Александър Хлебников
Третата световна война

Воят на спирачните двигатели спря. И тишина…

— Пълна загуба на управлението — оправда се Майкъл. — Имах чувството, че някой се е закачил за „Дребосъка“ и го дърпа встрани. А аз стоя като обикновен пътник и нищо не мога да сторя. Противно чувство — никога не бях изпитвал такова.

— Не се огорчавай — успокоих го аз, — нали се приземихме благополучно.

— По-скоро се пльоснахме — мрачно уточни Майкъл. — И подминахме набелязания район. Дявол знае къде сме сега.

— Не е страшно, където и да сме, у дома сме! — лекомислено подхвърлих аз и като примигвах от удоволствие, повторих разчленено: — У до-ма! Най-сетне на нашата славна, малка, синя планета! Със само едно Слънце!

Разкопчахме ремъците на креслата и усетихме забравената тежест на телата си. Малко се намръщихме от необичайното усещане, но после се разсмяхме.

— Да ще да завали проливно — Майкъл внимателно се протегна, — че да замирише на мокри брезови листа…

— По-добре да погазим из истинска зелена трева! И боси! — подех аз. — Ех, че блаженство!

Спогледахме се и смутено се усмихнахме — да ни идват на ум такива диви желания… По време на престоя ни в стерилните каюти на звездолета организмът ни бе изгубил способността да се защищава дори от най-безобидните микроби и естествено не биваше да излизаме без скафандри.

— Мак, нека рискуваме! — въодушевен предложих аз. — От какво да се боим, нали ще ни излекуват!

— Кой? — Майкъл се намръщи и не пое шегата. — Земята не отговори на повикванията ни. Боя се, че все пак ще изляза прав.

Упорит тип — така и не промени мнението си.

… Американецът Майкъл Стивънс беше командирован към екипажа на „Аврора“ заради великолепното майсторство и смелост, които прояви по време на втория съвместен полет на „Союз“ и „Аполо“. За съжаление имаше един недостатък — твърде песимистично гледаше на историята.

Помня какво чувствувахме седмината, когато преди старта се прощавахме с близките си, уверени, че вече никога не ще ги видим. Защото според безпощадния парадокс на времето, докато трае нашият полет със скорост, близка до светлинната, на Земята ще изминат сто и петдесет години! Но ние поне се надявахме, че ще се завърнем в свят на приказен разцвет на науката и техниката, в общество на необикновени преобразувания…

Но песимистът Майкъл понасяше това много по-тежко от нас, защото той очакваше при завръщането си да намери само радиоактивни гробища по площадите на всички континенти.

— „Лъчезарно бъдеще“ — какъв абсурд! — презрително ни се изсмя той, когато започнахме да спорим. — Скалата, издигната до върха, неминуемо се срива надолу… Историята на двете световни войни свидетелствува: ако оръжието е произведено, то неизбежно бива пускано в действие. Нима забравяте, че около 1970 година държавите натрупаха ядрени заряди, способни четирикратно да разорат всички градове по света? На нас просто ни провървя, че политическият климат се позатопли, мирът се задържа още десет години и ние успяхме да излетим. Но, повярвайте ми, така не може дълго да продължава. Скалата ще се свлече от върха…

До люка на шлюзовата камера Майкъл ме предупреди:

— Не забравяй да вземеш ЕЛТ-а! — И сякаш се готвеше да слезе на чужда планета, пристегна към скафандъра бойния лъчев пистолет. — Може да срещнем неохищници — радиационни мутанти, като ония, които срещнахме на планетата на загиналата цивилизация.

— Мак, а защо не помислиш, че ако твоята концепция за бъдещето е невярна, нашият войнствен вид ще се стори твърде странен на посрещачите ни? — възразих аз. — Хората ни чакат радостни, с цветя… А ние…

— Мисля, че началник тук съм аз! — прекъсна ме Майкъл и аз като младши навигатор трябваше да се подчиня.

Всъщност именно заради тази му свръхпредпазливост капитанът назначи Майкъл да пилотира до Земята последния оцелял на „Аврора“ двуместен космолет „Дребосък“. Капитанът, естествено, не споделяше възгледите на Майкъл за бъдещето, още по-малко вярваше в гибелта на човечеството и ни възложи да съобщим на хората, че звездолетът по неизвестни причини изгуби връзка със Земята и сега е легнал на хелиоцентрична орбита и очаква буксирните апарати да го свалят с останалия екипаж.

Взех моя ЕЛТ и се спуснах след Майкъл в шлюзовата камера. Той посегна към бутона за отваряне на люка, но отпусна ръка:

— Алек, натисни ти!

Необикновеното смущение на вечно смелия пилот се предаде и на мене. Даже изпитах остър пристъп на страх, а после се ядосах. Чака ни родната планета, а ние, двама чудаци под броните на скафандрите и въоръжени, не се решаваме дори да отворим люка! Засрамен от тая моментна слабост, натиснах бутона. Бронираният щит безшумно се плъзна надолу. В отворения люк нахлуха слънчевите лъчи, по които толкова тъгувахме, които можехме да гледаме без филтър.

Навън цареше лято, високото синьо небе с купести облаци сияеше, но аз неволно се дръпнах назад. Наоколо се простираше черна, овъглена на места дори разорана равнина. И по нея към космолета се носеха танкове! Не по-малко от десет. Засега не стреляха, но оръдията на кулите им бавно и недвусмислено се насочваха към нас.

Какво да правим? Да излетим? Не ще успеем. Скочихме и се скрихме зад най-близката опора — „Дребосъка“. Кой ни атакува? И защо? Нямахме време за размишление — танковете в центъра откриха огън. Първите димни следи от снарядите преминаха край нас. За да спасим космолета, грабнахме оръжието си.

— Стреляй по всички — заповяда Майкъл и извади своя ЕЛТ. Но закъсня. Зад космолета профучаха огнени стрели и се забиха в танковете. Стълбове пламък и на мястото на машините димяха огромни ями.

— Май че танковете не стрелят по нас — хладнокръвно забеляза Майкъл. — Погледни, ето целта им.

От другата страна на космолета също се носеха танкове, но странни, без кули, с някакви издатини над борта.

— Ракетоносци — определи Майкъл. — Те унищожиха оръдейните танкове. Но ще си изпатят — много им е съсредоточена стрелбата.

Предсказанието му се оправда, той не напразно се увличаше от история на военното дело. Ослепително избухване — и все едно че не е имало ракетоносци.

— Е, прекрасно ни посрещнаха, нали? С цветя! — изкрещя Майкъл. — Само едно не разбирам: защо всичко е толкова старо — танкове, ракети? Къде са модерните оръжия?

— Майк, какво става?

— Насрещен бой между танкови патрули. Води се война! Бързо в „Дребосъка“, излитаме в орбита! Контактът с варвари, които се занимават със самоунищожение, е невъзможен!

— Не бързай — помолих аз. — Макар че ракетоносците бяха два, ударната вълна не ни докосна. А избухването беше в пределите на видимостта! Защо ние, макар без филтри, не ослепяхме? Защо най-сетне няма радиация?

— Вероятно все пак има някакъв прогрес — иронично се усмихна Майкъл. — Поне в бойната техника. Хората от лъчезарното бъдеще са се научили да воюват с удобства… Ех, заради тебе се забавихме и сега е опасно да излетим!

Действително на хоризонта от север отново се появи лавина танкове, а насреща им, от юг, изпълзя армада ракетоносци. Безпомощни зрители, ние се озовахме между приближаващите се армии.

— Докато не ни притиснат — спокойно заключи Майкъл. — Впрочем, ако в треската на първата схватка стана чудо и оцеляхме, защо да не стане чудо и във втората? — промърмори той.

— Само да не се намесваме. Дано благоволят да не обърнат внимание на „Дребосъка“ и да минат отстрани…

Армиите продължаваха да се приближават. Движеха се една срещу друга и право към нас — неизбежно и страшно.

Първия залп дадоха ракетоносците — огнени вихри обхванаха танковете. На свой ред те отговориха със залп, втори, трети. После противниците се срещнаха. Ракетоносците се оказаха по-бързи, заобиколиха космолета и се врязаха в „северняците“. Броните се сблъскваха, машините се скупчваха, бортовете се раздираха. Късите ракетни мълнии сваляха кулите на танковете, изгаряха ги без остатък… Непонятно как, но ние още стояхме незасегнати в тоя ад, макар че бяхме очи в очи с тоя свиреп тайфун.

Люковете на най-близките машини се отвориха и от тях изскочиха фигурите на танкистите. Огледаха се и се втурнаха към космолета. Но изскочилият зад него ракетоносец ги забеляза, рязко избиколи и ги премаза с гъсениците си.

— Фашист! — изкрещях аз, припомняйки си най-оскърбителното ругателство, и насочих моя ЕЛТ към ракетоносеца.

— Безумецо! Какво стори! — закрещя Майк.

Защото едва атакуваният от мен ракетоносец избухна, и съседите му спряха внезапно и започнаха да се обръщат към нас. Реакцията на Майкъл срещу маневрата им беше мигновена. С един замах на неговия ЕЛТ те изчезнаха в стълбове пламъци. Но тогава онези, които бяха отминали напред, бързо свърнаха към нас.

— Не се заплесвай, Алек! Трябва да ги изпреварим — в бойно увлечение ревеше пилотът и избиваше с лъча наляво и надясно. Стараех се да не изоставам от него, защото прекрасно разбирах, че дори залп от само едно оръдие ще ни помете.

— Пощадете ги, те са безобидни — чух внезапно нечий глас. От изненада ръката ми трепна и лъчът на ЕЛТ вдигна от земята стълб нажежени газове.

— Така е по-добре — забеляза същият глас. — Спрете лъча и се обърнете.

Изглежда, Майкъл също го бе чул, защото се обърнахме едновременно. Зад нас стоеше загорял младеж в бяла риза и шорти и приветливо се усмихваше.

— Здравейте, хора от двадесетия век! — приветствува ни той на руски с лек напевен акцент.

— Кой сте вие? — не съвсем любезно запита Майкъл.

— Командуващият тези играчки — с небрежен жест посочи той внезапно спрелите могъщи машини, — ако само…

— Вие ли заповядахте да прегазят танкистите? — прекъснах го сърдито аз.

— Да, но, моля, забележете че това не са хора, а управляеми манекени. Позволете да ви се представя: греп Лест. Греп означава „главен режисьор-постановчик“, а Лест е фамилията ми. Снимам филма „Последната схватка“. Действието се развива в края на вашия век — в 1991 г.

— Искате да кажете, че всичко това наоколо е бутафория? — запита Майк.

— Естествено! Обикновена масовка. Много се радвам, че повярвахте в реалността на разигралото се сражение и дори активно се включихте в него… А сега заповядайте в моята резиденция. Тук съм сам, затова извинете, че няма кой друг да ви посрещне… Минете, моля!

До Лест се откри вход към ярко осветено подземие. Надолу се въртеше оранжевата лента на ескалатора.

— Моля, слезте! — дружелюбно ни подкани младежът. — Защо се бавите? Или не се изразих правилно? Простете ми, но староруски владея слабо, учил съм го в началните класове.

— Не, ние всичко разбрахме — бавно изрече Майкъл и внезапно насочи ЕЛТ-а към младежа. — Но ние ще влезем не в клопката, в която така любезно ни примамвате, а в космолета. Последвайте ни! Вие сте наш заложник! Надявам се, че вашите близки, които седят в командния пункт долу, от страх за вашия драгоценен живот ще ни позволят да излетим. Предайте им, че ще ви пуснем невредим, щом излезем в орбита.

Лест изумено се втренчи в Майкъл. Да си призная, и аз не очаквах такъв обрат.

— Опомни се, Майк — опитах се да го вразумя. — Лест е наистина режисьор. Защо не му вярваш? Някогашното кино също имаше огромни батални сцени. Спомни си екранизациите на „Война и мир“, „Ватерлоо“, „Освобождение“… Какво странно намираш тук?

— Престани! — прекъсна ме Майкъл. — Нима още не разбираш? Лест е потомък на привилегированите, от кастата на ония, които са подпалили континентите, а сами са се спасили в под земните бункери… И сега чедата им се забавляват, като излизат на повърхността и играят на войници, изгаряйки цялата оцеляла техника. И понеже вече няма хора, те слагат в нея роботи.

— Увлекателно допълнение към сценария — тъжно се пошегува Лест. — Но кажете, за бога, защо ми е да ви вмъквам в клопка?

— За да завладеете с наша помощ звездолета и да избягате на друга, необезобразена от войни планета. Няма да ме излъжете! — отряза Майк. — Да допуснем дори, че танковете и ракетоносците са бутафория. А изгорялата равнина и тя ли? Нима човечеството, ако е оцеляло, би позволило да се унищожават градини и нивя на такава огромна площ, за да снимате вие някакъв, макар и гениален, филм?

— Но това е единственият резерват на планетата. И ние го пазим — опитваше се да обясни Лест.

— Пазите празно място? — иронизира Майк.

— Именно в това е най-голямата му ценност! — възкликна младежът.

— Глупости! — възрази пилотът. — На пренаселената Земя това е невъзможно. Да вървим!

Лест се опита да каже още нещо, но като видя, че Майкъл не иска и да го чуе, махна с ръка:

— Е, добре, да вървим.

Поисках да тръгна, но ходилата на скафандъра ми сякаш се бяха враснали в почвата. Извих глава и видях, че и Майк яростно се опитва да се отдели от мястото си.

— Престанете с вашите фокуси! — изкрещя той на Лест. — Иначе ще бъда принуден да…

Вероятно чрез външния репродуктор на скафандъра думите на Майк прозвучаха за Лест особено гръмко и зловещо, но младежът изобщо не се стресна.

— Иначе ще стреляте ли? В упор! И сте уверен, че ще улучите? — добродушно попита той.

В същия миг ни обгърна бяла мъгла и всичко наоколо изчезна — небе, земя. Не различавах даже пръстите на протегнатата си ръка.

А после стана нещо съвсем необяснимо. Опората под краката ни се изгуби, нещо ме издигна нагоре и аз, безсилен да помръдна, увиснах във въздуха.

Мъглата се стопи. Ние двамата с лъчеви пистолети в ръце, висяхме на два метра от земята. Долу стоеше Лест и се усмихваше с оня израз, който имат възрастните, когато успеят да умирят разлудувалите се деца.

Погледнах Майкъл и избухнах в смях. Той се изчерви, засумтя, после се разсмя и замоли:

— Лест, освободете ни. И ми простете, моля, за грубостта и неоснователните подозрения.

И веднага някаква сила меко ни спусна, изправи ни на крака. Майкъл захвърли ЕЛТ-а, аз последвах примера на командира си.

Лест се направи, че не забелязва демонстративния ни жест и пръв протегна на Майк ръка.

— Извинете, но не можах да ви убедя с думи в истинността на твърденията ми, а положението, в което се намирате, не е тъй просто. Първият контакт между хора от различни епохи и в спокойна обстановка е доста труден.

И ето какво ни разказа.

Вече сто години на Земята вместо радио използуват по-съвършени, принципно различни средства за връзка. На самата планета вече не съществува нито една радиостанция. Но хората не са забравили звездолетите, които се завръщат от Миналото. За връзка с тях на границата на Слънчевата система са оставени КРАБ-и — космически автоматични радиобуй. Но ги включват само в периодите, когато се очаква звездолет.

За съжаление, след като „Аврора“ не се завърнала в контролния срок, я сметнали за изчезнала и КРАБ-ите не работели. Ето защо не получихме отговор на повикванията ни.

Разбира се, бил предвиден и вариант за завръщането на пропадналите без вест звездолети. Според инструкцията, ако корабът няма връзка с базата, е длъжен да остане на орбита, като изпрати разузнавателен космолет. Тогава автоматически се включва земната служба за осигуряване на космичните полети и мощна превозна система грижливо ги приземява в специално оставения за тях резерват. Затова той е така обгорен — от спирачните двигатели на пристигащите кораби. И всичко би свършило съвсем благополучно, ако не беше Лест. Наскоро не се очаквали никакви звездолети и Висшият съвет по астронавтика разрешил на Лест да използува резервата за снимането на филма.

— Бях във възторг, че получих в свое разположение най-достоверната природа. Резерватът напомня местност след ядрен удар. Преди да започне „сражението“, когато „армиите“ се намираха на изходната граница и цялата сложна автоматика на машините бе приведена в действие, получих съобщение, че се приближава космолет.

Препоръчваха ми да прекратя снимките, „за да не би баталните сцени да въведат в заблуждение нашите скъпи предци“, както се казваше в съобщението. Но съблазънта да завърша работата си, която подготвях от месеци, бе твърде голяма. Пък и се надявах да завърша масовките, преди да пристигнете. Впрочем — завърши Лест — за нищо не съжалявам, щом имам щастието пръв да се запозная с вас, пристигащите от миналия век.

Отрупахме младежа с десетки въпроси. Поразени от това, че радиовълните като носители на информация вече не се използуват, искахме да знаем какво вече не съществува на Земята. Излезе, че доста работи. Нямаше ги отровителите на въздуха — автомобилите с двигатели с вътрешно горене, безжалостното изсичане на горите за производство на хартия, избиването на животни за месо и кожа…

Изменил се бе дори спортът. Боксът бе напълно забравен — според Лест „игра, недостойна за човека“, изчезнало бе дивото вълнение около хокея и футбола — те вече не събираха хилядите тълпи от ревящи запалянковци. Изчезнало бе даже самото понятие „запалянковец“.

— В новото общество всеки е прекрасен спортист и ако желае, след кратка тренировка може да постави всякакви рекорди…

Небето над нас заблестя от стотици летателни апарати със странна, непривична форма.

— Пристигат тези, които тържествено ще ви посрещнат — поясни Лест и като погледна лукаво Майкъл, добави: — Така че приемете внушителен изглед. И моля ви не споменавайте за малкото недоразумение, което стана по моя вина, че началството ще ме насапуниса!

— Значи имате началство?

— И то какво сърдито!

Засмяхме се и се почувствувахме по-спокойни в този нов свят.

— Обещаваме! — великодушно рече Майкъл. — Признавам, че в прогнозите си за бъдещето съм се заблуждавал. За щастие човечеството е оцеляло. И все пак за едно излязох прав… Вие, Лест, казахте, че при снимането сте се стремели към пълна достоверност, а филмът ви е за войната от 1991 година. Значи война е имало!

Пак моята непростима небрежност. Лест ми смигна.

— Забравих да спомена, че екранизирам научнофантастичен роман. За „История на световната фантастика“ получих задачата да направя илюстрации на тема: „Погрешните пророчества на някои фантасти от XX век за бъдещия регрес на обществото и неминуемата гибел на човечеството“. И трябваше да взема типичен образец от тяхното творчество: роман-утопия за уж неизбежната Трета световна война.