Оригинално заглавие
Pate de Foie Gras, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 31,32,33/1977 г.


Даже и да исках да го сторя — да ви съобщя истинското си име, — нямам право. А при съществуващите обстоятелства и сам не желая.

Като изключим научните статии, не съм кой знае какъв писател, така че вместо мене ще пише Айзък Азимов.

Спрях се на него по няколко причини. Първо, той е биохимик и разбира за какво става дума — във всеки случай поне отчасти. Второ — умее да пише. Публикувал е доста книги, макар че това не винаги е равнозначно на умение.

Но най-важното е, че той вероятно ще успее да публикува работата си в някое списание. А именно това ми е нужно.

Причините ще ви станат ясни по-нататък.

Не съм аз първият, който е видял Гъската. Тази чест се падна на тексаския фермер Айън Енгъст Мак Грегър, на когото принадлежеше Гъската, преди да стане държавна собственост. (Имената на местностите и датите, които соча, съм променил съзнателно. Чрез тях никой от вас не ще може да се добере до някаква следа. Не се и опитвайте!)

Мак Грегър, изглежда, развъждаше гъските, защото опасваха тревата, без да посягат на памука. Гъските заменяха у него машината за плевене, а освен това му даваха яйца, пух и през разумни промеждутъци от време — печено гъше месо.

През лятото на 1955 година този фермер изпрати в департамента по селско стопанство около дузина писма, в които искаше информация за люпене на гъши яйца. Департаментът му изпрати всички оказали се под ръка брошури, които имаха поне малко отношение към предмета. Но писмата му ставаха все по-настойчиви и в тях все по-често се споменаваше неговият „приятел“, конгресмен от тия места.

Въвлечен бях в тази история само защото работех в департамента. Получил съм прилично агрохимическо образование и освен това разбирам нещо от физиология на гръбначните. (Това няма да ви помогне. Грешите, ако мислите, че ще успеете да извлечете данни за моята личност.)

През юли 1955 година се готвех да отида на съвещание в Сан Антонио и моят шеф ме помоля да намина към фермата на Мак Грегър и да видя с какво би могло да му се помогне. Ние сме слуги на обществото, а освен това получихме в края на краищата писмо от конгресмена, за когото ни писа Мак Грегър.

На 17 юли 1У55 година аз се срещнах с Гъската.

Най-напред, разбира се, посетих Мак Грегър. Той беше висок, около петдесетгодишен човек с набръчкано недоверчиво лице. Повторих цялата информация, която му бяхме изпратили, разказах му за инкубаторите, за важността на микроелементите в храната, добавих някоя и друга последна новост за витамин Е, за кобаламините и за ползата от антибиотиците.

Той поклати глава. Беше опитвал всичко и нито едно яйце не се бе излюпило. Беше използувал сътрудничеството на всички гъсоци, които бе успял да вземе назаем, но и това не беше помогнало.

Какво можех да направя аз? Аз, държавният служител, не съм архангел Гаврил. Разказах му всичко, което знаех, и че ако яйцата въпреки това не се излюпват, значи не са годни. Толкоз. Учтиво го запитах дали мога да видя неговите гъски просто за да не може после никой да каже, че не съм направил всичко, което съм бил в състояние да сторя, Той отговори:

— Не гъски, мистър. Само една гъска.

Аз казах:

— А може ли да погледна тази една гъска?

— Комай че не.

— Е, тогава аз с нищо повече не мога да ви помогна. Ако това е само една гъска, то тя просто нещо не с добре. Защо се безпокоите заради една гъска? Изяжте я.

Станах и протегнах ръка към шапката си. Той каза: „Почакайте!“ и аз спрях. Стисна устни, присви очи — бореше се мълчаливо със себе си. След това попита:

— Ако ви покажа някои неща, нали няма да разкажете никому?

Не приличаше на човек, който вярва на обещанията на друг човек да пази тайна, та не виждах друг изход. Започнах:

— Ако е нещо противозаконно…

— Нищо подобно — озъби се той.

Тогава аз тръгнах след него към обградения с бодлив тел и заключен с ключ стопански двор на къщата. В него имаше само една гъска — Същата Онази Гъска.

— Ето Гъската — рече той. Това беше произнесено така, че главната буква се чувствуваше ясно.

Загледах я. Ей богу, беше гъска като всяка друга — тлъста, самодоволна и раздразнителна. Промълвих „Хм!“ с най-добрия професионален маниер.

Мак Грегър каза:

— А ето едно от нейните яйца. То беше в инкубатора. Нищо не излезе.

Той извади от грамадния джоб на комбинезона си едно яйце. Държеше го с някакво странно напрежение.

Навъсих се. Имаше нещо нередно с яйцето. Беше по-малко и по-кръгло от обикновените.

Мак Грегър каза:

— Вземете.

Протегнах ръка и го поех. По-точно опитах се да го поема. Усилието, което употребих, беше точно такова, каквото е необходимо за подобно яйце, но то просто щеше да се изплъзне от пръстите ми. Наложи се да го стисна по-здраво.

Разбрах защо Мак Грегър държеше така странно яйцето. То тежеше около 800 грама (по-точно, когато го претеглихме след това, излезна 852,6 грама).

Втренчих се в яйцето, което тегнеше в ръката ми, а Мак Грегър се усмихна кисело:

— Хвърлете го — предложи той.

Аз само го погледнах, а той взе яйцето и сам го пусна. То шляпна тежко на земята, но не се разби. Не пръснаха капки жълтък и белтък. Просто си остана там, където беше паднало.

Вдигнах го отново. Там, където яйцето се беше ударило в земята, бялата черупка беше пукната. Бяха паднали парченца и отвътре просветваше нещо мътно жълто.

Ръцете ми затрепереха. Пръстите ми не ме слушаха, но аз все пак успях да обеля още малко от черупката и загледах жълтината.

Не бяха необходими анализи. И така разбрах какво бе това.

Пред мене беше Гъската.

Гъската, Която Носеше Златни Яйца!

Не ми вярвате. Зная. Решили сте, че това е поредна мистификация. Много добре! Разчитам, че точно така ще си помислите. Защо — ще ви обясня по-късно. Засега моята първа задача беше да уговоря Мак Грегър да се раздели със златното яйце. Бях близо до истерия. Ако се наложеше, щях да го ударя по главата, да го зашеметя, да грабна яйцето и да избягам.

Аз казах:

— Ще ви дам разписка. Гарантирам ви заплащането. Ще направя всичко възможно. Чуйте, мистър Мак Грегър, вие все едно нямате полза от тези яйца. Златото не можете да продадете, ако не обясните откъде сте го взели. Да го пазите у себе си законът забранява. А как ще можете да обясните това! Ако правителството…

— Не желая правителството да си пъха носа в моите работи — заяви упорито той.

Но аз бях двойно по-упорит. Не го оставих на мира. Молих, виках, заплашвах. Това трая часове. В края на краищата написах разписка, а Мак Грегър ме изпрати до колата. Той стоеше насред пътя и гледаше след мене, докато се отдалечавах.

Мак Грегър вече не видя това яйце. Разбира се, стойността на златото му беше изплатена (656 долара и 47 цента, след удържането на данъците), но и правителството не загуби нищо.

Ако се помисли за потенциалната ценност на това яйце…

Потенциална ценност! В нея именно се крие цялата ирония на положението. Затова и публикувам тази статия.

Отделът на департамента по селско стопанство, в който служа аз, се оглавява от Луис П. Бърнстейн. (Не се опитвайте да го откривате. Ако искате допълнителна информация, то П. означава „Питсфийлд“.)

Отношенията ни са добри. Чувствувах, че мога да му разкажа всичко, без след това да рискувам да се озова под строг лекарски надзор. И въпреки това не се опитах да изкушавам съдбата. Взех яйцето със себе си и като стигнах до най-невероятното, просто го сложих на масата му.

Той се поколеба, докосна с пръст яйцето, сякаш то беше нажежено.

Предложих му:

— Вдигнете го.

И той, както и аз, го пое едва на втория път.

Отново се обадих:

— Това е жълт метал и би могло да бъде месинг, но не е месинг, защото не се разтваря в концентрирана азотна киселина. Аз вече опитвах. Златна е само обвивката, а чрез слабо налягане яйцето може да бъде сплескано. Освен това, ако беше изцяло от злато, щеше да тежи повече от десет фунта.

Бърнстейн произнесе:

— Това е някаква мистификация…

— Мистификация с истинско злато? Спомнете си — когато видях това нещо за пръв път, то беше покрито с истинска черупка. Късчето черупка беше лесно за изследване. Калциев карбонат. Трудно е да бъде фалшифицирана. А ако надникнем вътре в яйцето (аз не исках да го сторя сам) и намерим там истински белтък и истински жълтък, то въпросът ще бъде решен. Защото това въобще е невъзможно да бъде фалшифицирано. Разбира се, работата заслужава официално разследване…

— Но как да се явя пред началството?…

Той се вторачи в яйцето.

В края на краищата все пак отиде. Почти целия ден звънеше по телефона и се потеше. Един или двама големци от департамента дойдоха да видят яйцето.

Така започна проектът „Гъска“. Беше 20 юли 1955 година.

Още от самото начало бях пълномощник по разследването, номинално го ръководех до края, макар работата скоро да излезе извън рамките на моята компетенция.

Започнахме с едно яйце. Средният му радиус беше 35 милиметра (дългата ос — 72 милиметра, а късата — 68 милиметра). Златната обвивка беше дебела 2.45 милиметра. По-късно, когато изследвахме други яйца, открихме, че тази цифра е доста висока. Средната дебелина на обвивката се оказа равна на 2,1 милиметра.

Вътре имаше истинско яйце. Изглеждаше като яйце и миришеше на яйце.

Съдържанието му беше подложено на анализ. Органичните компоненти бяха близки до нормата. 9,7 на сто от белтъка се състоеше от албумин. Жълтъкът, общо взето, имаше нормален състав. Не ни достигаха материали, за да определим микросъставките, но по-късно, когато имахме на разположение повече яйца, ние направихме това и що се отнася до съдържанието на витамини, коферменти, нуклеотиди, сулфхидрилни групи и други подобни, не открихме нищо необикновено.

Едно от най-важните груби нарушения на нормата, на което се натъкнахме, беше поведението на яйцето при нагряване. Една малка част от жълтъка се сваряваше почти незабавно. Дадохме късче от така свареното яйце на мишка. Тя го изяде и остана жива.

Едно късче отщипах и аз. Беше твърде малко, за да се почувствува истинският му вкус, но въпреки това започна да ми се повръща. Най-вероятно самовнушение.

Тези опити ръководеше Борис В. Финли, консултант на нашия департамент, сътрудник на биохимичния факултет на Темпътския университет. По повод варенето на яйцата той заяви:

— Лекотата, с която протеините на яйцата се денатурират под действието на топлината, свидетелствува за това, че те вече частично са денатурирани. А ако вземем предвид състава на обвивката, то трябва да признаем, че за това е виновно златото.

Част от жълтъка беше изследвана, за да се установи присъствието на неорганични вещества и се оказа, че той е богат на йони на хлораурата — едновалентни йони, съдържащи атом злато и четири атома хлор. Тяхната химична формула е AuCl4. Символът Au, означаващ злато, произлиза от латинското название на златото „аурум“. Като казвам, че съдържанието на хлораурата беше високо, аз имам предвид, че то беше 3,2 части на хиляда, или 0,32 на сто.

Това е достатъчно, за да се образува неразтворимо комплексно съдържание на златото с белтъка, което лесно се пресича.

Финли каза:

— Очевидно това яйце не може да се излюпи. Както и всяко друго подобно яйце. То е отровено с тежък метал. Може златото да е по-красиво от оловото, но за белтъка то е също така отровно.

Аз добавих мрачно:

— Поне няма защо да се боим, че ще се вмирише.

— Съвършено вярно. Нито една уважаваща себе си бактерия не ще пожелае да живее в тази хлорозлатоносна супа.

Накрая беше готов и спектрографският анализ на златото от обвивката. То фактически беше чисто. Единственият примес, който успяхме да открием, беше желязо в количество 0,23 на сто. Съдържанието на желязо в жълтъка беше също два пъти повече от нормата. Тогава ние не обърнахме внимание на това.

Седмица след като беше създаден проектът „Гъска“, за Тексас се отправи цяла експедиция. Затам заминаха петима биохимии (тогава още, както виждате, главното ударение се поставяше върху биохимията), три камиона с апаратура и едно военно поделение. Аз, разбира се, също заминах.

Веднага след пристигането ни изолирахме фермата на Мак Грегър от целия свят.

Знаете ли, това беше щастлива идея — всички тези мерки за сигурност, взети още от самото начало. Тогава разсъжденията ни не бяха правилни, но пък резултатът се оказа добър.

Департаментът искаше проекта „Гъска“ да бъде държан в тайна, защото в началото просто се опасявахме, че това все пак ще се окаже грандиозна мистификация, а ние не можем да си позволим такава некадърна реклама. Ако пък не беше мистификация, не ни се искаше да нахлуят репортерите.

Значително по-късно започна да се очертава истинското значение на цялата тази история — много след като бяхме пристигнали във фермата на Мак Грегър.

Мак Грегър естествено беше недоволен, че край него се бяха настанили толкова хора и апаратура. Той беше недоволен, че Гъската е обявена за държавна собственост. Той беше недоволен, че нейните яйца се конфискуваха.

Всичко това не му се нравеше, но той даде съгласието си, ако то може, разбира се, да бъде наречено така, щом в момента на преговорите в задния двор на вашето владение монтират картечница, а в самия разгар на спора под прозорците маршируват десет войници с натъкнати щикове.

Той естествено получи компенсация. Какво са парите за правителството?

На Гъската също не се харесваха някои неща — например когато й вземаха кръв за анализи. Ние не се решавахме да правим това чрез упойка, да не би упойката да наруши обмяната на веществата й, и затова при вземане на кръв се налагаше да я държат двама. Опитвали ли сте се някога да държите разсърдена гъска?

Гъската се намираше под денонощна охрана. Всеки, който би допуснал да се случи нещо с нея, бе заплашен от военен съд. Ако някой от онези войници прочете тази статия, той може да се досети каква всъщност е била работата тогава. Но умът му трябва да стигне, за да си държи езика зад зъбите. Ще си мълчи, ако може да съобразя кое за него е хубаво и кое — лошо.

Кръвта на Гъската се подлагаше на всички възможни изследвания. Хлорауратът в нея беше 0.002 на сто. Кръвта от чернодробната вена беше още по-богата — почти четири части на сто хиляди.

Финли промърмори:

— Черният дроб.

Направихме рентгенови снимки. Негативът на черния дроб изглеждаше като светлосива мъглява маса, много по-светъл от околните органи, тъй като той поглъщаше повече рентгенови лъчи, защото съдържаше повече злато. Кръвоносните съдове пък бяха по-светли и от самия черен дроб, а яйчниците — съвсем бели. Рентгеновите лъчи въобще не преминаваха през тях.

Това навеждаше на някакви мисли и в първия си доклад Финли ги изложи с най-голямата възможна прямота. В непълен преразказ докладът съдържаше следното:

„Хлорауратът се отделя от черния дроб в кръвния поток. Яйчниците действуват като капан за този йон, който тук се редуцира до метално злато и се отлага в обвивката на развиващото се яйце. В развиващото се яйце се съдържа във висока концентрация нередуциран хлораурат.

Почти не подлежи на съмнение, че Гъската използува този процес, за да се избави от атомите на златото, които, ако се натрупат, несъмнено биха я отровили. Отделянето им като излишни в състава на яйчното съдържание вероятно е рядкост, може би дори уникален случай в животинския свят, но не може да се отрече, че благодарение на него Гъската остава жива.

За нещастие яйчниците до такава степен са частично отровени, че тя снася малко яйца — по всяка вероятност не повече отколкото е необходимо, за да може да се избави от натрупващото се злато, и тези яйца определено не могат да се излюпват.“

Ето всичко, което той написа, но на нас останалите каза:

— Остава още един въпрос…

Аз знаех какъв е този въпрос. Ние всички го знаехме.

Откъде се взема златото?

Отговор на тоя въпрос засега нямаше, ако не се смятат някои отрицателни резултати. В храната на Гъската не бе открито злато, наблизо нямаше никакви златоносни камъчета, които тя би могла да гълта. Никъде в почвата на окръга нямаше и следа от злато, а обискът в къщата и фермата не даде нищо. Там нямаше златни монети, нито златни украшения, ни златни съдове, часовници, въобще нищо златно… Никой във фермата нямаше дори златни зъби.

Разбира се, мисиз Мак Грегър имаше венчален пръстен, но той й беше единственото бижу през целия й живот и тя го носеше на пръста си.

Откъде се вземаше златото?

Първото, което можеше да ни доведе до отговора, се случи на 16 август 1955 година.

Албърт Невис от университета „Пердю“ вкара сонда в жлъчката на Гъската (още една процедура, срещу която тя енергично възразяваше). Готвеше се да изследва съдържанието на храносмилателния тракт. Това бяха все още нашите търсения за външен източник на златото.

Злато беше открито, но само като следи и имаше всички основания да се предполага, че тези негови следи съпровождат отделянето на храносмилателните сокове и затова имат вътрешен произход.

Беше открито и още нещо, или по-точно липсата на нещо.

Бях в кабинета на Финли, разположен във временната постройка, изградена почти за една нощ, близко до гъсарника, когато дойде Невис. Той каза:

— Гъската има малко жлъчен пигмент. В съдържанието на дванадесетопръстника почти го няма.

Финли се намръщи и рече:

— Възможно е функциите на черния дроб да са разстроени съвсем поради концентрацията на златото. Може би тя почти не отделя жлъчка.

— Отделя — каза Невис. — Жлъчните соли са в нормално количество. Или поне близо до нормата. Липсва именно жлъчният пигмент. Направих анализ на екскрементите и това се потвърди. Жлъчен пигмент липсва.

Позволете ми тук да обясня някои неща. Жлъчните соли са вещества, които черният дроб отделя в жлъчката. Заедно с другите й съставки те се изливат в горната част на тънките черва. Тези вещества приличат на мощни миещи средства: те помагат мазнините от нашата храна (и от храната на Гъската) да се превръщат в емулсия и да се разпределят във водното съдържание на червата във вид на мънички капчици. Това разпределение, или ако щете хомогенизация, облекчава смилането на мастите.

Но жлъчните пигменти — веществата, които липсваха у Гъската, — това е съвършено друго нещо. Черният дроб ги произвежда от хемоглобина, червения белтък на кръвта, който пренася кислорода. В черния дроб използуваният хемоглобин се разцепва. Отцепената част — хемът, — представлява пръстенообразна молекула (наричат я порфирин) с железен атом в центъра. Черният дроб извлича от нея желязото и го пази за по-нататъшна употреба, а след това разцепва и останалите пръстенообразни молекули. Този именно разцепен порфирин образува жлъчния пигмент. В зависимост от по-нататъшните химични превръщания той се оцветява в кафеникав или зеленикав цвят и се отделя в жлъчката.

Жлъчният пигмент не е нужен на организма. В жлъчката той е отпадък, оттам минава през червата и отива в екскрементите. Той именно определя цвета им.

Очите на Финли заблестяха.

Невис каза:

— Изглежда, че порфирините не се разцепват нормално в черния дроб. Не ви ли се струва така?

Разбира се, струваше ни се.

След това всички бяха обхванати от трескава възбуда. Това беше първото отклонение в обмяната на веществата, открито у Гъската, което нямаше пряка връзка със златото.

Направихме биопсия на черния дроб (това значи, че от черния дроб на Гъската беше взето цилиндрично късче тъкан). За Гъската беше болезнено, но не можеше да й навреди. Освен това направихме нов анализ на кръвта.

Този път отделихме хемоглобина от кръвта, а от нашия образец от черния дроб — мъничко цитрохоми (цитрохомите са окисляващи ферменти, които също съдържат хем).

В кисел разтвор част от отделения хем се утаи във вид на яркооранжево вещество. Към 22 август 1955 година бяхме получили 5 микрограма от това съединение.

Оранжевото вещество беше подобно на хема, но не беше хем. В хема желязото може да бъде като двувалентен или тривалентен йон. Не всичко в порфириновата част на молекулата на оранжевото вещество, което отделихме от хема, беше в ред. Но металът в центъра на пръстена беше злато, по-точно тривалентен йон на златото. Ние нарекохме това съединение аурем — това беше просто съкращение на „златен хем“.

Ауремът се оказа първото органично съединение, съдържащо злато, откривано когато и да било в природата. При обикновени условия това би предизвикало сензация в биохимичния свят. Но сега това беше дреболия, истинска дреболия, в сравнение с новите хоризонти, които откриваше самото му съществуване.

Оказа се, че черният дроб не разцепва хема до жлъчен пигмент. Вместо това той го превръща в аурем, заменяйки желязото със злато. Ауремът, в равновесие с хлораурата, попада в кръвообращението и бива отнасян до яйчниците, където златото се отделя, а порфириновата част на молекулата се отстранява по някакъв неизвестен още механизъм.

По-нататъшните изследвания показаха, че 29 на сто от златото, което се съдържаше в кръвта на Гъската, се пренасяше чрез плазмата във вид на хлораурат. Останалите 71 на сто бяха съсредоточени в червените кръвни телца във вид на „ауремоглобин“. Чрез премесване на радиоактивно злато в храната на Гъската беше направен опит да се проследи радиоактивността на кръвната плазма и червените кръвни телца и да се узнае с каква скорост молекулата на ауремоглобина се преработва в яйчниците. Струваше ни се, че ауремоглобинът би трябвало да се отделя много по-бавно, отколкото разтворения в плазмата хлораурат.

Експериментът обаче не успя — ние въобще не констатирахме радиоактивност. Сметнахме, че това е резултат на нашата неопитност — никой от нас не бе специалист по изотопите. Това беше голяма грешка, защото в действителност неуспехът на експеримента имаше огромно значение, но ние не го осъзнахме и изгубихме няколко дни.

Ауремоглобинът беше, разбира се, безполезен от гледна точка на пренасянето на кислорода, но той съставяше само около 0,1 на сто от общото количество на хемоглобина на червените кръвни телца, тъй че това не се отразяваше на газообмена в организма на Гъската.

В резултат въпросът „Откъде се взема златото?“ оставаше открит и Невис пръв направи решаващото предположение. Вечерта на 25 август 1955 година на съвещанието на нашата група той каза:

— А може би Гъската не заменя желязото със злато? Може би тя го превръща в злато?

Преди да се запозная през това лято лично с Невис, аз го познавах само от неговите публикации (темата му беше химията на жлъчката и работата на черния дроб) и винаги съм го смятал за сериозен и здравомислещ човек. Може би дори твърде сериозен. Никой не би могъл и да допусне, че е способен да направи подобно нелепо предположение.

То бе свидетелство за атмосферата на отчаянието и моралното разложение, което обкръжаваше проекта „Гъската“. Отчаянието бе предизвиквано от факта, че златото нямаше откъде да се вземе, буквално нямаше откъде. Гъската отделяше по 38,9 грама злато на ден в течение на много месеци. Това злато трябваше да идва от някъде, а ако не идваше — това бе установено абсолютно точно, — значи трябваше да се преработва от нещо.

Моралното разложение, което ни застави да се заемем сериозно с втората възможност, се обясняваше просто на просто с факта, че пред нас беше Гъската, Която Носеше Златни Яйца. Това не можеше да бъде отречено. А щом е така, то и нищо невъзможно не можеше да съществува. Ние се озовяхме в някакъв приказен свят и изгубихме чувството за реалност.

Финли пристъпи към сериозно обсъждане на следната възможност:

— В черния дроб — заяви той, — постъпва хемоглобин, а оттук излиза малко ауремоглобин. В златната обвивка на яйцето се съдържа един единствен примес — желязо. В жълтъка на яйцето се съдържа повишено количество същото това злато и отчасти желязо. В това би трябвало да се крие някакъв смисъл. Момчета, нужна ни е помощ.

Помощ наистина ни бе необходима. Така започна последният етап на нашата работа. Този етап — най-значителният и най-важният от всички, изискваше участието на ядрени физици.

Джон Л. Билингс от Калифорнийския университет пристигна на 5 септември 1955 година. Той донесе със себе си част от апаратурата, останалата беше доставена в течение на няколко седмици. Издигнахме нови временни постройки. Можеше да се предвиди, че няма да мине и година и вече около Гъската ще се образува цял научноизследователски институт…

На 5 вечерта Билингс взе участие в нашето съвещание. Финли го въведе в курса на работата и каза:

— С тази идея за превръщането на желязото в злато са свързани множество сериозни проблеми. Първо: общото количество желязо в Гъската е около половин грам, а се произвеждат около 40 грама злато на ден.

Оказа се, че Билингс има чист висок глас. Той продължи:

— Най-трудният проблем не е в това. Желязото се намира в най-ниската част на енергетичната крива, а златото е много по-високо. За да може един грам желязо да се превърне в грам злато, е нужна приблизително толкова енергия, колкото се получава от разпадането на един грам уран–235.

Финли сви рамене:

— Този проблем оставяме на вас.

Билингс каза:

— Нека да помисля.

Той не се ограничи само с размисли. Взе от Гъската пресни образци от хема, изгори ги и изпрати получения железен окис в Брукхейвън за изотопно изследване.

Когато пристигна анализът, дъхът на Билингс секна. Той заяви:

— Липсва желязо–56.

— А как стои работата с останалите изотопи? — попита Финли.

— Всичките са налице — потвърди Билингс, — в съответните съотношения. Но никакви следи от желязо–56.

Тук отново ще се наложи да обясня някои неща. Желязото, което обикновено се среща, се състои от четири изотопа. Тези разновидности се различават по атомните си тегла. Атомите на желязото с атомно тегло 56 съставляват 91,6% от всички атоми. Останалите имат атомни тегла 54, 57 и 58.

Желязото, което се съдържаше в хема на Гъската, се състоеше само от желязо–54, желязо–57 и желязо–58. Изводът се налагаше сам. Желязо–56 се губеше някъде, другите изотопи — не. А това означаваше, че се извършват ядрени реакции. Само ядрена реакция можеше да включва един изотоп и да не засегне останалите. Обикновената химична реакция, каквато и да е тя, би трябвало да въвлича всички изотопи в еднаква степен.

— Но енергетически това е невъзможно! — възкликна Финли.

С това той искаше само лекичко да засегне Билингс във връзка с първата му реплика. Ние, биохимиците, знаем добре, че в организма се извършват много реакции, които изискват допълнителна енергия и че проблемът се решава така: реакция, изискваща енергия, протича едновременно с реакция, която отделя енергия.

Но химичните реакции отделят или поглъщат само няколко калории на мол. Ядрените реакции отделят или поглъщат милиони килокалории. Значи, за да се осигури енергия за ядрена реакция, е нужна друга ядрена реакция, в хода на която се отделя енергия.

Два дни ние не видяхме Билингс.

Когато се появи отново, той заяви:

— Чуйте! В хода на реакцията, която служи като източник на енергия, трябва от ядрото, което участвува в нея, да се отделя точно толкова енергия, че да може да протече реакцията, която поглъща толкова енергия. Ако се отделя мъничко по-малко енергия, то другата реакция няма да започне. Постъпва ли макар и малко повече енергия, и вземе ли се предвид астрономическото число на участвуващите в реакцията ядра, то само за частици от секундата излишната енергия би превърнала Гъската в пара.

— Е, и какво? — запита Финли.

— Това, че количеството възможни реакции е много ограничено. Аз успях да намеря само една подходяща схема. Ако кислород–18 се превръща в желязо–56, то при това се отделя достатъчно енергия, за да може желязо–56 по-нататък да се превърне в злато–197. Това прилича на пързаляне по склон, когато шейната се спуска от единия склон и веднага се въззема на другия. Ще се наложи да го проверим.

— По какъв начин?

— Първо, защо да не установим изотопния състав в кръвта на Гъската?

Кислородът на въздуха съдържа три стабилни изотопа, най-вече кислород–16. От 250 атома на кислород–18 се пада само един атом.

Още един анализ на кръвта. Съдържащата се там вода беше дестилирана във вакуум и част от нея отиде в масспектрографа. В нея имаше кислород–18, но само един атом на 1300. В кръвта липсваше почти 80% от очакваното количество кислород–18.

Билингс каза:

— Това е косвено доказателство. Кислород–18 се изразходва. Той постъпва постоянно в организма на Гъската с храната и водата, но все пак се изразходва. Преработва се в злато–197. Желязо–56 се явява междинен продукт, тъй като реакцията, в която то участвува, протича по-бързо от реакцията, при която се образува, то не може да достигне забележима концентрация и изотопният анализ показва неговата липса.

Такова едно обяснение не ни задоволи и ние направихме още един експеримент. Цяла седмица поихме Гъската с вода, обогатена с кислород–18. Отделянето на златото почти незабавно нарасна. Към края на седмицата тя отделяше 45,8 грама, докато съдържанието на кислород–18 в тъканите си оставаше предишното.

— Няма никакво съмнение — потвърди Билингс. Той счупи молива и стана. — Тази Гъска е жив ядрен реактор.

Очевидно Гъската беше резултат на мутация.

За да се получи мутация, освен другото беше необходимо радиоактивно облъчване, а това ни наведе на мисълта за ядрените опити, които се провеждаха през 1952–1953 година на няколкостотин мили от фермата на Мак Грегър. (Ако се сетите, че в Тексас никога не са правени ядрени опити, то това свидетелствува за две неща: първо, аз не ви съобщавам всичко, което зная, и второ, самите вие не знаете много неща.)

Едва ли някога през цялата история на атомния век радиоактивният фон е бил така грижливо изучаван и така внимателно са били анализирани радиоактивните съставки на почвата.

Бяха разровени архивите. Нямаше значение, че се оказаха съвършено секретни. По онова време на проекта „Гъска“ се отдаваше най-първостепенно значение.

Изучаваха се метеорологичните данни, за да се проследи посоката, която са имали ветровете по време на опитите.

Изясниха се две обстоятелства:

Първо. Радиоактивният фон на фермата беше малко над нормата. Бързам да добавя, все пак не толкова висок, че да причини някаква вреда. Имаше обаче данни, че по времето, когато се беше родила Гъската, краищата на поне два радиоактивни облака са засегнали фермата. Отново бързам да добавя, че те не са представлявали някаква реална опасност.

Второ. От всички гъски на фермата и всъщност от всички живи същества във фермата, които ние успяхме да изследваме, включително и хората, единствено у Гъската не беше открита никаква радиоактивност. Помислете си само: всичко друго показва следи от радиоактивност (това именно имат предвид, когато говорят за радиоактивен фон), но у Гъската не се откри никаква радиоактивност.

През декември 1955 година Финли представи доклад, който може да се преразкаже по следния начин:

„Гъската е резултат на мутация във висша степен необикновена, и се е родила в обстановка на висока радиоактивност, която въобще е способствувала за поява на мутации и е направила дадената мутация особено благоприятна.

Гъската притежава ферментни системи, способни да катализират различни ядрени реакции. Неизвестно е дали тези системи се състоят от един или няколко фермента. Невъзможно е теоретично да се обясни как ферментите катализират ядрени реакции, тъй като последните са свързани с взаимодействия между частиците с пет порядъка по-силни, отколкото при химичните реакции, които се катализират от ферменти.

Същността на ядрения процес се състои в превръщането на кислород-18 в злато–197. Кислород–18 изобилствува в околната среда, присъствува в значителни количества във водата и във всички органични храни. Злато–197 се отделя от организма чрез яйчниците. Известен е един междинен продукт на реакцията — желязо–56, а фактът, че при този процес се образува ауремоглобин, позволява да се предположи, че в състава на участвуващия в него фермент или ферменти, влиза хем в качеството на активна група.

Значителни усилия бяха положени, за да се оцени възможното значение на този процес за Гъската. Кислород–18 е безвреден за нея, а отделянето на злато–197 представлява значителни трудности — самият метал е потенциално отровен и е причина за нейното безплодие. Синтезът на злато може би е нужен, за да се избегне някаква друга, много по-сериозна опасност. Такава опасност…“

Когато вие просто четете това в доклада, всичко ви се струва толкова ясно и логично. В действителност никога не съм виждал човек да е толкова близо до апоплектичен удар и да е останал жив след това, както това беше с Билингс, след като узна за нашия експеримент с радиоактивното злато, за който аз вече ви разказах — т.е., когато не открихме у Гъската радиоактивност и обявихме резултатите за безсмислени.

Той отново и отново ни упрекваше, че сме сметнали изчезването на радиоактивността за маловажно.

— Вие — казваше той — по нищо не се отличавате от оня репортьор-новак, когото изпратили да направи репортаж за една голяма светска сватба и когато се върнал, заявил, че няма за какво да пише, защото младоженецът не се явил. Вие сте нахранили Гъската с радиоактивно злато и сте го изгубили. Нещо повече, вие не сте открили у Гъската никаква естествена радиоактивност. Никакъв въглерод–14. Никакъв калий–40. И сте решили, че това е неуспех!

Започнахме да храним Гъската с радиоактивни изотопи. В началото предпазливо, но към края на януари 1956 година тя ги получаваше просто в конски дози.

Гъската си оставаше нерадиоактивна.

— Всичко това — заяви Билингс, — означава само, че ядреният процес у Гъската, катализиран от ферменти, успява да превръща всеки нестабилен изотоп в стабилен.

— Това е полезно — забелязах аз.

— Полезно? Не, това е забележително! Това е великолепно защитно средство от опасностите на века! Слушайте! При превръщането на кислород–18 в злато–197, на атом кислород трябвала се освобождават осем и нещо позитрона. А щом всеки позитрон се съедини с електрон, то трябва да се отделят гама-лъчи. Но и гама-лъчи не се наблюдават. Гъската вероятно притежава способността да поглъща гама-лъчението без вреда за организма си.

Облъчихме Гъската с гама-лъчи. С увеличаване на дозите температурата й се покачи и ние изпаднахме в паника, прекратихме опитите. Но това не бе лъчева болест, а просто треска. Мина един ден, температурата спадна и Гъската отново беше съвсем бодра.

— Вие разбирате ли какво значи това? — питаше Билингс.

— Научно чудо — заяви Финли.

— Боже мой, нима не виждате тук възможности за практическо приложение? Ако ние бихме могли да изясним механизма на този процес и да го повторим в епруветка, бихме получили прекрасен метод за унищожаване на радиоактивни отпадъци. Главното, което не ни позволява да приведем цялата икономика на атомна енергия — това е мисълта какво да се прави с радиоактивните изотопи, образували се в хода на реакцията. Представете си: прекарват се през басейн с препарат от този фермент и… толкоз. Стига да намерим механизма, джентълмени, и няма вече да се тревожим за радиоактивните валежи. Бихме се добрали и до средство против лъчевата болест. Ще трябва да се измени леко механизмът и Гъската ще може да отделя всички нужни елементи. Какво мислите за яйчева черупка от уран–235? Механизмът! Механизмът!

Той, разбира се, можеше да си вика „Механизмът!“ колкото си иска. Полза от това нямаше.

Всички стояхме със скръстени ръце, втренчени в Гъската.

Ако поне яйцата й можеха да се люпят. Ако можехме да получим поколение гъски — ядрени реактори…

— Това трябва да се е случвало и по-рано — каза Финли. — Легендите за такива птици вероятно почиват на нещо.

— Може би ще дочакаме — предложи Билингс.

Ако имахме стадо такива гъски, бихме могли да разрежем няколко от тях на части. Бихме могли да изучим яйчниците им. Бихме могли да вземем срез от тъканите на техните хомогенати.

Можеше и нищо да не излезе от това. При биопсията на черния дроб тъканите не реагираха на кислород–18, при каквито и условия да ги поставяхме.

Бихме могли обаче да извлечем черния дроб цял. Бихме могли да изследваме неповредени зародиши, да проследим как този механизъм се развива у зародиша.

Но ние имахме само една Гъска и не можехме да сторим нищо такова.

Ние не се осмелявахме да заколим Гъската, Която Снасяше Златни Яйца.

Тайната оставаше скрита в черния дроб на тази тлъста Гъска.

Черният дроб на тлъстата Гъска! За нас това не беше просто суровина за приготвяне на знаменития пастет от чер гъши дроб — работата беше къде по-сериозна.

Новис произнесе замислено:

— Нужна е идея. Някакъв радикален изход от положението. Някаква решаваща мисъл.

— Лесно е да се каже — унило промълви Билингс.

Направих жалък опит да се пошегувам и предложих:

— Може би да дадем обява във вестниците?

И веднага ми хрумна идеята.

— Научната фантастика! — извиках аз.

— Какво? — попита Финли.

— Чуйте! Научнофантастичните списания печатат статии-мистификации. Читателите ги възприемат като шеги, но това ще ги заинтересува.

Разказах за една такава статия, която Азимов беше написал и която аз някога бях чел.

Предложението ми бе посрещнато с хладно неодобрение.

— Но ние дори няма да нарушим секретността — продължавах аз, — защото никой не ще повярва.

Разказах им как през 1944 година Клив Картмил е написал разказ за атомната бомба с една година по-рано, отколкото е трябвало, и как ФБР е погледнало на това през пръсти.

Те се втренчиха в мене.

— А читателите на научната фантастика имат идеи. Не бива да ги подценяваме. Даже ако сметнат това за мистификация, те ще пишат на издателя и ще му кажат мнението си. А щом ние нямаме собствени идеи, щом сме стигнали до задънена улица, губим ли нещо?

Всички те все още не се досещаха.

Тогава аз добавих:

— А знаете ли, Гъската няма да живее вечно!

Това подействува.

Наложи се да уговаряме Вашингтон. След това се свързах с Джон Кямпбъл, издателя на научна фантастика, а той — с Азимов.

И ето, статията е написана. Аз я прочетох, одобрих я и моля всички вас, да не й вярвате. Моля ви!

Но само…

Нямате ли все пак някаква идея?

Край