Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Болид над озером, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 34/1977 г.

История

  1. — Добавяне

Девойката пристигна първа, поздрави и кимна към спътника си. Поканих ги в кабинета ми, извиних се, че е толкова разхвърляно, и се опитах да отгадая защо са дошли. Студенти?… Но аз помнех моите студенти…

Младото момиче сякаш в отговор обясни:

— Ние сме от Физическия институт. И дойдохме при вас, именно при вас. Четохме статията ви „Болид над езерото“.

— Но това беше толкова отдавна! Преди повече от двадесет години!

— Статията ви е публикувана през 1955 г. Разкажете ни по-подробно за болида, молим ви!

„Навярно те се занимават с парапсихология — реших аз. — Сега е модно. А двамата имат общо 40 години. Но нали приятелите ми и аз бяхме 18-годишни, когато за първи път се сблъскахме с истинска тайна… Разбира се, в дописката ми за това е казано твърде малко — няколко мъгляви фрази само и аз ще трябва да си по-припомня това-онова.“

И колкото по-старателно си припомнях целия епизод, толкова по-значителен ми се струваше на самия мене — понякога интересът, проявен от другите, увеличава стойността на случката.

… Ние изминахме тогава триста километра през горските пътеки. Удивително глухи бяха тия горски пътища, проснали се на стотици километри, а през петдесет и пета тук беше безлюдно, владееше пълна тишина. Окопите в окрайнините, простреляните каски говореха мълчаливо за отминалите боеве, за опожарените селца. Тук е била спряна немската военна машина…

От октомврийската железопътна линия се добрахме пешком до Селигер, избиколихме откъм север, качихме се на катера и се добрахме до Осташков. Но и това не беше последният пункт на нашия маршрут. Прекарахме един ден на остров Кличен и от високия му бряг се откриваше изглед към езерото, островите и реките…

Някъде по пътя към безименното езеро с пясъчни брегове, почти изворна прохладна вода, с шумоленето на камъша и кехлибарените заливи през една от петнадесетте валдайски вечери ние видяхме ярък бял болид. Той приличаше на ракета и очерта върху зеленикавото ясно предзалезно небе стремителна права линия към средата на езерото.

Половин час след като опънахме палатките, аз отидох да се изкъпя и в лагера остана само Валя Корчаков. Останалите също се пръснаха някъде — за дърва, за мляко в далечното селце, за ягоди. Валентин се разположи в крайната палатка непосредствено до брега. Виждах как Валя се бръсне. Той вършеше това с едно добре наточено сатърче — предмет на особена гордост на родения скитник. Острието се плъзгаше по лицето му, отразявайки езерото и самотния облак. Аз се гмурнах с отворени очи, за да видя подводните джунгли и малките рибки, които вземаха съвсем на сериозно опитите ми да ги уловя и бързо се шмугваха встрани. Над водата премина широка бавна сянка. Там нещо се променяше. Аз изплавах. Пред мен се разкри непознат бряг. Незабравим спомен: това беше съвършено друго място… сякаш и гората, и плажът, и нашите палатки, и старият телеграфен стълб, до които стоеше Корчаков, напълно изчезнаха като театрален декор. Впрочем това отначало не ме изплаши, но във всеки случай реших да изляза на брега.

И изведнъж застинах. Краката ми опираха на дъното и аз спрях на десетина метра от брега. На същото място, на което преди минута стоеше Валентин, беше приклекнал съвършено друг човек.

Но как да разкажа за него?… Той беше брадат и държеше в издигнатата си дясна ръка тояга. Вгледах се по-внимателно: копие! Върхът на копието бе насочено към бреговата линия и малко към гората — дива, непозната гора с гигантски дървета, оплетени от зелените змии на лианите. Видях профила му, внимателните му уморени очи, бръчките по челото и врата му — силен и загорял. На плещите му беше метната изподрана къса кожена дреха; драскотини браздяха лицето му — мъжествено, с открит поглед, устремен в невидимата за мен горска далечина…

И внезапно изкряска птица. За миг изпитах страх. Неразбираема тревога бе обхванала тоя приказен край. Почти неволно се гмурнах във водата при моите приятели — рибките, които продължаваха да сноват насам-натам.

Останах във водата, докато ми стигна дъхът. Над мен сребрееше повърхността, отразила червения облак. Този облак ми подсказа, че всичко се е върнало по местата си. Внимателно поех въздух, после отворих очи и погледнах към брега. До стълба пред палатката се бръснеше Корчаков. Познатата гора, познатият спокоен залив… Заплувах край тръстиките навътре, в откритото езеро и легнах по гръб. После, за да се убедя в нереалността на случилото се, отново се гмурнах за дълго и заплувах под водата към брега. Тук беше дълбоко и в полуздрача не можах да налучкам дъното. Най-сетне ръцете ми докоснаха тръстиката, изплувах и между люлеещите се стебла видях човека с копието…

Сега се беше изправил. Плещите му се облягаха на едно дърво, с едната си ръка бе обгърнал ствола, а с другата стискаше дръжката. Заплувах по-близко и се постарах да запомня подробностите. На пояса му висеше голям костен нож — прав и широк като меч. Китката на дясната му ръка, която държеше копието с каменен връх, беше обхваната от груба широка гривна. Видях как той едва си пое дъх, без да сваля очи от някакъв предмет пред себе си, и лявата му ръка още по-здраво се впи в ствола на дървото.

Видях и онова, което приковаваше вниманието му. Право към него тичаше странно същество, прилично на многократно увеличена стоножка. Тя ту запълзяваше към брега, ту се скриваше в гъсталака. Тялото й се извиваше и сухо шумолене съпровождаше стремителното й движение. Тя сякаш бе заредена с електричество — по бронираното й тяло пробягваха жълти искри, камъните отскачаха от краката й, разпиляваха се пред нея. Изведнъж видях очите й — две черни отверстия, окръжени от зелена фосфоресцираща ивица. Те неотклонно следяха човека, колкото и силно да се извиваше туловището й сред корените на дърветата, лианите и клоните. Беше голяма приблизително колкото крокодил.

На около стотина метра стоножката внезапно спря, замря и в очите й припламна червен огън. Над главата й се издигнаха три бели пипала на общ ствол. Те се протегнаха напред, удължиха се, сякаш опипваха пътя, и тя отново се задвижи.

Монотонното електрическо пръщене сви сърцето ми. Аз разбрах смисъла на това, което ставаше. Стоножката ловуваше, тя почти настигна човека. Да избяга от нея бе почти невъзможно: целият й облик свидетелствуваше за простите, почти механични принципи на организация, за нещо такова, което я правеше сродна с машина — страшна, неумолима машина, непознаваща умора и пощада.

Двубоят беше неизбежен и човекът знаеше това. Той се готвеше за срещата, без сянка от мисъл за някакво безполезно бягство. Светлият край на копието едва се наклони.

Аз се обърнах назад: зад мен се разстилаше езерото. И всичко там по езерната гладкост и зад нея, на другия бряг, ми беше добре познато. А горе гаснеше облакът. И на моя бряг всичко си беше както преди…

Отново видях Валя Корчаков и заплувах към него. Той бе свършил да се бръсне и държеше сатърчето в дясната си ръка, а с лявата бе обхванал ствола на бора, към който бяхме привързали палатката. Нещо в позата му ме накара да стана по-внимателен… Неясна тревога ме тласна да заплувам по-бързо, подгони ме и аз вече излизах от водата, когато внезапно почувствувах някаква своеобразна и неочаквана връзка между събитията в двата различни и далечни свята. Някъде там човекът се готвеше да метне копието върху втурналата се насреща му гигантска стоножка. А тук ставаше нещо подобно. В моето съзнание се появи странна асоциация: аз чаках потвърждение на взаимообусловеността на разноплановите епизоди.

Ето че Корчаков вдигна сатърчето, протегна ръка назад и силно замахна. Не знаех какво трябва да последва тук, на познатия ми бряг, но твърдо знаех какво се бе случило там, зад открехнатата завеса на неразгадаемото. Там се решаваше изходът на двубоя.

Аз дори не извиках, когато видях, че сатърчето се заби в стария, сив от дъждовете и прогнил стълб. Изскочих на брега и се хвърлих към Валентин. Хванах го за якето, поех го под мишница и го отхвърлих встрани. Всичко стана за миг. Едвам успях да отскоча. Стълбът рухна внезапно точно на мястото, където Валентин стоеше само секунда по-рано…

* * *

— Това е цялата история — казах аз на моите гости. — Ако искате, вярвайте, ако искате, проверете…

Девойката се смути:

— Че защо, ние вярваме.

— А какво стана после? — запита момъкът.

— Нищо. На другата сутрин се събудихме и продължихме пътя си. Други очевидци нямаше. А и аз мълчах известно време. И едва после, когато си спомних за изгубеното сатърче…

— Това, с което Валентин се бръснеше ли? Нима то изчезна?

— Ние не го намерихме.

— Жалко, че не сте написали всичко това така подробно, както го разказахте сега — забеляза девойката. — Бояхте се, че няма да ви повярват ли?

Какво можех да отговоря?

Защо аз, ученият, журналистът, не писах подробно всичко това? Не зная. Може би тогава в петдесет и пета още ни се привиждаше дъхът на войната — дъх от бензин и пожари, машините на смъртта с черепи и свастики, пепелта от изгорелите селца — именно това приковаваше тогава моето внимание. Да, аз видях човека с копие, видях неговите внимателни очи, следих неговото дихание, когато очакваше двубоя. Но аз виждах и малчугана, който измъква от неизбухналите бомби взрива, за да събере осем и половина килограма тол (именно толкова е необходимо, за да хвърлиш в откос един ешелон). Виждах го как отива да постави мини на насипа, на релсите…

… Какво мислех аз за тази история? Най-различни неща… Тогава ми се струваше, че това е мираж, че болидът над езерото е създал съвсем необикновени условия за наблюдение. Някъде в джунглата навярно наистина се е криел човекът с копието в очакване на стоножката. Тогава още не бях увлечен от биологията и не ме смущаваше фантастичният външен вид на странното същество. По-късно разбрах: такива не са съществували. Можете да прелистите всяка книга с описания на живи рядкости, но в нито една от хилядите страници няма нищо подобно. А каквото и да пишат и говорят за „изгубени светове“, трудно е да си представите проява на живот, толкова различна от известните ни форми.

Един познат радиофизик ми подсказа интересна мисъл. Болидът създава йонизиран стълб, който може да послужи като антена. Алфа-ритъмът на електрическата активност на човека с копието вероятно е близък до нашия. Излиза, че толкова нискочестотните колебания биха могли да бъдат уловени от метеорната антена от Космоса. Изискваха се наистина трудно изпълними допълнителни условия. Първо: електромагнитните вълни, въздействувайки върху нашия мозък, трябва да създадат пълна илюзия за присъствие. И второ: къде се е случило това все пак? На друга планета? В друга звездна система? И каква е тогава силата на излъчваните биосигнали?

Този втори вариант изглеждаше наистина фантастичен, но аз постепенно се убедих в него. И се успокоих.

* * *

След два месеца те ми позвъниха отново. Разпитваха ме за езерото, за пътя към Карутинската гора. Пътя към езерото не помнех, знаех само, че е близко до Сасниц. Изглежда, че през студентската ваканция се канеха да отидат към Валдай. Местата там са познати, мислех си аз, няма да се заблудят. После те изчезнаха и не се обадиха цяла година. Вече бях забравил за тях.

И ето че пак се срещнахме. Те дойдоха при мене, израснали, хубави младежи с дипломи в джоба — по физика или по биофизика. Сега те бяха трима — Гена, Ира (с тях се познавах) и Саша, още един млад физик. Разговорът беше същият. За болида над езерото. За някогашния ни излет до Валдай. Наслушах се на собствените си разкази и започнах малко да се съмнявам: случило ли се е всичко това наистина, или само така ми се е сторило?

— Разкажете ни още веднъж как търсехте сатърчето! — помоли Генадий и аз си припомних още някои детайли.

Не разбирах напълно тяхната настойчивост. Да, ние търсехме сатърчето. Заедно с Валентин. Не го намерихме. И макар че утрото е по-мъдро от вечерта, на другата сутрин не го открихме нито под рухналия стълб, нито около него.

— Навярно не сте търсили както трябва.

— Може би — съгласих се аз. — Но защо ви е всичко това?

— Ние решихме да отидем там, на вашето езеро… — каза Генадий. — Ира, аз, Саша и още три момчета.

— Е, и стигнахте ли до него? Интересно ли ви беше?

— Интересно. Само че нямаше биосигнали от Космоса. Работата не е била в антената.

— За вас това е било очевидно, нали? — не скривах леката си ирония.

Но Генадий започна бавно да излага тяхната версия. Той говори за пространство, взаимно свързано с нашето, обикновеното пространство. Времето и тук, и там тече еднакво, това е общата координата. Затова пък другите измерения — ширина, дължина, височина — и трите се различават. Понеже сме обекти на това взаимно свързано пространство, ние не го виждаме, макар че двете са редом, дори невидимо се пронизват. Аз го прекъснах:

— Това дори не е теория. Хипотеза и нищо повече. За два проникващи един в друг свята съм слушал предостатъчно вече.

— Ние имаме доказателства. Болидът е преместил измеренията, взаимно свързаното пространство е станало осезаемо. После контактът отново е изчезнал.

— Да, но за болида разказах аз.

— Естествено. Но вашият човек с копието може да се появи само от взаимно свързаното пространство. И само там може да е изчезнало сатърчето.

— А какво става с принципа на симетрията? Между взаимно свързаните полета, между нашите два свята може да стане само еквивалентен равнозначен обмен на енергия-маса.

— А ние сме убедени, че е имало такъв обмен — спокойно възрази Генадий и аз почувствувах, че по тази точка младите са единодушни.

— Но сатърчето на Корчаков изчезна — забелязах аз. — Според вас, то е преминало във взаимно свързаното пространство ли? Ако ме убедите, че в замяна сме получили нещо друго с равна маса, тогава се предавам.

— Ние бяхме при езерото — каза някак неопределено Ира, отвори ключалката на чантата и ми подаде продълговат светъл камък с шлифовани стени и тънко острие.

Аз го взех, прекарах пръст по четирите неравни ръба, опитах мълчаливо острието. Думите бяха излишни. Защото аз веднага познах върха на същото онова копие.

Край