Валентин Пекачев
Фокс

Нарочно бяха избрали за процеса голямата аула на Политехниката. От една страна — и най-голямата зала в Съдебната палата не можеше да побере дори половината от акредитираните журналисти от радиото, телевизията и печата. От друга — това бе желанието да се наблегне върху социалната значимост на този процес, вестта за който премина като тайфун над страната и възбуди в нечувани мащаби общественото мнение.

В залата влязоха подсъдимите, конвоирани от униформени полицаи. Седем еднакво облечени фигури. Един находчив журналист беше изкопал отнякъде прозвището „Великолепната седморка“. Безизразните им лица бяха обърнати към съдийската маса. Журналистите се скупчиха около първата скамейка с надеждата да доловят някой жест, скрита гримаса, спонтанно отронена дума, която да подскаже емоционалното състояние на подсъдимите.

Портиерът отвори тържествено вратата и в аулата влезе съдът и съдебните заседатели. Всички станаха на крака и едва когато съдебните заседатели седнаха по местата си, съдията махна с ръка към публиката. Изчака няколко минути да утихне шумът и стана.

— Откривам процеса по делото на Мартин Фокс, Оливър Хигинс, Лу Барбър, Чарлз Бабико, Джон Гинес, Стив Харпър и Дейвид Ричардсън, обвинени в убийство. Необичайните обстоятелства, при които са били извършени престъпленията, както и липсата на прецедент, затрудняват много моята и на колегите ми задача. Но същевременно ни дават възможност да не се придържаме стриктно към установената процедура. Идентичните подбуди, начинът по който са били извършени убийствата, както и редица други обстоятелства, свързани с психическите и интелектуални характеристики на подсъдимите, ни накараха да приемем един, бих го нарекъл доста странен начин за водене на процеса. Със съгласието на Юридическия съвет на щата и със съгласието на подсъдимите, един от тях — Мартин Фокс — беше упълномощен да даде колективни показания. И така, обвиняеми Фокс, разкажете на съда всичко, което мислите, че може да хвърли светлина върху случилите се събития и да обясни вашите постъпки.

Мартин Фокс стана от скамейката и се отправи към свидетелското място.

— След получаването на частични граждански права и след премахването на така наречените „тенекиени гета“ ние с жена ми се преместихме на 64 авеню. Къщата, която наехме от мистър Герли, е разположена на участък от 450 квадратни метра. И двамата работехме в счетоводния отдел на „Минесота корпорейшън“. Преди месец, когато ни съобщиха, че е премахната и последната дискриминационна клауза спрямо нас, ние си купихме цветен телевизор. Фактически той стана истинската причина днес аз да съм тук, на подсъдимата скамейка. Когато гледах онова предаване, си помислих: „Дават ти готова идея, използувай я! Едва ли някой от «хората с въображение» ще се сети откъде си я взел.“

По лицето на Мартин Фокс се изписа нещо като вина. Не, това по-скоро беше срам — срам пред тези студени лица, които го гледаха с презрение. Срам, че не беше успял в намеренията си и се беше поставил по-долу от тях, „хората с въображение“. В килията мислѝ много по този въпрос. Все още не можеше да признае пред себе си, че именно това качество му липсваше, за да успее да стане равен на тези, които днес го съдеха и вероятно щяха да го осъдят на най-тежкото наказание. „Липсва ти въображение, моето момче“ — когато полицейският инспектор му го каза, си помисли, че това по-скоро е израз на тържеството на човек, успял да разкрие едно оригинално и хитро замислено престъпление. Но когато разбра истината, почувствува нещо като плесница. Липса на въображение! Бяха го провокирали съзнателно, за да го поставят на мястото, предопределено за такива като него от първата минута на съзнателния им живот.

— Разкажете на съда, Фокс, за събитията в къщата ви от 12 до 15 март — погледът на съдията показваше, че на самия него всичко отдавна му е известно и този въпрос е само една формалност, предназначена да задоволи интереса на публиката и журналистите, дошли тук, за да присъствуват на едно безпрецедентно зрелище — на подсъдимата скамейка е изправена „липсата на въображение“ в качеството на интелектуална характеристика.

— Инспектор Бейли, така поне ми се представи преди два дни, седеше срещу мен в креслото и наблюдаваше през прозореца работата на булдозера. Огромната машина трупаше купчини пръст точно до задната страна на беседката, под която имахме навик да играем скат с мистър Хопкинз, моя съсед от ляво. Цялата градина вече беше набраздена от дълбоки канавки и сегашното й състояние никак не беше приятно за един собственик. Изглежда, инспекторът усети мислите ми, защото се обърна към мен:

— Бъдете спокоен, Фокс, независимо дали ще намерим нещо, или не, а аз съм сигурен, че все ще открием нещичко, след приключването на следствието всичко ще бъде възстановено в първоначалния му вид.

Съмнението ми, изглежда, е било доста силно, защото той продължи с успокояващ жест:

— А там, в мазето, ще бетонираме отно…

Думите му бяха прекъснати от приглушените трясъци на пневматичен чук, който по всяка вероятност не беше от малките калибри, ако се съди по вибрацията на стъклата.

„Вече разбиват и пода на мазето — помислих си успокоено. — Всичко се движи по плана.“

Втори ден тези мрачни и нелюбезни субекти, полицаите, ровеха из градината, лазеха по стълбищата с планове в ръка, надявайки се, че ще открият някое тайно скривалище, чукаха по комините да проверят дали наистина са кухи… Единственият осезателен резултат до този момент беше дебелият пласт мазилка, кал и пръст, който покриваше всичко.

— И така, Фокс, след като убихте жена си, къде я скрихте?

Този въпрос ми се задаваше обикновено всеки половин час, след като инспекторът изслушваше поредния доклад на някой от подчинените си: „В северния ъгъл на градината, на дълбочина до 1,20 метра няма нищо, сър“ — говореше с виновен вид полицаят. След това инспекторът ме поглеждаше и ми задаваше този стереотипен въпрос, на който отговарях също така стереотипно:

— Не съм убивал жена си, инспекторе! За кой ли път ви повтарям — преди няколко дена тя ми каза, че отива на гости при някаква своя приятелка и че ще стои там цяла седмица.

— И вие даже не я попитахте за името на тази нейна приятелка?

— В едно съвременно семейство такива въпроси са недопустими, инспекторе!

Трясъците от мазето ставаха все по-глухи. „Дълбаят глупаците“ — отново си помислих злорадо. Да си призная, бях даже изненадан от лекотата, с която се осъществяваше планът ми.

— Преди няколко дена, Фокс, в четвърто полицейско управление телефонира мисиз Хопкинз, вашата съседка. Беше доста разтревожена от обстоятелството, че вече цяла седмица не е виждала жена ви. Била ви питала няколко пъти и вие сте и отговаряли някак си смутено. Имайки предвид вашите крайно обтегнати отношения през последния месец, тя ни телефонира и ние пристигнахме, за да открием истината.

Признавам си, не бях предвидил само начина, по който ще я търсят тази истина. Къщата вече се люлееше от напразните им усилия. Ако мислех да си изкарвам прехраната с отглеждане на зеленчуци, нямаше да има нужда от прекопаване на градината. Прах, пясък, мръсотия по стаите, разкъртени подове, счупени стъкла и какво ли не още…

Телефонът рязко иззвъня. Протегнахме ръка едновременно с инспектора, но той ме изпревари с части от секундата. Свали слушалката… и любезно ми я подаде. Можеше да се очаква нещо подобно, след като и двамата знаехме много добре, че нито един телефонен разговор, проведен в къщата, няма да остане незаписан.

Обаждаше ми се един приятел, когото бях поканил преди няколко дни на вилата. Вече две години я държах под наем. Впрочем вила е силно казано — малка къщичка на брега на Литъл Ривър, която обаче имаше едно огромно преимущество: на два часа път наоколо нямаше никакви съседи.

— Защо досега не сте ми казали нищо за тази вила — вдигна глава инспекторът.

— А трябваше ли? — постарах се да попитам колкото се може по-саркастично.

Инспекторът направи движение, като че ли искаше да ме помилва, после се наведе през прозореца и извика:

— След десет минути тръгваме към Литъл Ривър!

* * *

Часовникът в хола удари дванадесет часа. Бях го купил специално за случая, защото един часовник, който бие в полунощ, е атрибут на почти всички криминални истории, които бях чел до този момент. В старите книги доста често ставаше въпрос и за някакви „привидения“, но така и не можах да разбера какво представляват те. Въображението ми ги рисуваше като някакви, вече неконтролируеми роботи, които дрънчат от време на време с ходовите си вериги (остарял модел) и на които единствената неизтрита програма е да стимулират двигателните функции на хората, в чиито къщи зареждат акумулаторите си.

Излязох на входната площадка и се огледах наоколо. Само пресните купчини пръст напомняха за доскорошната активна дейност на стадото полицаи, които методично бяха ровили из градината. Подсвирнах тихичко уговорения сигнал. От вратата на съседите се отдели една тъмна сянка и бързо прекоси двора.

— Цялата треперя, мили — гласът на Лора Хопкинз беше станал дрезгав от възбуда. — Искам по-скоро да свърши всичко това!

— Не се тревожи, скъпа — постарах се да го кажа с възможния най-бодър тон. — Мъжът ти заспа ли вече?

Лора кимна утвърдително с глава и извади ключа от тяхното мазе.

— Побързай — почти изкрещя тя, — вече не мога да издържам!

Слязохме в тяхното мазе, без да палим осветлението, и изпод купчината стари мебели извлякохме трупа на жена ми. С голяма мъка го пренесохме в мазето на моята къща. В бетоновия под зееха огромни дупки, направени от мощния пневматичен чук. Избрахме една по-голяма и наместихме трупа на жена ми вътре. Нахвърлих отгоре парчета мазилка и бетон и се отдръпнах.

— Всичко свърши, скъпа. Утре глупавите полицаи ще се върнат от Литъл Ривър с празни ръце. След ден-два ще се ометат окончателно и оттук и тогава ще можем да бетонираме пода на мазето.

— Обещай ми, че след това ще ликвидираме и мъжа ми — радостно прошепна Лора. — Днес най-после го склоних да се застрахова.

— Обещавам, скъпа, обе… — думите замръзнаха на устата ми. На една от страничните врати на мазето се беше подпрял инспекторът и както ми се стори, някак тъжно се усмихваше.

— Съмнявам се, че ще ви се удаде тази възможност — поклати глава той. После се обърна някъде към тъмното пространство зад себе си и продължи:

— Тези нещастни роботи, тези социално недоразвити деца на обществото! Каква липса на въображение! Това е седмият идентичен случай за последните две седмици. И представете си, никакво отклонение от фабулата на онова телевизионно предаване, за което ни бяха предупредили. Само се питам, колко още „железни глави“ ще се съблазнят от него? Все пак добре се забавлявахме с вас тези два дни. Единственият човек, който може би няма да остане очарован от този спектакъл, е собственикът на къщата, мистър Герли.

— Това е всичко, ваша светлост — завърши унило роботът, който носеше фамилното име на великия неудачник и атентатор Гай Фокс.

Съдията почука по масата няколко пъти, за да прекрати спонтанно избухналия в залата смях, в посочи с ръка седналия до секретарската маса възрастен господин.

— Ще помоля мистър Харис, юрисконсулт на фирмата „Роботс корпорейшън“, за допълнителни разяснения по това дело.

— Както знаете, преди двадесет и три години бяха проведени редица реформи, целещи ограничаването на дискриминацията спрямо роботите. Въпреки протестите на обществеността им беше разрешено да живеят извън така наречените „тенекиени гета“. За да могат да еволюират от социална гледна точка, ние ги допуснахме до обществените библиотеки, разрешихме им да се возят в комуналните транспортни средства, разбира се, на специално определени места. Усъвършенствувахме и пуснахме в серийно производство два типа роботи, да ги наречем условно „женски“ и „мъжки“, които се различаваха съществено по някои показатели. В първия тип например е вграден емоционален блок с доста голям капацитет, във втория е включена програма, която ограничава в известна степен хигиенните навици — смазване, редовно почистване от ръжда и т.н. И все пак останаха някои ограничаващи естествената еволюция на роботите клаузи. Една от тях беше например забраната да гледат телевизионни предавания, предназначени за хора. Още тогава ни се струваше, че начинът, по който функционира, хм, телевизията, може да доведе до известни интелектуални увреждания и даже да провокира някои нежелателни действия. Преди няколко месеца, отчитайки порасналите възможности на първото поколение частично „свободни“ роботи, ние решихме да проведем един експеримент, за да проверим доколко в тях е еволюирала способността да възприемат нещата такива, каквито не са в действителност, т.е. да проверим притежават ли роботите въображение. На седем робота от серията „Лукс“ беше разрешено да гледат специално подготвеното телевизионно предаване по разказ на Джек Ричи. Резултатите от експеримента вече са ви известни. И седемте робота са тук, на подсъдимата скамейка. Всеки е реагирал по идентичен начин на телевизионната информация. Не е толкова важно, че всеки е унищожил друг робот, по-важното е, че нито един от тях не се е отклонил на сантиметър от фабулата на телевизионното предаване. Коментарът е излишен, можем само да съжаляваме, че не сме били на мястото на инспектор Бейли, за да се позабавляваме, бих казал, с трогателните усилия на седмината да надминат себе си и да се покажат достойни за едно лишено от всякакви дискриминационни ограничения общуване с хората.

Развеселената публика награди с продължителни аплодисменти остроумния край на речта. Присъдата над тези нещастни и унили роботи нямаше вече никакво значение. Важното беше да се покаже колко недостижими са човекът и човешкият ум.

Съдията се надигна от стола си, за да започне своята обвинителна реч. Изведнъж настъпилата в залата тишина бе нарушена от развълнувания шепот на едно момченце.

— Татко, хайде да си ходим! Ще изпуснем филма за „Жил, който убиваше с един удар“.

Едно момченце, което все още нямаше достатъчно въображение, за да си представи колко по-интересна щеше да бъде заключителната реч на съдията.