Оригинално заглавие
Occam’s Scalpel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 12,13,14/1979 г.


Джо Трилинг по особен начин добиваше средства за съществование. Печелеше добре, но беше далече от многото пари, които би могъл да натрупа в големия град. Затова пък живееше в планината, на половин миля от живописно селце, на чист въздух, а наоколо се зеленееха горички от борове, брези и планински лавър. Нямаше много конкуренти и получаваше повече поръчки, отколко то би могъл да изпълни. Работеше главно нощем, когато семейството му си лягаше да спи, за да не му пречи никой да се занимава с работата си. Накратко — беше щастлив.

Веднъж през нощта, или по-точно, много рано сутринта, спокойствието му бе нарушено. Чук-чук-чук… Чукаха на прозореца: точка-тире, тире… тире… Джо замря, дочул познатия му от детството сигнал. Видя лицето на прозореца и напълни гърдите си с въздух, за да издаде радостен вопъл, но пръстът, притиснат към устните, го накара да спре и той безшумно издиша въздуха. Пръстът го прикани. Джо рязко се обърна, изгаси горелката, погледна скалата на манометъра, записа нещо, изключи светлината и безшумно се втурна към вратата.

— Карл!

— Ш-ш-т!

Карл беше наблизо, в края на горичката. Джо се приближи до него и двамата започнаха да се удрят един друг и да се наричат шепнешком с най-вулгарни думи. Това означаваше: „Искам да те докосна, обичам те!“ Някой случаен наблюдател не би могъл да разбере какво става тук. Но те бяха мъже и родни братя, затова се тупаха един друг по ръцете и раменете и се изразяваха по най-нецензурен начин, докато накрая и тези думи станаха недостатъчни да изразят всичко, което ги вълнуваше, и те застанаха един срещу друг, като се усмихваха и се гледаха в очите. После Карл Трилинг кимна с глава по посока на пътя и те тръгнаха натам.

— Не искам Хейзъл да ни чуе — каза Карл. — И изобщо никой не трябва да знае за идването ми. Седни в колата. Тук можем да си поговорим на спокойствие. Откровено казано, просто се страхувам от тоя вагабонтин.

— А-а — проточи Джо. — Как е великият човек?

— Зле. Но сега става дума за друг вагабонтин. Великият мъж е най-богатият човек в света, но аз не се страхувам от него, особено сега. Става дума за Кливлънд Уилър.

— Кой пък е този?

Седнаха в колата.

— Тази не е моята. Взех я назаем. Тук съм по-сигурен, че не ме подслушват. Ето ти вече и отговора на въпроса, кой е Кливлънд Уилър. Освен това той е човек при трона. Второ лице. Многостранен гений. Акула, людоед.

— Второ лице… — повтори Джо. — Значи старецът е закъсал?

— Официално. А строго секретно — хемоглобинът му е четири. Това говори ли ти нещо, уважаеми докторе?

— И още как, драги докторе. Гладна анемия. Да, най-богатият човек умира от глад.

— Старост… упоритост… и още — маниащина… Та искаш ли да чуеш за Уилър?

— Разказвай.

— Щастливец. Природно надарен с всичко. Класически профил. Мускулатура а ла Микеланджело, Открил го е още директорът на началното училище. На дванадесет години в средното училище се е занимавал с атлетика, баскетбол, футбол, скачане във вода и по всички дисциплини е имал високи показатели. Завършил училището за три години с отличие. Прочитал учебниците в началото на всеки срок и повече не ги отварял. От всичките му навици най-траен бил навикът да преуспява. В колежа вървял все така успешно. Направо гълтал знанията. Имал огромна популярност, затова после не му се е наложило да си търси работа, а имал възможност да избира. Постъпил в архитектурна фирма. Там използувал математическите и техническите си знания, административните си способности, познанията си по изкуството. Бързо излетял до върха и станал съдружник. Междувременно получил докторска степен и се оженил сполучливо.

— Дявол да го вземе, щастливец! — каза Джо.

— Да, разбира се, щастливец. Но слушай! Уилър станал съдружник и си разбирал от работата, но знанията и талантът не са достатъчна бариера срещу човешката алчност и непроходимата глупост. И станало така, че двамата му съдружници сключили незаконна сделка. С една дума, станала катастрофа и фирмата се разорила. Клив, който никога не бил претърпявал неуспех, нямал опит в такива неща. Всеки поне малко разумен човек навреме би си плюл на петите, но на него явно такъв ход дори не му минал през ума.

— А какво направил? — попита Джо.

— Използувал всичкия си ум, авторитет и репутация, за да спаси фирмата. Похарчил цялото си състояние и направил дългове, работил, спял не повече от четири часа в денонощието, но успял. А когато работата тръгнала, изгубил жена си.

— Ти каза, че се оженил сполучливо.

— Предполагам че е била мило момиче, но и тя като него не била свикнала на неуспехи и както се случва с такива жени, някъде отстрани е имало притаен отблъснат претендент…

— Как понесъл това?

— Тежко, но въпреки това не изоставил работата си. Но щом фирмата стъпила на краката си, я продал буквално на безценица.

През следващите години Клив се захващал с различни работи. Произвеждал естествени продукти за кърмачета без консервиращи добавки, или пък разработвал рецептура за производство на пластмасови съдове, които могат да се унищожават чрез изгаряне, без да се замърсява въздухът от вредни газове.

— За това съм чувал, но съдовете не съм виждал.

— Може би ще ги видиш — каза Карл. — Не съм чувал за някаква несполука. С каквото и да се е захващал, винаги е ставало.

— Нещо като умалено издание на твоя уважаем бос, великия човек.

— Ти не си единственият, който е разбрал това. На боса не му липсват слабости, но деловият му усет никога не му е изневерявал. Винаги е бил готов да сграбчи с пипалата си всеки попаднал му ценен човек. А доколкото ми е известно, той отдавна се бе прецелил в Кливлънд Уилър. Без съмнение от време на време му е правил и предложения, но тогава Клив още не е бил готов да работи за такъв бос. Свикнал бе да бъде самостоятелен, а в една утвърдена империя това е невъзможно.

— Кандидат за наследник — каза Джо.

— Именно — потвърдя Карл. — Знаех си аз, че ще разбереш, преди да съм свършил.

— И все пак довърши.

— Точно така. Разбираш ли, необходима ми е помощта ти, а ако не знаеш цялата история, не би могъл да ми помогнеш истински…

— Хайде говори!

И Карл Трилинг започна да разказва:

— Уилър си намерил момиче, казвала се Клара Приета, дяволски умна и необикновено хубава. Тя се влюбила в него, когато бил на поредната нула. И предполагам, че точно тогава Клив се заловил за работа. Скоро купил малка къщичка и кола, а после втора кола за Клара. Веднъж отишли на гости при приятели, всеки със своята кола, и на връщане Клара, която се движела напред, загубила управлението и автомобилът се обърнал. Умряла в ръцете му.

— О, господи!

— Ето какъв щастливец е. Но това не е всичко. След седмица се намирал в една банка в момента, когато я ограбвали. Случаен куршум изорал врата му и трябвало да лежи седем месеца неподвижно. Тогава имал достатъчно време да размисли. Когато излязъл от болницата, му съобщили, че неговият управител е избягал на юг с всичките пари.

— И какво направил Клив?

— Започнал да работи, за да изплати сметката си от болницата.

Те дълго седяха в колата, без да палят светлината, и мълчаха. После Джо попита:

— Интересно е все пак за какво е мислил в болницата.

Карл Трилинг отвърна:

— Не е важно какво е мислил, важното е какво е решил. Карл винаги е играл чиста игра, работил е упорито, бил е честен, лоялен, простодушен, винаги умен и в отлична форма. Когато излязъл от болницата, му останали само последните две качества.

— И тогава отишъл да работи при стареца?

— Да. Уилър сега е напълно узрял за това. Старецът, както знаеш, е станал съвременен мит. Никой не го вижда. Никой не е в състояние да предскаже какво ще заповяда след минута. Кливлънд Уилър се скри в неговата сянка и изчезна за хората почти както и самият бос. Старецът винаги е бил затворник, а след появата на Клив още повече се отдалечи от хората. Впрочем при него това е обикновено — ту дълги периоди на покой, ту неочаквана поява в обществото с рекламен шум и делови срещи. Може да се предположи, че някакъв могъщ гений, от тези, които са му подръка, измисля всичко това — кой може да каже? Само хората, които са му най-приближени — Уилър, Ъпстайн и аз. Но лично аз нищо не зная.

— А Ъпстайн умря.

— Да, Ъпстайн умря. Остава само Уилър. Що се отнася до мен, аз съм личен лекар на стареца, а не на Уилър, при това няма никаква гаранция, че някой ден ще стана и негов.

— Започва да ми се прояснява — промърмори Джо. — Старецът се готви да си отиде, ти също може би ще си отидеш, но за щастие на друго място. Уилър ще остане сам без надзор.

— Именно. А аз не съм успял да го опозная напълно и нямам понятие с какво ще се захване. А в неговите ръце ще бъде съсредоточена власт, каквато не притежава нито един човек на Земята. Ще има толкова пари, че едва ли ще пожелае да забогатява повече. Тревожи ме друго: Уилър е човек, на когото животът убедително е доказал, че да бъдеш добър, силен, великодушен и честен съвсем не е изгодно. Възниква въпросът: накъде ще го тласне този жизнен опит? Ако се предположи, че през последните години повечето решения са в резултат на неговото влияние, можем да се опитаме да екстраполираме накъде ще насочи енергията си. Засега сме сигурни само в едно: на него му се удава всичко, което замисли. Така е свикнал.

— Накратко, ти ще се опиташ да си изясниш какво иска той? И какво може да направи човек като него?

— Аз си знаех, че точно ти ми трябваш — каза Карл и в гласа му прозвуча щастлива нотка. — Що се отнася лично до мен, то аз ще си намеря работа без особен труд. Ако беше тук Ъпстайн, всичко би било по-просто. Но той е мъртъв и изгорен.

— Изгорен?

— Да. Ти, разбира се, не знаеш това. Такива са инструкциите на стареца. У нас често се пише за частни плувни басейни, но, кълна ти се, не съм чувал досега за човек, който си има собствен крематориум.

Джо разпери ръце:

— Разбира се, ако и аз можех всеки момент да извадя от джоба си два милиарда долара, лесно ще ми бъде да получа, каквото си искам. Между впрочем как се узаконява това?

— Така, както ти каза: всичко е законно, ако имаш два милиарда долара джобни… Всичко си стана, както му е редът. Районният медицински експерт дойде и подписа всички документи. Когато старецът хвърли топа, пак ще дойде — това е специално предвидено в завещанието. Не мисли обаче, че искам да хвърля сянка върху експерта. Не беше подкупен. Той дори освидетелствува тялото на Ъпстайн най-прецизно.

— Това е ясно. Тебе те тревожи друго — какво ще стане после.

— Точно така. Какво е направил старецът през последните десет години след появяването на Уилър и с какво то се отличава от неговата предишна дейност, И до каква степен това различие може да се припише на влиянието на Уилър. Ето какво трябва да проумеем, Джо, а оттук вече можем да екстраполираме как Уилър има намерение да използува най-голямото икономическо могъщество, което някога е притежавал един човек.

— Хайде да си поговорим и за това — каза Джо и на устните му се появи сянка от усмивка.

Карл Трилинг познаваше характера на брат си и му отвърна със същия намек на усмивка. Те още дълго разговаряха.

* * *

Крематориумът на долния етаж на двуетажното мазе беше построен в строго функционален стил: никакви ритуални детайли, които биха могли да предизвикват емоции. Ние разполагаме с подробно описание на всичко, което се случи, когато след дълго очакване старецът умря. Всичко беше направено в строго съответствие с неговите указания незабавно след като смъртта му беше медицински освидетелствувана и преди официалното оповестяване на случилото се… И ето със заплашително тракане се отвори квадратната паст на пещта и оттам нахлу гореща вълна и сноп светлина с оня оттенък, който ковачите в ония време на са наричали сламеножълт. Обикновеният, без каквито и да е украшения ковчег се търкулна вътре, по ъглите му веднага избухнаха езичетата на пламъците и вратичките на пещта с грохот се захлопнаха.

Медицинският експерт се наклони над малката масичка и сложи подписа си на две места. Карл Трилинг и Кливлънд Уилър направиха същото. Експертът откъсна от кочана копията на документите, сгъна ги и ги мушна във вътрешния си джоб. Погледна квадратния отвор на пещта с железните вратички, отвори уста, отново я затвори и вдигна рамене.

— Всичко хубаво, докторе — каза той, като протегна ръка на Трилинг.

— Всичко хубаво, докторе. Ругози ви чака зад вратата и ще ви придружи.

Експертът мълчаливо стисна ръката на Кливлънд Уилър и си отиде.

— Разбирам какво изпитва той сега — каза Карл. — Трябваше нещо да се каже. Нещо, което да се запомни — все пак край на цяла епоха. Нещо като: „Една малка човешка крачка…“

Кливлънд Уилър се усмихна:

— Ако мислите, че цитирате първите думи на астронавта след кацането му на Луната, много се лъжете. Първите думи той е казал на стълбата на излизане от кабината, когато ритнал с носа на обувката си лунната почва. Той казал: „Почвата тук е мека и аз лесно мога да я разпръсквам с обувката си“. И това винаги ми е харесвало много повече, защото е било естествено, а не измислено и заучено отпреди. Така и тук: експертът си взе довиждане и вие му казахте, че шофьорът го чака зад вратата. Това ми харесва повече от всякакви тържествени думи. И мисля, че на този човек също би харесало — добави Уилър, като посочи със силната си, леко раздвоена брадичка излъчващите горещина вратички.

— Но оня не беше съвсем човек.

— Така казват — подхвърли Уилър с полуусмивка и се обърна. В тази секунда Карл усети, че е настъпил решаващият миг.

Той произнесе с престорено безстрастен глас:

— Имах предвид човек в буквалния смисъл на думата, Уилър.

И тук не беше толкова важно точно какво е казал Карл. Уилър би могъл да отвърне с усмивка и да замълчи. Но интонацията и най-вече самото обръщение „Уилър!“… У деловите хора винаги съществува определен ритуал. За равните на него и за най-близките му подчинени той беше „Клив“. За другите му подчинени той беше „мистър Уилър“. Но никой никога не се решаваше да го нарича в очите „Уилър“. Във всеки случай думите на Карл накараха Кливлънд да пусне дръжката на вратата и да се обърне. Лицето му изразяваше любопитство и напрегнатост.

— Е, кажете, докторе, какво означава това?

— Ще направя нещо повече. Елате с мен — отвърна Карл и без излишни обяснения тръгна към ъгъла на стаята зад пещта, като предостави на Уилър сам да реши дали да го последва, или не.

Уилър тръгна.

Като стигна до ъгъла, Карл се обърна към него.

— Ако някога някому кажете за това, което ще видите сега, аз просто ще отрека всичко. А пък ако намислите да се върнете тук, няма да намерите нищо, което да потвърди разказа ви.

Той измъкна от пояса си стоманена плочка със сложна форма и я вмъкна някъде в цепнатината между масивните камъни, от които беше направена стената. Целият ъглов участък на стената започна безшумно и тежко да се вдига нагоре. Гледайки този блок, човек можеше да се убеди, че това са истински камъни и че да си пробие път през тях, без да знае тайната, не е съвсем лека задача.

Карл тръгна по коридора, без да се оглежда, като с това пак предоставяше на Клив Уилър сам да реши да върви ли с него по-нататък, или не.

Уилър вървеше. Карл чуваше стъпките му и с удоволствие забеляза, че когато тежките блокове с лек шум се спуснаха надолу и здраво застанаха на мястото си, Уилър се огледа, но не спря.

— Вие може би сте разбрали, че вървяхме покрай страничната стена на пещта — каза Карл с интонация на гид. — А сега сме зад нея.

Той се отстрани и пусна Уилър напред в малко помещение.

Задната стеничка на пещта беше точно такава като предната. На релсите, водещи в нея, стоеше платформа с вече познатия му ковчег. Ъглите му бяха овъглени, горната част и стените бяха мокри. Над ковчега се виеше лека пара. В дъното на помещението на малка масичка беше сложено черно куфарче.

Уилър не откъсваше очи от ковчега, запазил пълно спокойствие. Но Карл прекрасно разбираше колко му струва това самообладание.

— Искам да ми обясните всичко — каза Уилър и се разсмя. Смехът му прозвуча измъчено и Карл си отбеляза, че за пръв път наблюдава неувереност у Уилър.

— Сега ще ви обясня.

Той щракна ключалката на куфара и го отвори. Вътре имаше различни инструменти, блестящи от хрома и от стоманата, и малки флакони в джобчетата.

— Когато кремират, не заковават капака — весело обясни Карл и втикна ножа под един от ъглите. После ловко удари с длан по ръчката и капакът се отвори.

— Подпрете го на стената, моля ви, зад вас.

Кливлънд Уилър мълчаливо изпълни поръчението с предишното спокойно изражение.

„Това се казва мъж — помисли си Карл. — Истински мъж…“

Те стояха от двете страни на ковчега и гледаха покойника.

— Много се е състарил — продума Уилър.

— Не сте ли го виждали през последните дни?

— Не съм го виждал в ковчега — каза Уилър, — но последния месец прекарах с него в една стая повече време, отколкото през всичките изминали години. Разбира се, всяка среща продължаваше само няколко минути… Добре. Разкажете ми за тази бутафорна пещ.

— Тя съвсем не е бутафорна. Когато свършим всичко, тя ще изпълни отлично предназначението си.

— Тогава защо е този театър?

— За медицинския експерт. Документите, които той подписа, засега са само една малка фалшификация. А когато изтърколим този сандък обратно в пещта и включим тока, те ще станат съвършено законни.

— А защо не го изгорихте направо?

— Сега ще разберете всичко…

Карл се присегна към ковчега и разгъна скръстените ръце на покойника. Те неподатливо се разтвориха и той ги закрепи отстрани. После разкопча сакото и ризата и смъкна ципа на панталоните. Като свърши с това, вдигна глава и срещна острия поглед на Уилър. Оня гледаше не към тялото на стареца, а него.

— Имам чувството — рече Уилър, — че до тази минута никога не съм ви виждал.

Карл Трилинг му отговори мислено: „Затова пък сега ме виждаш“. А си помисли: „Благодаря ти, Джо, ти беше съвършено прав, когато ми каза: «Говори на неговия език. Бъди като него през цялото време»“.

А на глас отвърна:

— Вие бяхте премного зает през цялото време.

Карл съблече сакото си, сгъна го и го сложи на масичката до инструментите. Надяна хирургическа ръкавици и извади от стерилен калъф скалпел.

— Някои припадат, когато за пръв път присъствуват на аутопсия.

Уилър напрегнато се усмихна.

— Не умея да припадам.

Той действително не припадна, но от него се изтръгна подтиснат възглас на учудване.

— Така си и знаех, че ще се учудите — почти весело каза Карл. — Ако ви интересува… впрочем той действително е от мъжки пол. Съдейки по това, този вид са яйцеродни. Бозайници са, но снасят яйцата си. Интересно би било да се види самката.

— До този миг мислех, че вашите думи, че не е човек, са казани просто фигуративно — каза Уилър със скован глас, сякаш беше хипнотизиран.

— Не, вие не мислехте така — рязко подхвърли Карл.

Оставил думите да висят във въздуха, той ловко разсече със скалпела трупа от гръдната кост до долната част на корема. Карл очакваше, че Уилър ще потрепери или ще ахне, но оня само затаи дъх.

— За да проучим всички детайли, ще ни грабват много месеци — каза Карл, като изкусно направи напречен разрез на долната част на корема. — Но едно нещо искам да ви покажа.

Той хвана тъканта отляво, където се пресичаха кръстообразно разрезите, отметна я нагоре и наляво. Подкожните слоеве се отделиха леко заедно с мастния слой. Те не бяха розови, а бялозеленикави. Сега се откриха лентовидните мускули при ребрата.

— Ако опипате гръдта му, ще почувствувате съвсем нормални, човешки ребра — каза Карл, като посочи дясната страна. — А сега погледнете тук.

С няколко умели движения той отдели мускулните влакна от костите и зачегърта реброто. То се откри, но Карл продължаваше да чегърта между двете ребра и веднага стана ясно, че те са съединени помежду си с тънка костна или хитинова пластинка.

— Прилича на балена от кит — рече Карл.

— Гледайте.

Той отряза парче и го огъна.

— Боже мой.

— А сега вижте това.

Карл взе хирургическа ножица и разряза гръдната кост от горе на долу, после направи напречен разрез по долния край на ребрата. Мушна пръсти под разреза и отвори едната страна на гръдния кош като вратичка. Откри се белодробната тъкан. Тя не беше нита розова, нито червенокафеникава като у пушачите, а жълта, с цвят на чиста сяра.

— Метаболизмът му е фантастичен — каза Карл, като уморено изправи рамене. — По-точно бил е фантастичен. Той е имал нужда от кислород, както и ние, но е можел да го използува само ако е химически свързан във вид на окиси на въглерода, на сярата и най-вече въглероден двуокис. Старецът е понасял трудно свободния кислород. Когато е бил млад, са му стигали силите да прекарва цели часове във въздушна среда, но с годините все повече и повече време е бивал принуден да остава в обичайната за него среда — нещо като смог. Така че затворничеството и рядкото му появяване в обществото съвсем не е било каприз, както смяташе публиката.

— Но какво е той? Откъде?… — попита Уилър съвсем объркан, като посочи с ръка трупа.

— По този въпрос зная не повече от вас. Прилетял е по някакъв начин отнякъде… Накратко, дошъл, видял и… А сега гледайте.

Карл разтвори втората половина на гръдния кош и отчупи гръдната кост; белодробната тъкан не беше разделена на две части, на два дроба, а заемаше цялата вътрешност на гръдния кош.

— Той има един дроб, макар че се дели на две части.

— Вярвам ви — каза Уилър с внезапно прегракнал глас. — Но какво е това, дявол да го вземе?

— Двукрако същество, без перушина, както никога Платон е охарактеризирал човека. Не зная какво е той. Но зная, че съществува, и реших, че и вие трябва да знаете.

— Но вие вече явно сте запознат с анатомията му и съвършено очевидно е, че не за пръв път виждате това.

— Вярно. Ъпстайн.

— Ъпстайн?

— Именно. Старецът е имал нужда от посредник, който да прекарва много часове и с него, и с нас. Ъпстайн е бил, така да се каже, неговата дясна ръка и е бил принуден дълго време да диша нашата атмосфера. Но в края на краищата плати за това. От това и умря.

— Но защо не казахте по-рано?

— Преди всичко, защото си скъпя кожата. Бих казал репутацията, но „кожата“ ще бъде по-точно. Подписал съм трудов договор като личен лекар. На него действително му беше необходим обикновен земен лекар — това е също нещо като маскировка. Но го лекувах главно по телефона и както сега разбирам, било е за замазване на очите. Звъняха ми от негово име и ми съобщаваха симптомите, а аз внимателно предлагах диагноза и назначавах лечение. Скоро отново ми позвъняваха и ми съобщаваха, че болният е по-добре, и с това се свършваше. Дори ми носеха кръв и урина за изследване и аз ги изследвах. Но дори и през ум не ми минаваше, че те нямат нищо общо със стареца, точно като онзи труп, за чието освидетелствуване медицинският експерт подписа протокол.

— Какъв труп?

Карл вдигна рамене.

— Значи медицинският експерт не е оглеждал него? — Уилър посочи с ръка ковчега.

— Разбира се, че не. Пещта има задна вратичка. Този ковчег беше вътре, а двойникът — господ знае откъде се е появил, само че тук аз нямам нищо общо, кълна ви се — е стоял от другата страна, очаквайки медицинския експерт. Когато там натиснахме бутона, ковчегът с двойника се търкулна в пещта, а този бе измъкнат и полят с вода. Аз имах лични, строго секретни инструкции и те се отнасяха както за Ъпстайн, така и за самия бос. Беше ми наредено след кремацията на двойника да се върна тук тайно, за да пусна втория ковчег за кремация. Беше ми забранено да задавам каквито и да е въпроси, да предприемам всякакви изследвания, или пък да съобщавам на когото и да било. Това бе типично за много негови разпореждания и също не се поддаваше на обяснение. — Той неочаквано се разсмя. — Вие знаете ли защо старецът и Ъпстайн не подаваха никому ръка? Навярно не сте забелязали това.

— Не, но предполагам, че той просто се е боял от зараза.

— Нормалната температура на тялото му беше 47 градуса.

Уилър с едната си ръка докосна другата, но не каза нищо.

Когато Карл почувствува, че мълчанието вече достатъчно се е сгъстило, той весело попита:

— Е, бос, какво да правим по-нататък?

Кливлънд Уилър бавно премести погледа си от ковчега към Карл, сякаш с мъка откъсваше мислите си от покойника.

— Как ме нарекохте?

— А, това е просто фигуративно — усмихвайки се, отвърна Карл. — Нали работя в компания, а компанията сте вие. Заповедите, които получих, ще бъдат изпълнени докрай, когато натисна този бутон. Нямам други разпореждания. Така че вие решавайте.

— Имате предвид него? Какво да правим с него? — запита Уилър, като отново премести погледа си към ковчега.

— Да, именно. Дали да го изгорим сега и да забравим, или да извикаме тук цялата управа и батальон учени. Или пък да изплашим до смърт населението на Земята — затова е достатъчно да повикаме тук репортери. Ето какво трябва да решите. Мен лично ме тревожат по-широки проблеми.

— Така ли?

— Защо се е появил тук? Какво е успял да направи? До какво се е домогвал?

— Продължавайте, моля ви — каза Уилър и в гласа му за пръв път прозвуча нещо като неувереност. — Вие сте имали поне малко време да обмислите всичко, а аз… — и той безпомощно разтвори ръце.

— Напълно ви разбирам — меко каза Карл. — До този момент се изказвах като платен лектор. Нямам намерение да ви смущавам с комплименти, но ще ви кажа, че едва ли ще се намери друг човек на този свят, който би могъл да преглътне всичко това така спокойно както вие… И така, по-нататък. В математиката има метод за построяване на графики. Поставяте в координатната система точка, като отбелязвате с това значението на определена величина. Когато получите другите значения, слагате втора точка, после трета. Щом разполагате с три точки и ги съедините с линия, ще получите част от крива. По-добре е точките да бъдат повече, но три са вече достатъчни. Построената крива притежава определени характеристики и ние имаме право да я продължим малко повече, като предполагаме, че следващите данни ще потвърдят правилността на вашата прогноза.

— Екстраполация.

— Съвършено вярно. Така например, ако по оста „х“ нанасяме богатствата на нашия покоен бос, а по оста „у“ — времето, кривата, която ще получим, ще характеризира растежа на неговото богатство във времето, тоест неговото влияние.

— Голяма графика ще стане.

— Да, повече от тридесет години — отвърна Карл. — А сега на тази графика да наложим друга крива: изменението на състоянието на околната среда, в която човек е живял през тези три десет години — и той вдигна ръка, сякаш да предотврати възражението. — Не, нямам намерение да ви чета трактат по екология. Ще наречем това просто изменения. Да кажем: повишаване на средната температура в резултат на съдържанието на CO2 в атмосферата и така наречения парников ефект. Ще начертаем крива. Съдържанието на тежки метали, живак и литий в органичните тъкани. Още една крива. След това ще построим криви за разрастването на водораслите под въздействието на фосфатите, за честотата на коронарните заболявания… и като наложим всички тези кризи на същата графика…

— Виждам накъде клоните, но такива статистически упражнения изискват предпазливост. Че иначе, току-виж, може да се намери зависимост между броя на автомобилните катастрофи и използуването на алуминиеви буркани и детски карфици с пластмасови главички.

— Сигурно. Но аз, струва ми се, съм избягнал този капан. Просто исках да намеря логични отговори на два въпроса. Бих желал да намеря обяснението на една доста нелогична ситуация. Първият въпрос е такъв: ако всички изменения на нашата планета са в резултат на лекомислие, тоест на това повече или по-малко стихийно явление, защо тогава лекомислието да е непременно във вреда, а не в полза за околната среда? Не, аз обещах — никакви лекции по екология! Ще попитам иначе: защо това лекомислие не помага да се запази средата, а я променя?

Сега вторият въпрос: каква е посоката на тези изменения? Вие, разбира се, сте чели абстрактните философствувания за планетарното инженерство, т.е. преправянето на други планети, за да бъдат те приспособени за живот на хората. А ако предположим, че други същества се опитват да приспособят нашата Земя за себе си? Да кажем, че им е необходима повече вода и те искат да разтопят полярните ледени масиви с помощта на парниковия ефект? Или пък да увеличат съдържанието на серните окиси и да унищожат всички форми на живот в моретата — от планктона до китовете? Или да намалят броя на хората с помощта на рака, емфизема на белите дробове, инфарктите и дори войните?

Двамата сякаш по уговорка погледнаха безжизненото лице на лежащия в ковчега.

— Погледнете само — тихо каза Карл. — С какво се е занимавал: въглища, нефт, нефтохимия, хранителна промишленост, реклама — и всичко това изменя средата, или пък помага на тези, които я променят…

— Виждам, че не го вините особено много.

— Разбира се. Намериха се милиони доброволни помощници.

— Но вие не мислите, че той е искал да осакати цялата планета само заради това, единствено на него да му бъде удобно да живее на нея?

— Не, не мисля. Тук дойдохме до главното, което искам да ви кажа. Не зная дали на Земята има други такива същества като него и Ъпстайн, но мога да предположа, че ако промените продължат и се увеличат, тогава можем да очакваме много такива гости.

— Какво желаете? — попита Уилър. — Да мобилизираме човечеството на борба със завоевателите?

— Нищо подобно. Аз само бавно и без шум бих дал обратен ход на всички промени. Ако нашата планета в своето естествено състояние не е пригодена за тях, бих се постарал да я запазя такава. Не мисля, че ще ни се наложи да ги гоним. Те просто няма да дойдат…

— Или ще се опитат да постигнат своето по друг начин.

— Едва ли — каза Карл. — Ако са се надявали, че ескадрите от космични кораби и всякакви там супербомби ще им помогнат, те биха го направили. Не, те си имат свой метод и ако той при нас няма успех, ще си потърсят друга планета.

Уилър започна съсредоточено да пощипва долната си устна.

— За това не е необходимо чак толкова много: ясно разбиране на целта, повечко пари и умна глава, за да ги пуснеш разумно и изгодно в действие. Ако им потрябва, те биха могли дори търпеливо да насочат живота на даден човек по определен сценарий и да го формират такъв, какъвто им е необходим.

И като не даде възможност на Уилър да отвърне, Карл вдигна скалпела нагоре.

— Ще ви помоля да направите нещо за мен — каза той рязко със съвсем друг, повелителен тон, типичен по-скоро за Уилър. — Бих желал да направите това вие, защото ми е противно, дявол да го вземе, да съм единственият човек на този свят, комуто се е паднал този жребий.

И като се наведе над главата на стареца, направи напречен разрез по горната граница на челото от едното слепоочие до другото. После опря лакти о страничните стени на ковчега, стисна скалпела с двете си ръце и го спусна по средата на челото, между очите, по носа, устните и брадичката чак до гърлото.

Изправи се и заповяда:

— Сложете ръцете си на бузите му!

Уилър се намръщи за миг, позабави се — отдавна така не бяха разговаряли с него! — и се подчини.

— Сега силно притиснете дланите си и поместете ръцете си.

Разрезът леко се разшири и изведнъж кожата под ръцете му се поддаде и леко се плъзна надолу. Не очаквал това, Уилър едва не падна върху ковчега и лицето му се намери на няколко дюйма от страшното одрано лице на трупа.

Също както белите дробове и бъбреците, очите се сливаха в едно око, малко стеснено в средата. Гледецът беше овален: дългата ос на овала беше напречна. Кожата беше с цвят на бледа лавандула, кръвоносните съдове по нея бяха жълти, на мястото на носа зееше дупка с космати краища. Устата имаше закръглена форма, зъбите неравни и безредно разположени, брадичката едва се отделяше.

Уилър зажумя, без да мръдне. Минаха една-две секунди, докато накрая смело отвори очи. Карл на два скока изтича покрай ковчега и подхвана Уилър под гърдите. Оня за миг тежко увисна ръката му, но веднага се изправи.

— Не трябваше да ме карате да правя това.

— Не, трябваше — каза Карл. — А не ви ли се искаше да бъдете единственият човек на света, който да е изпитал това и да не може никому да го разкаже?

Уилър можа дори да се разсмее. После прекъсна смеха си и каза:

— Натиснете този бутон.

— Дайте капака.

Уилър послушно донесе капака и те затвориха ковчега.

Карл натисна бутона и ковчегът плавно се плъзна в пламтящата паст на пещта…

* * *

Джо Трилинг по особен начин добиваше средства за съществование. Печелеше добре, но беше далеч от многото пари, които би могъл да натрупа в големия град. Затова пък живееше в планината, на половин миля от живописно селце, на чист въздух, а наоколо се зеленееха горички от борове, брези и планински лавър… И главното — сам си бе стопанин. Конкуренти почти нямаше.

А Джо правеше анатомични мулажи на различни части на човешкото тяло. Главни консуматори бяха военните, но получаваше и много поръчки от медицинските учебни заведения, киностудиите, а понякога и от частни лица, като в последния случай Джо избягваше да задава излишни въпроси. Той можеше да изготви модел на всеки вътрешен орган, и на която и да е част от тялото. Правеше модели, които не се отличаваха от естествените на вид, на пипане, на миризма. Можеше да изобрази гангренясала язва, от която се носи миризма на труп. Изработваше уникални екземпляри и цели партиди… Накратко, в своя занаят доктор Трилинг бе първият човек в Щатите.

— Истински шедьовър — каза Карл (в по-благоприятна обстановка, отколкото при предишната среща, вече през деня, а не през нощта и с чаша бира в ръка), — твоя беше измислицата с лицето. Първокласна работа, дявол да го вземе!

— Дреболия. Цялата сила бе в твоята идея, да го накараш да сложи ръцете си върху лицето му.

— Не разбрах.

— Току-що се сетих за това — рече Джо. — Ти навярно дори не си си дал сметка, какъв блестящ ход си направил. Да уредиш такова представление само по себе си е умно, но да го накараш да докосне със собствените си ръце, ето в какво е проблясъкът на гениалност. Как да ти обясня… Ето ти такъв пример. Веднъж, когато бяха малък, връщайки се от училище, се хванах за колчето на градинската ограда. А там имаше храчка — той показа дланта на дясната са ръка и гнуснаво я разтърси. — Толкова години минаха оттогава, но досега не съм забравил това усещане. Годините не го изтриха, никакъв сапун и четки не можаха да го изстържат. И това си седи не в мозъка, не в психиката, и не е просто памет за неприятен епизод. Струва ми се, че съществува някакъв запомнящ механизъм в самите клетки, особено в клетките на ръцете. Той действува… И всичко това ти казвам, защото Уилър, колкото и да му е съдено да живее, до края на дните си ще усеща как кожата се е плъзнала по черепа на мъртвеца под дланите му и ще си спомня как едва не е забил нос в него. Не, драги братко, геният си ти, а не аз.

— Хайде. Ти знаеш какво правиш, не аз.

— Не ме баламосвай — Джо се облегна в шезлонга така, че през дъното на чашата си виждаше слънцето.

— Карл — промърмори той.

— Да?

— Чувал ли си някога за „Бръснача на Окам“?[1]

— Хм… Отдавна. Струва ми се, че беше някакъв философски принцип. Или от логиката? Почакай… Една минута… Ето. Ако са дадена следствието и няколко възможни причини, то най-вероятно е истинската причина да бъде най-простата? Правилно ли е?

— Не съвсем точно, но достатъчно близко — каза Джо. — Хм. И така, ти и аз знаем, че човешката алчност и лекомислие сами по себе си са напълно достатъчни, за да разрушат нашата планета. И смятахме, че за хора като Клив Уилър, които разполагат с реални възможности да пресекат този процес, тези причини са неубедителни. И затова изфабрикувахме за него чуждопланетянин, който диша смог. Тоест той не би започнал да прави нищо за спасението на света, докато не му пробутаме убедителен за него довод Измислихме го и му го хързулнахме.

— Да, но го измислихме, като оправдахме този довод с всички достъпни данни… Накъде клониш ти всъщност?

— Виждаш ли, нашата хитроумна афера по същество е много проста, защото свежда всичко до една единствена причина. „Бръсначът на Окам“ учи на това, че явленията трябва да се свеждат към най-простите причини. Исках да кажа, че много вероятно е тази единствена причина да е истинската.

Карл чукна чашката си на масата.

— Дявол да го вземе, за това не съм се досетил! Прекалено бях зает. А какво пък, ако сме били прави?

И те се погледнаха съвършено потресени.

Бележки

[1] Окам Уилям (ок. 1300–1350 г.) — английски философ и богослов.

В този разказ авторът е употребил игра на думи, като е нарекъл хирургическия скалпел на Трилинг, който разкрива пред Уилър, че неговият бос уж има чуждоземен произход, скалпел на Окам.

Край