменял цвета, кожата придобивала мургав оттенък. Именно това се наричало „да почернееш“.

— А защо хората изменяли цвета на кожата си? — удивиха се слушателите. — Абсолютна безсмислица!

— Пишат, че било приятно да почернееш — отвърна З.

— Невъобразима глупост! — възкликна възрастната дама. — Не, наистина не биваше да тръгваме без екскурзовода.

— Искате да ни убедите — откровено издевателствуваше над бедния З. младият човек, — че индивидът с помургавяла кожа отгоре на всичко се потапял във водата? Без да се погнуси, героично влизал във водата, за да потъмнее още повече?

— Време е да се връщаме в града — казах аз, защото ми дожаля за З. Може би той наистина говореше глупости, вероятно не е съвсем нормален, но нима вината е негова? Ние водим толкова нервен живот и не всеки понася ежедневните визити на психиатъра…

— Задушно — оплака се солидният мъж, докато сгъваше стола си. — Няма ли някой от вас поне половин таблетка вода?

Протегнах му четвърт от моята, макар че до снабдяването с вода оставаше още цяла седмица.

— Не си заслужава да ходиш на излет без професионален екскурзовод — настояваше възрастната дама, докато сядаше в автобуса.

„С екскурзовод или без екскурзовод, мене ми е предостатъчно“ — помислих си аз.

Беше ужасно горещо, наоколо се носеше сиво-розов прах, а мундщукът на новата ми кислородна маска, с която още не бях привикнал, болезнено се впиваше в устните ми.