Оригинално заглавие
The Watery Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 13/1978 г.


Ние никога няма да посетим далечния Космос. Нещо повече — никога обитателите на други светове няма да посетят нашата планета. Тоест никога вече.

Всъщност космическите полети са напълно възможни, а обитатели на други планети вече посетиха Земята. Това го зная със сигурност. Космически кораби положително бродят в пространството между милиони светове, но сред тях никога няма да има наши. И това знам със сигурност. А всичко стана поради едно глупаво недоразумение.

Сега ще ви обясня по-подробно.

За това недоразумение виновният бе Бърт Камерон и затова ще трябва да ви кажа що за човек е той. Бърт е шериф на Туин Гълч, щата Айдахо, а аз съм му помощник. Бърт Камерон е раздразнителен, а още по-раздразнителен става, когато трябва да изчислява данъка си върху общия доход. Виждате ли, освен че е шериф, той държи и лавка, съсобственик е на овцевъдно ранчо, получава пенсия като инвалид от войната (коляното му е ранявано) и има още някакви доходи. И естествено не му е лесно да изчисли колко данък се полага да заплати.

Но и това нямаше да има значение, ако поне беше позволил на данъчния инспектор да му помогне при изчисленията. Но Бърт искаше да стори всичко сам и в резултат стана съвършено невменяем. Когато дойде 14 април, по-добре е човек да стои далеч от него.

А и тая летяща чинийка трябваше да се приземи именно на 14 април 1956 година!

Аз я видях как се приземи. Седях в кабинета на шерифа, люлеех се на стола и зяпах звездите през прозореца. Мързеше ме да чета вестник, затова си мислех какво да правя: да ида да спя, или да остана тук и да слушам как Камерон непрестанно ругае, проверявайки за сто двадесет и седми път дългия стълбец от цифри.

Отначало чинийката ми заприлича на падаща звезда. После светещата ивица се разшири, раздвои се и се превърна в нещо като пламък от ракетен двигател. Чинийката се приземи уверено и съвсем безшумно. Дори изсъхнал лист при падането си би зашумял повече. От нея излязоха двамина.

Аз изгубих дар слово и се вкамених. Нямах сили да произнеса и дума, пръстите си не можех да помръдна, да мигна дори. Просто продължавах да стоя като статуя.

А Камерон? Даже не вдигна очи.

На вратата се почука. Отвори се и в стаята влязоха двамата от летящата чинийка. Ако не бях ги видял как се приземиха до храстите, бих ги взел за дошли от големия град — тъмносини костюми, бели ризи и жълторозови вратовръзки. Обувките и шапките черни. Самите те бяха мургави, с черни къдрави коси и тъмнокафяви очи. Видът им бе твърде сериозен, а на ръст бяха и двамата по пет фута и десет дюйма! Приличаха си като две капки вода.

По дяволите, как се изплаших!

А Камерон само хвърли бегъл поглед към вратата, когато тя се отвори, и се намръщи. В друго време навярно би се разсмял до припадък, ако види такива костюми в Туин Гълч, но сега беше толкова погълнат от данъка си, че дори не се усмихна.

— С какво мога да ви бъда полезен, момчета? — запита той, като потупа с ръка по книжата, за да покаже колко е зает.

Единият от двамата пристъпи напред и каза:

— От дълго време ние наблюдаваме вашите родственици.

Той старателно разчленяваше всяка дума.

— Моите родственици ли? — запита Камерон. — Че ние сме само двама — жена ми и аз. Какво е забъркала тя?

Оня продължи:

— Ние избрахме за първия контакт именно това място, защото то е съвсем уединено и спокойно. Знаем, че вие сте местният ръководител.

— Аз съм шерифът, ако имате това предвид, така че карайте! Каква е работата?

— Ние прецизно копирахме начина ви на обличане и дори вашата външност.

— Та според вас аз се обличам тъй, а? — Камерон едва сега забеляза костюмите им.

— Ние искаме да кажем така, както се облича вашата господствуваща обществена класа. Освен това изучихме вашия език.

Най-сетне Камерон започна нещичко да проумява.

— Тогава сте чужденци?

Камерон не обичаше чужденците, защото ги бе срещал главно докато служеше в армията, но той винаги се стараеше да бъде безпристрастен.

Човекът от летящата чинийка каза:

— Чужденци? О, да. Ние сме от място, където има много вода. Според вас ние сме венерианци.

(Едва успях да трепна и мигом окаменях. Аз видях летящата чинийка. Видях как тя се приземи. Не можех да не им повярвам. Тези хора, тези същества бяха долетели от Венера!)

Но Камерон не трепна дори. Само каза:

— Добре. Вие сте в Съединените американски щати. Тук у нас всички имат равни права независимо от расата, вероизповеданието, цвета на кожата и националността. Аз съм на вашите услуги. С какво мога да ви помогна?

— Бихме желали веднага да се свържем с дейците на вашите Съединени американски щати, както ги нарекохте, за да пристигнат те тук на съвещание, което има за цел да присъедини вашия народ към нашата Велика Организация.

Камерон бавно почервеня.

— Значи да присъедините нашия народ към вашата организации! Че ние и така членуваме в ООН и бог знае къде ли не още. И аз трябва да извикам тук президента, а? Още тая минута? В Туин Гълч? И да му кажа да побърза ли?

Той ме погледна, сякаш очакваше да види на лицето ми усмивка. Но аз се намирах в такова състояние, че ако бяха измъкнали стола изпод мене, нямаше да успея да падна.

Човекът от летящата чинийка отвърна:

— Да, всяко бавене е нежелателно.

— И Конгресът ли ви е нужен? А Върховният съд?

— В нашия случай те биха могли да помогнат, шерифе.

Сега вече Камерон избухна. Той блъсна с юмрук по книжата и закрещя:

— Зает съм и не мога да се занимавам с всички остроумци, на които им е текнало да ми досаждат, че отгоре на това и чужденци. И ако вие още сега не се ометете оттук, ще ви натикам в затвора за нарушаване на обществения ред и няма да ви пусна изобщо!

— Вие желаете да си отидем ли? — запита човекът от Венера.

— И то незабавно! Пръждосвайте се там, откъдето сте се домъкнали, и не се връщайте повече! Не искам да ви виждам тук и никой изобщо не иска да ви вижда тук.

Ония двамата се спогледаха и лицата им странно потръпнаха. После този, който говореше дотогава, каза бавно:

— Виждам във вашия мозък, че вие наистина желаете, и то твърде силно, да ви оставим намира. Ние няма да кажем кои сме и коя е нашата организация на хора, които не желаят да имат работа с нас или с нея. Не искаме да ви се натрапваме насила и ще отлетим. И вече никога няма да се завърнем. Ще обкръжим вашия свят с предупредителни сигнали. Тук вече никой няма да идва, а вие никога няма да успеете да напуснете вашата планета.

Камерон го прекъсна:

— Слушайте, господине! Тоя брътвеж ми омръзна. Ще броя до три…

Те се обърнаха и излязоха. Разбирате ли, аз ги слушах, а Камерон не. Защото той през цялото време мислеше за данъка си, докато аз сякаш чувах мислите им. Знаех, че около Земята ще направят един вид ограда и ние ще бъдем затворени в нея, и не ще успеем да излезем, никой не ще може да излезе. Знаех, че ще бъде точно така.

Щом вратата се затвори, гласът ми се върна — твърде късно! Аз заскимтях:

— Камерон, за бога, та те са от Космоса! Защо ги изгони?

— От Космоса ли? — той ме загледа.

— Виж! — изкрещях аз. Не знам как успях, (той е двадесет и пет фунта по-тежък от мене), но го хванах за яката и го завлякох до прозореца с такава сила, че копчетата му отхвръкнаха до едно.

От смайване той дори не се съпротивяваше, а когато се опомни и поиска да ме блъсне, забеляза какво става зад стъклата и дъхът му секна.

Ония двамата се качиха в летящата чинийка. Чинийката стоеше там — голяма, кръгла, блестяща и мощна. После отлетя. Издигна се леко като перце. Едната й страна засвети с червено-оранжево сияние, което ставаше все по-силно, а корабът — все по-малък, докато отново заприлича на падаща звезда, която бавно угасна в далечината.

И тогава казах:

— Шерифе, защо ги прогони? Те наистина трябваше да се срещнат с президента. А сега вече никога няма да се върнат.

Камерон отговори:

— Мислех, че са чужденци. Нали казаха, че са научили езика ни. И говореха някак странно.

— Чужденци, как не!

— Че те така го казаха, че са чужденци, пък и приличаха на италианци. Затова и така помислих — че са италианци.

— Защо пък италианци? Те казаха, че са венерианци. Нали чух, точно така казаха.

— Венерианци ли? — той опули очи.

— Ами да, те така казаха. Казаха, че идват от място, където има много вода. А на Венера водата е колкото си искаш.

Нали разбирате, това беше просто недоразумение, глупашка грешка, която всеки може да извърши. Само че сега земните жители никога няма да полетят в Космоса, никога няма да се доберат до Венера. И при нас никога няма да долети нито един венерианец. И всичко заради това магаре Бърт Камерон с неговия данък върху дохода!

Като зашеметен, той прошепна:

— Венерианци?! Ами когато те заговориха за мястото, дето имало много вода, реших, че са венецианци!

Край