Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Report on Planet Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 15/1978 г.

История

  1. — Добавяне

Приведеният по-долу откъс — току-що разшифрован по поръчение на Междупланетната археологическа комисия — е един от най-забележителните документи, намерени на Марс. Той ни обогатява с нови данни за научните знания и начина на мислене на нашите изчезнали съседи. Документът датира от епохата на ранния уран на марсианската цивилизация (т.е. от последната епоха на марсианската истерия). Това ще рече, че е написан около хиляда години преди нашата ера.

Може да се смята, че преводът е съвсем точен, макар на места да са отбелязани трудни за тълкуване изрази. Там, където е необходимо, марсианските термини и мерни единици са заменени за по-голяма яснота със земни (б.пр.).

Във връзка с приближаването на планетата Земя отново възникна дискусията: съществува ли живот на нашия най-близък съсед в Космоса. Този въпрос се е обсъждал без успех вече много столетия, но новите астрономически прибори ни позволиха да получим напълно достоверни данни за други планети. Ние все още не можем окончателно да отговорим на въпроса, има ли земен живот или не, но сега притежаваме много по-точни сведения на Земята и това ни позволява да проведем дискусия на научна основа.

Особено затруднява фактът, че ние не виждаме Земята, когато тя е най-близо до нас. Тогава тя е разположена между Слънцето и Марс и е обърната с неосветената си част към нас. За да разгледаме по-значителна част от осветената й повърхност, трябва да чакаме Земята да стане утринна или вечерна звезда. Но тогава пък ни разделят сто и петдесет милиона километра. По това време Земята се вижда в телескопа като сияещ полумесец, около който виси една огромна луна. Веднага се хвърля в очи разликата между цветовете на тези две небесни тела: Луната е сребристобяла, а Земята е с нездрав синьозелен цвят. (Точният смисъл на епитета е неизвестен, но във всеки случай не е никак ласкателен. Предлагат се варианти: „отвратителен“, „отровен“ — б.пр.)

При въртенето на Земята — нейните денонощия са само с половин час по-къси от нашите — различните области на планетата излизат от сянката. Продължителните наблюдения позволиха да се състави карта на цялата повърхност и излезе наяве едно наистина поразително обстоятелство: над две трети от повърхността на планетата Земя е покрита с течност.

Много столетия продължават ожесточените спорове, но сега сме почти уверени, че тази течност е вода. Макар че водата на Марс е рядкост, ние имаме убедителни доказателства, че в далечното минало голяма част от нашата планета е била покрита с огромни количества от това своеобразно съединение. Оттук следва, че Земята сега се намира в състояние, съответствуващо на състоянието на нашия свят преди много милиарди години. Засега не можем да определим дълбочината на земните „океани“ (такова е научното им наименование), но някои астрономи твърдят, че тя достига триста метра.

Земята има значително по-гъста атмосфера от нашата. Изчисленията показват, че тя е минимум десет пъти по-плътна. До неотдавна не можехме да анализираме състава на земната атмосфера, но сега спектроскопът реши тази задача. Резултатът беше поразителен. Плътната пелена от газ, обвиваща Земята, е богата на отровния и химически много активен елемент кислород, който почти не се среща в нашия въздух. В атмосферата на Земята има въглероден двуокис, а също така и водни пари — те образуват огромни облаци, които понякога се задържат много дни и засенчват обширни участъци от планетата.

Тъй като Земята е с двадесет и пет процента по-близо до Слънцето в сравнение с Марс, температурата на повърхността й е много по-висока от нашата. Термоелементите, свързани с нашите най-големи телескопи, показват огромни температури в районите на земния екватор. На по-големи географски ширини условията са по-благоприятни, а големите ледени шапки на двата полюса показват, че там температурата е напълно приемлива. Ледените шапки на полюсите за разлика от нашите даже и през лятото не изчезват съвсем, което свидетелствува за тяхната колосална мощност.

Земята е много по-голяма от Марс (диаметърът й е двойно по-голям), затова нейното притегляне е несравнено по-силно. Човек с тегло 77 килограма на Земята ще тежи 225, т.е. три пъти повече. Мощната гравитация би трябвало да доведе до много важни последствия, които трудно можем да предугадим. Във всеки случай съществуването на едри организми е невъзможно, те биха били смазани от собствената си тежест. Парадоксален е фактът, че на Земята има планини, значително по-високи от марсианските. Това също ни говори, че става въпрос за млада, примитивна планета, чиято девствена повърхност все още не е изгладена от ерозията.

Всички тези добре проверени факти ни позволяват да водим дискусия по въпроса: може ли да има живот на Земята. Веднага ще кажем, че това ни се струва много съмнително. Но нека бъдем търпеливи и не отхвърляме даже и най-невероятните на пръв поглед предположения, стига те да не противоречат на природните закони.

Сериозно възражение срещу възможността да съществува земен живот (много специалисти смятат, че то е достатъчно) е високата токсичност на атмосферата. Учените все още не могат да отговорят на въпроса, как се появил на Земята кислород в такива големи количества. Този елемент е толкова активен химически, че обикновено не се среща в свободно състояние; у нас например, съединен с желязото, той образува красивите червени пустини, завладели обширни части на нашата планета. На Земята няма такива области, оттук и неприятният й зеленикав цвят.

Очевидно на Земята протича някакъв неизвестен за нас процес, при който се освобождават огромни количества от този газ. Някои писатели с богата фантазия предполагат, че кислородът се отделя от земните организми в процеса на обмяната на веществата. Преди да отхвърлим тази идея като прекалено фантастична, полезно е да отбележим, че нещо от този род се е наблюдавало при някои примитивни, сега изчезнали форми на марсианската растителност. И въпреки това извънредно трудно е да се повярва, че на Земята действително има несметно количество растения, които биха произвеждали целия този кислород. (Знаем, че това е така. Целият кислород на Земята е произведен от растенията, първоначално атмосферата на нашата планета не е съдържала кислород — б.пр.)

Даже ако допуснем, че на Земята съществуват организми, способни да оцелеят в тази отровна и химически активна атмосфера, изобилието на кислород неминуемо ще повлече след себе си две последствия. Първото е трудно забележимо, то бе установено съвсем наскоро след прецизни теоретически изследвания и сега напълно се потвърди от наблюденията.

Изглежда, че на определена височина — тридесет, четиридесет или петдесет километра — атмосферният кислород на Земята образува газ, наречен озон, чиито молекули за разлика от кислородните съдържат не два, а три атома. Макар че този газ е в малко количество и е достатъчно отдалечен от повърхността на планетата, въздействието му върху земните условия е извънредно силно. Той почти изцяло поглъща ултравиолетовите лъчи на Слънцето и не ги пропуска до Земята.

Това е напълно достатъчно, за да твърдим с пълна увереност, че на Земята не могат да съществуват известните нам форми на живот. Ултравиолетовото излъчване на Слънцето, което безпрепятствено достига повърхността на Марс, е жизнено необходимо за нашето здраве и дава голяма част от нужната ни енергия. Даже и да можехме да понасяме разяждащата атмосфера на Земята, ние бихме загинали без това жизнено важно излъчване.

Но много по-пагубно е второто следствие от високата кислородна концентрация. С нея е свързано страшното явление, което се наблюдава у нас само при лабораторни условия, наречено от учените „огън“.

Ако потопим в атмосфера, сходна на земната, голяма част от разпространените тук елементи, те встъпват с нея в бурна реакция, която продължава до пълното окисляване на веществото. При това се отделя неимоверно количество топлина и светлина, а също така и облаци от вредни газове. Наблюдавалите това явление в лабораториите го описват като нещо ужасно. Истинско щастие е, че то е невъзможно на Марс.

Между другото на Земята то би трябвало да бъде нещо съвсем обикновено и ние не можем да си представим организми, способни да живеят при подобни условия. При наблюденията на затъмнената част на Земята често се виждат нажежени области, където бушува огън. Наистина някои изследователи-оптимисти твърдят, че светлината е от земните градове, но тази теория е неприемлива. Огнищата на излъчване са твърде непостоянни. Като правило те не са на определени места и бързо гаснат.

(Несъмнено става дума за горски пожари и вулканични изригвания, които са били непознати за марсианите. Печална ирония на съдбата: още няколко хиляди години — и марсианските астрономи действително биха видели светлината на нашите градове. Ние сме се разминали във времето с някаква си милионна част от възрастта на планетите си — б.пр.)

Плътната, наситена с влага атмосфера, мощната гравитация и близостта на Слънцето са причините Земята да бъде свят на огромни климатични контрасти. Бури с непостижима мощ са забелязани над обширни площи на планетата, при което някои са съпроводени от много силни електрически разряди. Последните лесно се улавят на Марс с чувствителни радиоприемници. Трудно е да се повярва, че каквато и да е форма на живот би могла да понесе подобни конвулсии на природата, а на Земята те възникват почти непрестанно.

Макар че разликата между зимните и летните температури на Земята не е така голяма, това не компенсира другите неудобства. На Марс всички подвижни форми на живот лесно могат да избягат от зимата. Няма нито планини, нито морета, които да им преграждат пътя. Нашата планета е по-малка от Земята, но годината ни е по-дълга от земната — това опростява сезонните премествания, достатъчно е да се отстъпва със средна скорост петнадесет километра в денонощие. Нищо не ни принуждава да оставаме на място и рядко някой зимува.

Съвсем друго е на Земята. Ако се вземат пред вид големите размери на планетата и кратката година (шест наши месеца), земните същества би трябвало да се движат със средна скорост около осемдесет километра в денонощие, за да избягнат суровата зима. Даже да допуснем, че такава скорост е възможна (това е крайно невероятно при мощната гравитация), планините и океаните създават непреодолими препятствия.

Някои автори на научнофантастични произведения търсят отговор на този въпрос в хипотезата, че на Земята можело да се развият организми, способни да се придвижват във въздуха. В потвърждение на тази доста съмнителна идея те подчертават, че плътната атмосфера позволява относително лесно да се лети, но премълчават факта, че силната гравитация унищожава това мнимо предимство. Колкото и увлекателна да е идеята за летящите животни, нито един уважаващ себе си биолог не би я приел сериозно.

Далеч по-основателна изглежда друга теория. Според нея, ако на Земята все пак има животни, те биха могли да обитават единствено обширните океани, покриващи голяма част от планетата. Предполага се, че на нашата планета животът първоначално е възникнал в съществуващите някога марсиански морета. Така че това в никакъв случай не е фантастика. Освен това в океаните животните не биха били принудени да преодоляват колосалната притегателна сила. И въпреки че трудно можем да си представим животни, способни да живеят във водата, все пак на Земята океаните ни изглеждат доста по-благоприятна среда в сравнение със сушата.

Съвсем наскоро обаче математическата физика нанесе сериозен удар на тази интересна хипотеза. Както е известно, Земята има само една огромна Луна — очевидно едно от най-ярките тела на земното небе. Тя е примерно около двеста пъти по-голяма от най-големия наш спътник и независимо от огромното разстояние притеглянето й би трябвало да влияе забележимо на планетата, особено на водата на земните океани, заставяйки ги да изменят нивото си с много метри. Очевидно вследствие приливно-отливните сили всички ниско разположени области на Земята потъват два пъти в денонощието. Трудно е да си представим живи — били то земни или водни — организми в условията на непрекъснато сменящите се вода и суша. Всичко това ни убеждава, че нашата съседка Земя е съвсем негостоприемен свят, там не може да просъществува нито една форма на живот, позната на Марс. Даже растителността трудно би могла да понася постоянните дъждове и бури. Наистина много астрономи като че ли са наблюдавали изменения в цвета на някои области, които те приписват на ежегодното цъфтене на растенията.

Що се отнася до животните, това са празни догадки, опровергавани от всички факти. Даже и да съществуват, те би трябвало да обладават огромна сила и могъщо телосложение, за да преодоляват гравитацията. Може да се предположи, че имат няколко двойки крака и че ходят съвсем бавно. Тромавите им тела би трябвало да са покрити с дебела броня за защита от окисляващата атмосфера и бурите. Отчитайки всичко това, можем окончателно да отхвърлим възможността за присъствието на разумни същества на Земята. Налага се да се примирим с мисълта, че сме единствените разумни същества в Слънчевата система.

На романтиците, които все още се надяват на по-оптимистичен отговор, препоръчваме да дочакат момента, когато третата планета ще ви разкрие последните си тайни. Това ще стане съвсем скоро, опитите с ракетна тяга показаха, че е възможно да се създаде космически кораб, способен да се откъсне от Марс и през космическата бездна да достигне нашия загадъчен съсед. Силното притегляне не ще ни позволи да кацнем на Земята, но ние ще можем да кръжим на малка височина и от милион пъти по-малко разстояние от това, което сега ни дели, да разгледаме и най-дребните подробности. Ще изпратим и радиоуправляеми роботи.

Най-после е освободена безграничната енергия на атомното ядро и ние скоро ще приложим тази страшна сила, за да се изтръгнем от оковите на нашия свят. Земята с нейния гигантски спътник ще бъдат само първите от многото небесни тела, които ще изучат бъдещите изследователи. А после…

(За съжаление тук ръкописът прекъсва. Останалото е така обгоряло, че е невъзможно да се прочете — видимо от същия термоядрен взрив, който е унищожил Императорската библиотека и целия град Уас. Забележително съвпадение; снарядите, положили края на марсианската цивилизация, са били изстреляни точно по времето на едно от най-важните събития в класическия период на историята на човечеството. На шестдесет и пет милиона километра от Марс гърците щурмували Троя, прилагайки не толкова съвършено оръжие — б.пр.)

Край