Серия
Разкази за Мултивак
Оригинално заглавие
Franchise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 20,21,22/1977 г.


От цялото семейство сякаш само десетгодишната Линда се радваше, че най-сетне утрото настъпи. През тежкия си полусън (бе успял да заспи едва преди час, но това не беше сън, а по-скоро мъчителен унес) Норман Малер я чуваше как тича.

Момиченцето се втурна в спалнята и започна да го буди.

— Татенце, татенце, събуди се! Хайде де, събуди се!

Той с мъка се удържа да не простене.

— Остави ме на мира, Линда!

— Татенце, ама само погледни колко полицаи има наоколо! И колко техни коли надойдоха!

Норман Малер разбра, че е безполезно да се съпротивява, и като примигваше сънливо, се привдигна на лакти. Зазоряваше се. През прозореца едва просветваше сивото унило утро. Тъй сиво и унило бе и в душата на Малер. Той чуваше как Сара, жена му, се движи из кухнята и приготвя закуската. Тъстът му, Матю, яростно жабуреше гърлото си в банята. Естествено агентът Хъндли вече го очаква.

Нали настъпи знаменитият ден.

Денят на изборите!

* * *

Отначало тази година беше както всички предишни. Може би мъничко по-лоша, понеже предстояха изборите за президент, но във всеки случай не по-лоша от другите години, в които имаше такива избори.

Политическите деятели се разприказваха за су-ве-р-р-енните избиратели и мощния ел-ек-тр-р-ро-нен мозък, който им служи. Вестниците оценяваха положението с помощта на промишлени изчислителни машини („Ню Йорк таймз“ и „Сент Луиз пост диспеч“ имаха собствени машини) и не скъпяха мъгливите намеци за изхода на изборите. Коментаторите и наблюдателите в определени щати и графства се състезаваха в безгрижно противоречие едни с други.

За пръв път Малер почувствува, че тази година все пак няма да е като предишните в навечерието на четвърти октомври (точно един месец преди изборите), когато жена му Сара каза:

— Кентуел Джонсън твърди, че този път ще изберат Индиана между щатите. Вече четвърти път го чувам. Само си помисли, скъпи, този път ще бъде нашият щат!

Иззад вестника се показа месестото лице на Матю Хартенвайлер. Като се обърна към дъщеря си с кисело изражение, той изръмжа:

— На тия типове им плащат, за да лъжат. Не бива да ги слушаш.

— Но вече четирима посочиха Индиана, татко — кротко възрази Сара.

— Индиана наистина е ключов щат, Матю — също тъй кротко забеляза Норман, — заради закона Хоукинс-Смит и скандала в Индианополис. Значи…

Матю още по-силно се намръщи и проскърца:

— Но никой не е назовал още Блумингтън или графство Мънро, нали?

— Да, но… — започна Малер.

Линда, чието остричко личице се обръщаше от единия събеседник към другия, запита с тънко гласче:

— През тази година ти ли ще избиращ, татенце?

Норман ласкаво се усмихна.

— Едва ли, дъще.

Все пак това беше годината на президентските избори, и то октомври, когато страстите се разгарят все по-силно. А Сара водеше твърде тихо съществование и това я подбуждаше към мечтателност.

— Но нали би било забележително!

— Ако гласувам аз?

Норман Малер имаше светли мустаци. Някога тяхната елегантност бе покорила сърцето на Сара, но сега, докоснати от посивяването, те само подчертаваха посредствеността на лицето му. Челото беше прорязано от бръчки, породени от неувереност. И общо казано, на неговата душа на старателен продавач бе съвършено чужда мисълта, че той е роден за велики дела или че по волята на обстоятелствата би могъл да достигне величие. Имаше съпруга, работа и дъщеря и освен в редките минути на радостно възбуждение или дълбоко униние той бе склонен да смята, че животът му е нареден много добре.

Затова го смути, дори го разтревожи идеята, която пламна в Сара.

— Мила моя — рече той, — в нашата страна живеят двеста милиона души. При такива шансове струва ли си да губим време за празни предположения?

— Но чуй ме, Норман, не става дума за двеста милиона и ти прекрасно го знаеш — отвърна Сара. — Преди всичко става дума за хората от двадесет до шестдесет години и при това само мъжете — значи остават около петдесет милиона към едно. А в случай че изберат Индиана…

— В такъв случай ще останат приблизително един и половина милиона срещу едно. А нима ти би се съгласила, ако, да кажем, започна да играя на обзалаганията при подобно съотношение на шансовете, а? По-добре да вечеряме.

Иззад вестника се чу ръмженето на Матю:

— Глупашки измислици…

Линда повтори въпроса си:

— Тази година ти ли ще избираш, татенце?

Норман поклати отрицателно глава и всички се отправиха към трапезарията.

* * *

Към двадесети октомври вълнението на Сара до стигна предела. При кафето тя съобщи, че мисиз Шулц (а нейната първа братовчедка е секретарка на един от членовете на Асамблеята) казала, че Индиана е съвсем сигурно.

— Тя ми каза, че дори президентът Уилърс се кани да държи реч в Индианополис.

Норман Малер, който бе прекарал тежък ден в магазина, само вдигна вежди в отговор на тая новина.

— Ако Уилърс ще говори в Индиана, значи той смята, че Мултивак ще избере Аризона. Той не смее да си пъхне носа някъде по-наблизо — заяви Матю Хартенвайлер, хронически недоволен от Вашингтон.

Сара обикновено предпочиташе да пропуска забележките на Матю покрай ушите си и сега продължи:

— Не разбирам защо не обявят веднага щата, графството и тъй нататък. И всички, за които това не се отнася, биха били спокойни.

— Ако сторят това — забеляза Норман, — политиците ще налетят като врани. А щом определят и града, още в същия миг там на всеки ъгъл би стърчал по един конгресмен, та и по двама.

Матю примижа и ядосано прокара пръсти по тънките си сиви коси.

— Та те са наистина врани. Ето, чуйте…

Сара побърза да го прекъсне:

— Наистина, татко…

Но Матю продължи своята тирада, без да обръща най-малко внимание на дъщеря си.

— Че аз помня, когато конструираха Мултивак. Той ще сложи край на борбите между партиите, казваха тогава. Предизборните кампании вече няма да гълтат парите на избирателите. И нито едно усмихнато нищожество вече няма да успее да се вмъкне в Конгреса или в Белия дом, защото е свършено с политическия натиск и с рекламния шум. А какво излезе? Шумят още повече, само че действуват слепешката. Изпращат хора в Индиана заради закона Хоукинс-Смит, а други в Калифорния, в случай че положението с Джо Хамър се окаже по-важно. А аз ви казвам: по дяволите всички тия глупости! Назад към доброто старо…

Линда го прекъсна неочаквано:

— Но, деденце, нима не искаш татко да гласува тая година?

Матю сърдито изгледа внучката си.

— Работата не е в това — той отново се обърна към Норман и Сара. — Беше време, когато аз гласувах. Влизах право в кабината, хващах лоста и гласувах. Нищо особено. Аз просто произнасях: този кандидат ми се нрави и аз гласувам за него. Ето как трябва!

Линда запита с възторг:

— Ти си гласувал, деденце? Ама наистина ли си гласувал?

Сара побърза да прекъсне тоя диалог, от който леко можеше да се породи глупава сплетня и да се пръсне по целия окръг.

— Ти не разбираш, Линда. Дядо ти съвсем не искаше да каже, че е гласувал, както това се прави сега. Когато дядо ти е бил малък, всички са гласували, и той също. Само че това не е било истинско гласуване.

Матю изрева:

— Аз не бях малък тогава! Бях вече на двадесет и две години и гласувах за Линглей. И гласувах истински. Моят глас не означаваше много нещо, но не беше по-лош от всички останали. Да, от всички останали. И никакви Мултиваци не…

Тук се намеси Норман:

— Добре, добре! Линда, трябва да спиш вече. И престани да разправяш за гласуване. Ще пораснеш и сама ще разбереш.

Той я целуна нежно, но по всички правила на антисептиката. Момиченцето неохотно тръгна, понеже майка й я заплаши с наказание. Но й позволи да гледа вечерната видеопрограма до девет и четвърт, ако се измие бързо и хубаво.

* * *

— Дядо — обърна се към него Линда.

Тя стоеше, упорито свела глава, със сключени зад гърба ръце, и чакаше вестникът да се спусне и да се покажат косматите вежди и очите сред тънките бръчици. Беше петък, тридесет и първи октомври.

— Какво има?

Линда го приближи и опря лакти върху коленете му така, че той бе принуден да свали вестника си.

— Деденце, ама ти наистина ли си гласувал?

— Нали вече чу какво казах? Или, според тебе, аз лъжа? — последва отговорът.

— Не, но мама казва, че тогава всички гласували.

— Вярно.

— Че как така? Как могат всички да гласуват?

Матю мрачно изгледа внучката си, после я взе на скута си и заговори по-тихо от обикновено:

— Разбираш ли Линда, едно време всички гласуваха и така беше допреди четиридесет години. Да кажем, искахме да решим кой ще бъде новият президент на САЩ. Демократите и републиканците издигаха своите кандидати и всеки човек казваше кого предпочита за президент. Когато изборите завършеха, преброяваха колко души искат президентът да бъде демократ и колко — републиканец. За когото имаше повече гласове, него назначаваха. Разбра ли?

Линда кимна и запита:

— Ами откъде знаеха за кого да гласуват? Мултивак ли им казваше?

Матю свирепо прехапа устни.

— Те решаваха това сами.

Линда се измъкна от прегръдките му и той пак понижи глас:

— Не ти се сърдя, Линда. Понякога, разбираш ли, беше потребна цяла нощ, за да преброят гласовете, а хората не искаха да чакат. И тогава изобретиха специални машини — те преглеждаха първите няколко бюлетини и ги сравняваха с бюлетините от тези места през предишните години. Така машината можеше вече да пресметне какви ще бъдат общите резултати и кой ще бъде избран. Разбра ли?

Тя кимна.

— Да, като Мултивак.

— Първите изчислителни машини бяха много по-малки от Мултивак. Но те ставаха все по-големи и по-големи и можеха да определят как ще протекат изборите по все по-малък и по-малък брой гласове. А най-накрая създадоха Мултивак и той може да реши този въпрос само според един глас.

Линда се усмихна, защото разбра обясненията му, и рече:

— И така е най-добре.

Матю се намръщи и възрази:

— Нищо хубаво няма. Аз не желая някаква машина да ми разправя за кого трябва да гласувам, а после някакъв присмехулник в Милуоки да се изкаже против повишението на тарифите. Че може да искам да гласувам не за този, за когото трябва щом така ми се харесва, а може и изобщо да не гласувам. Може…

Но Линда вече не го слушаше и се затича към вратата.

На прага се сблъска с майка си. Сара, без да сваля ни палтото, ни шапката си, заговори задъхано:

— Върви да играеш, Линда, не се пречкай на мама.

Сара сне шапката си и като поприглади косите си, се обърна към Матю:

— Бях у Агата.

Матю я изгледа с вечно сърдития си поглед и като не удостои това съобщение дори с обичайното си хъмкане, заби поглед във вестника.

Сара добави, докато се събличаше:

— И знаеш ли какво ми каза?

Матю шумно оправи вестника си с явното намерение отново да се вдълбочи в четене и троснато заяви:

— Не ме интересува!

Сара не искаше да се дърли с него, защото новината изгаряше езика й, а нямаше подръка никой освен Матю за слушател. Затова продължи:

— Джо, съпругът на Агата е полицай и той потвърдил, че вчера в Блумингтън е пристигнал цял автобус с агенти от Секретната служба.

— Това не ме засяга.

— Но как не разбираш, татко! Агенти от Секретната служба в Блумингтън! А до изборите остават броени часове.

— Може някой да е ограбил банката.

— Че в нашия град от сто години вече никой не е ограбвал банката. Татко, с теб наистина не може да се разговаря!

И тя сърдито излезе от стаята.

* * *

И Норман Малер не се развълнува особено от новината.

— Кажи, Сара, откъде Джо знае, че това са агенти от Секретната служба? — запита невъзмутимо той. — Нима те се разхождат из града със служебните си карти на шапките?

Но на следващата вечер, първи ноември, Сара тържествуващо съобщи:

— Всички до един в Блумингтън са убедени, че избирателят ще бъде някой от местните жители. „Блумингтън нюз“ почти направо заяви това.

Норман се сви. Жена му говореше истината и сърцето му изтръпна. Ако Мултивак запрати своята мълния в Блумингтън, това означава безкрайни тълпи от репортери, туристи, специални видеопрограми — изобщо необичайна суетня.

Норман обичаше тихия и спокоен живот и нарастващата шумотевица на политическите събития го плашеше.

— Все пак това са само слухове — каза той.

— Ти само почакай още мъничко.

Трябваше да чакат наистина много малко. Раздаде се настойчиво звънене и когато Норман отвори вратата с думите: „Кого търсите?“, високият човек с намръщено изражение го запита:

— Вие ли сте Норман Малер?

— Да — едра чуто промълви Норман.

По начина, по който се държеше непознатият, бе лесно да се досети, че това е лице, облечено във власт, а целта на идването му изведнъж стана толкова очевидна, толкова неизбежна, колкото само преди миг изглеждаше невероятна и немислима.

Непознатият показа служебната си карта, влезе, затвори вратата след себе си и произнесе ритуалната фраза:

— Мистър Норман Малер, от името на президента на Съединените американски щати съм упълномощен да ви съобщя, че сте определен да представлявате американските избиратели във вторник, четвърти ноември, 2008 година.

Норман Малер с мъка успя да се добере без чужда помощ до стола. Той седна, блед като платно, а Сара му даваше вода, кършеше объркано ръце и мълвеше през зъби:

— Не се разболявай, Норман, само не се разболявай! Иначе ще намерят някой друг.

Когато Норман си възвърна дар словото, той прошепна:

— Извинете ме, сър.

Агентът от Секретната служба вече си бе снел палтото и като оправи сакото си, непринудено се разположи на дивана.

— Нищо, нищо — успокои го той (беше изоставил официалния тон още щом свърши с формалностите, и сега беше просто един доброжелателен човек). — Вече за шести път правя такова съобщение. Виждал съм всякакъв вид реакции. Само не и такива, каквито показват по видеото. Знаете ги, нали? Избраният самоотвержено и с ентусиазъм възкликва: „Да служа на родината си е голяма чест за мен!“, или нещо от тоя род — агентът добродушно се засмя.

Сара му пригласяше, но в смеха й се прокрадваха истерично-кресливи нотки.

Агентът продължи:

— А сега се налага да ме изтърпите известно време у вас. Казвам се Филип Хъндли. Наричайте ме просто Фил. До деня на изборите мистър Малер не бива да излиза от къщи. Ще трябва да съобщите в магазина, че се е разболял, мисиз Малер. Самата вие можете да се занимавате с обичайната си работа, но никому нито дума. Разбрал ме се, нали?

Сара енергично закима.

— Да, сър. Нито дума.

— Прекрасно. Но, мисиз Малер — лицето на Хъндли стана много сериозно, — това не е шега. Ще излизате от къщи само ако наистина се налага, и при това ще бъдете следена. Много ми е неприятно, но така е наредено.

— Ще ме следите?

— Вие няма и да забележите. Не се вълнувайте. До официалното съобщение остават само два дни. Вашата дъщеря…

— Тя вече си легна — бързо го прекъсна Сара.

— Прекрасно. На нея трябва да кажете, че съм ваш роднина или познат и съм пристигнал да ви погостувам. Защото, ако узнае истината, ще се наложи да не я пускаме навън. А баща ви в никакъв случай не бива да излиза от жилището.

— Той ще се разсърди.

— Нищо не мога да сторя. И така, разбрахме се за всички членове на семейството. Сега…

— Изглежда, знаете всичко за нас — едва чуто промълви Норман.

— Доста — съгласи се Хъндли. — Както и да е, нямам повече инструкции за вас. Ще се постарая да ви бъда полезен с каквото мога и да не ви досаждам особено. Правителството ще заплати разходите по моето гостуване, така че няма да правите излишни разходи. Всяка вечер ще ме сменя друг агент, който ще дежури в тази стая. Значи допълнително легло не е необходимо. И вижте какво, мистър Малер…

— Да, сър?

— Наричайте ме просто Фил — повтори агентът. — Тези два дни по официалното съобщение ви се дават, за да успеете да свикнете с ролята си и да се представите пред Мултивак в нормално душевно състояние. Не се вълнувайте и се постарайте да убедите самия себе си, че нищо особено не се е случило. Разбрано?

— Разбрано — кимна Норман и изведнъж яростно запротестира. — Но аз не искам да поемам върху себе си такава отговорност. Защо непременно аз?

— Добре — започна Хъндли. — Хайде веднага да се разберем. Мултивак обработва най-различни фактори, милиарди фактори. Един фактор само е неизвестен и ще остане неизвестен още дълго време. Това е настроението на личността. Всички американци се подлагат на въздействието от думите и постъпките на други американци. Мултивак може да прецени настроението на всеки американец. И това дава възможност да анализира настроението на всички граждани на нашата страна. В зависимост от събитията през годината едни американци са по-подходящи за тази цел, други по-малко. Мултивак ви е избрал като най-типичния представител на страната за тази година. Не като най-силния, най-умния или най-сполучливия, а просто като най-типичния. А заключенията на Мултивак не подлежат на съмнение.

— Че нима той не може да се излъже?

Сара нетърпеливо прекъсна мъжа си:

— Не го слушайте, сър. Той просто нервничи. Но изобщо е начетен човек и винаги следи политиката.

Хъндли продължи:

— Решението взема Мултивак, мисиз Малер. Той избра вашия съпруг.

— Но нима всичко е известно на Мултивак? — упорствуваше Норман. — Нима той не може да се излъже?

— Може. Ще бъда напълно откровен с вас. През 1993 година избирателят почина от удар, преди да го предупредят за избора му. Мултивак не беше предсказал това. Не можеше да го предскаже. Избирателят може да има неустойчива психика, ниска етика или — щом сме тръгнали по тази линия, — изобщо да е нелоялен. Мултивак не е в състояние да знае всичко за всеки един човек, докато не получи за него всички сведения, които, разбира се, имаме. Затова винаги съществуват запасни кандидатури. Но те едва ли ще ни потрябват сега. Вие сте напълно здрав, мистър Малер, и вие издържахте цялостната задочна проверка. Вие сте подходящ за избирател.

Норман скри лице в дланите си и замря.

— Утре сутрин, сър — каза Сара, — той ще дойде на себе си. Трябва само да свикне с тази мисъл и толкова.

— Разбира се — съгласи се Хъндли.

* * *

Когато останаха сами в спалнята, Сара Малер изрази своето гледище по съвсем друг начин и много по-енергично. Смисълът на нотациите й беше: „Съвземи се, Норман. Ти сякаш с всички сили се мъчиш да изпуснеш възможността, която се пада веднъж в живота.“

Норман отчаяно прошепна:

— Твърде голяма отговорност. Не ми е по силите.

— Отговорност ли? Никаква отговорност няма. Тебе те е избрал Мултивак. Цялата отговорност носи той. Това знае всеки.

Норман седеше на леглото, обхванат от внезапен пристъп на гняв и мъка.

— Мислят си, че познава всеки. А никой нищо не иска и да знае. Никой…

— Тихо — злобно го смъмри Сара. — Ще те чуят на другия край на града.

— … нищо не иска и да знае! — продължи Норман, но все пак сниши гласа си. — Когато говорят за правителството на Риджли през 1988 година, нима някой ще каже, че победи в изборите, защото обеща златни планини ли? Нищо подобно. Те казват само: „Изборът на този идиот, Макомбър!“, като че ли Хъмфри Макомбър има пръст в тая работа. Пък той просто отговори на въпросите на Мултивак и толкова. И аз самият така приказвах, а сега разбирам, че оня нещастник е бил само прост фермер и никого не е молил да го правят избирател. Тогава с какво е виновен повече от другите? А сега името му е синоним на ругателство.

— Разсъждаваш като хлапак — рече Сара.

— Разсъждавам като напълно зрял човек. Виж какво, Сара, аз ще се откажа. Те не могат да ме заставят, ако аз не искам. Ще кажа, че съм болен. Ще кажа…

Но на Сара й дойде твърде много.

— А сега ти ме изслушай — прошепна тя с хладна ярост. — Ти нямаш право да мислиш само за себе си. Ти сам знаеш какво означава избирател за годината. И то в годината на президентските избори. Реклама, слава и може би куп пари.

— А после пак ще застана зад щанда.

— Никакъв щанд! Ще те назначат най-малко управител на някой от филиалите — яко бъдеш достатъчно умен, а това вече аз поемам върху себе си. Ако правилно изиграеш козовете си, то универсалният магазин „Кениела“ ще трябва да сключи изгоден за нас контракт — с параграф за периодично увеличаване на заплатата ти и задължението да ти осигурят пенсия.

— Но, Сара, избирателят не се назначава за това!

— А пък тебе те назначват за това! Ако не искаш да мислиш за себе си или за мене — аз не искам нищо за себе си! — то поне си длъжен да помислиш за Линда!

Норман застена.

— Длъжен ли си, или не! — заплашително повтори Сара.

— Да, скъпа — прошепна Норман.

* * *

На трети ноември последва официалното съобщение и Норман вече не можеше да се откаже дори и да би събрал смелост за това.

Те бяха напълно изолирани от външния свят. Агентите от Секретната служба вече не се криеха, а преграждаха всякакъв достъп до жилището. Отначало телефонът звънеше непрекъснато, но на всяко позвъняване с виновно-чаровна усмивка Филип Хъндли отговаряше лично. В края на краищата телефонната станция просто прехвърли телефона в полицейския участък.

Норман предполагаше, че така ще го спасят не само от задушаващите се от поздравления (и от завист!) приятели, но и от безсъвестните лепки — търговските агенти, които надушваха възможностите за печалба, от пресметнатото подмилкване на политиканите от цялата страна… А може би и от някои фанатици, готови да се разплатят за несъществуващата му вина.

Забраниха да се носят вестници в дома, за да защитят Норман от тяхното въздействие, а телевизора изключиха — деликатно, но решително, въпреки яростните протести на Линда.

Матю ръмжеше и не напускаше стаята си. Линда, когато първият й възторг поутихна, започна да се цупи и да капризничи, че не я пускат навън. Сара делеше времето си между шетането и плановете си за бъдещето. А настроението на Норман ставаше все по-унило и по-унило под влиянието на едни и същи мисли.

И най-сетне настъпи утрото на четвърти ноември 2008 година. Настъпи денят на изборите.

* * *

Седнаха рано да закусват, но яде само Норман, и то по навик. Нито душът, нито бръсненето успяха да го възвърнат към действителността или да го избавят от чувството, че и външният му вид е така отвратителен, както душевното му състояние.

Хъндли с всички сили се стараеше да намали напрежението, но дори неговият приятелски глас не можеше да смекчи враждебността на сивото утро (прогнозата беше: облачно; в първата половина на деня може би ще превали).

Хъндли предупреди:

— До завръщането на мистър Малер къщата ще си остане, както досега, под охрана, а веднага след това ще ви избавим от нашето присъствие.

Агентът от Секретната служба този път беше в пълна парадна униформа, включително обкования с мед кобур на хълбока.

— Вие съвсем не ни бяхте в тежест, мистър Хъндли — сладко се усмихна Сара.

Норман изпи две чашки кафе, изтри устата си със салфетката, стана и произнесе със страдалчески глас:

— Аз съм готов.

Хъндли също стана.

— Прекрасно, сър. Мисиз Малер, благодаря ви за любезното гостоприемство.

* * *

Бронираният автомобил с грохот се носеше по пустите улици. Дори за този толкова ранен час улиците бяха необичайно пусти.

Хъндли обърна вниманието на Норман върху това и добави:

— По улиците, по които ще минем, сега са спрели движението — това правило се въведе след покушението на терористи през деветдесет и втора година, когато едва не провалиха избора на Леверет.

Когато колата спря, Хъндли, предупредителен както винаги, помогна на Малер да излезе. Те се озоваха в подземен коридор; край стените редица войници бяха замрели в стойка „мирно“.

Въведоха Малер в ярко осветена стая, където трима души в бели престилки го посрещнаха с приветливи усмивки.

Норман каза рязко:

— Нима това е болница?

— Това не е важно — веднага отвърна Хъндли, — просто в болницата е цялото необходимо оборудване.

— Е, и какво трябва да направя аз?

Хъндли кимна. Един от тримата в бели престилки се приближи и му каза:

— Предават ви на мене.

Хъндли небрежно козирува и излезе от помещението.

Човекът в бяло заговори:

— Не предпочитате ли да седнете, мистър Малер? Аз съм Джон Полсън, старши изчислител. Това са Самсон Левин и Питър Дорогобуж, моите помощници.

Норман тъпо стисна ръцете им. Полсън беше нисичък, лицето му с разлети черти сякаш бе свикнало вечно да се усмихва. Носеше очила със старомодни рамки и перуката лошо прикриваше плешивостта му. Докато разговаряше, Полсън запали цигара. Той протегна кутията към Норман, но той отказа.

Полсън започна:

— Преди всичко, мистър Малер, искам да ви предупредя, че никак не бързаме. Ако трябва, може да прекарате с нас и цял ден, докато привикнете с обстановката и се избавите от усещането, че всичко е много необикновено — от клиничната страна, ако мога така да се изразя.

— Това ми е ясно — отвърна Норман. — Но предпочитам да свършим колкото може по-скоро.

— Разбирам ви. И нищо повече не е нужно — вие ясно си представяте какво става тук. Преди всичко Мултивак не се намира при нас.

— Не тук ли?

През цялото време, колкото и потиснат да беше, Норман се надяваше да види Мултивак. Според слуховете, той достигал до половин миля дължина и бил на три етажа. А в коридорите вътре в него — само като си помисли човек! — постоянно дежурели петдесет специалисти. Това беше едно от чудесата на света.

Полсън се усмихна.

— Точно така. Виждате ли, той не е тъй портативен. Сериозно казано, той се намира под земята и само на малцина е известно къде именно. Това е естествено — нали Мултивак е най-голямото ни богатство. Повярвайте ми, Мултивак не се използува само за изборите.

Норман си помисли, че разговорчивостта на събеседника му не е съвсем случайна, но все пак го глождеше любопитство.

— Пък аз си мислех, че ще го видя. Много ми се искаше.

— Естествено. Но за такова нещо е нужно разпореждането на президента, а дори и в такъв случай пак се изисква пропуск от Службата за безопасност. Но ние сме съединени с Мултивак с пряка връзка. Това, което казва Мултивак, може да се дешифрира тук, а това, което говорим ние, му се предава направо. По този начин ние все едно че се намираме в негово присъствие.

Норман се огледа. Наоколо стояха неразбираеми машини.

— А сега ми позволете да ви обясня процедурата, мистър Малер — продължи Полсън. — Мултивак вече получи почти цялата информация, от която се нуждае, за да определи кандидатите — органите на властта на цялата страна, на отделните щати и местните. Трябва му само да свери неподдаващото се на програмиране настроение на личността и точно за това сте му необходим вие. Ние не сме в състояние да кажем какви въпроси ще ви зададе. Те дори може да ви се сторят, както и на нас, почти безсмислени. Да речем, може да ви запита как, според вас, трябва да се организира почистването на улиците във вашия град или какво е отношението ви към централизираното боклукосъбиране. А може и да ви запита имате ли определен домашен лекар или ползувате услугите на Националната медицинска компания. Разбирате ли?

— Да, сър.

— Каквито и въпроси да ви зададе, отговаряйте свободно, както ви се харесва. Ако ви се струва, че трябва да обясните мисълта си по-подробно, не се стеснявайте. Говорете и цял час, ако се налага.

— Разбирам, сър.

— И още нещо. Ще трябва да използуваме една не особено сложна апаратура. Докато вие приказвате, тя автоматично записва кръвното ви налягане, работата на сърцето, дразнимостта на кожата, мозъчните биотокове. Апаратурата може би ви плаши, но това е съвсем безболезнено. Дори няма да усетите, че е включена.

Помощниците му вече се суетяха около меко проблясващите съоръжения, движени на колелца.

Норман запита:

— Това е, за да проверите дали говоря истината ли?

— Но не, мистър Малер. Не става дума за лъгане, а за емоционалното ви напрежение. Ако машината поиска вашето мнение за училището, вие бихте отговорили примерно: „Според мен, класът им е твърде голям“. Но това са само думи. А според това, как работят мозъкът, сърцето, потните ви жлези и жлезите с вътрешна секреция, Мултивак може точно да определи доколко ви вълнува този въпрос. Той ще разбере онова, което чувствувате, дори по-добре от вас.

— Аз нищо не знаех за тези неща — промълви Норман.

— Естествено! Нали по-голямата част от сведенията за методите на работа на Мултивак са държавна тайна. И когато вие си отидете, ще ви помолят да подпишете документ, че няма да разгласявате какъв вид въпроси са ви задавани, какво сте отговорили на тях, какво се е случило тук и как. Колкото по-малко е известно за Мултивак, толкова по-малки са шансовете някой страничен човек да се опита да повлияе на онези, които работят с него — той мрачно се усмихна. — У нас и без това не е много лесно да се живее.

Норман кимна.

— Разбирам.

— А сега може би ви се иска да хапнете нещо? Или да пийнете?

— Не, вече не.

— Имате ли други въпроси?

Норман поклати отрицателно глава.

— В такъв случай кажете ни, щом сте готови.

— Вече съм готов.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

Полсън кимна и направи знак на помощниците си да започват.

Те тръгнаха към Норман със застрашителната апаратура и той усети как дишането му зачести.

* * *

Мъчителната процедура трая почти три часа и прекъсна всичко на всичко около три минути — колкото Норман да изпие чашка кафе и (за негово огромно смущение) да ползува нощното гърне. През цялото време беше прикован към апаратите. Накрая беше смъртно уморен.

С ирония си мислеше, че да изпълни обещанието си никому да не разказва, ще бъде твърде лесно. От въпросите в главата му беше пълна каша.

Дявол знае защо преди това Норман мислеше, че Мултивак ще му заговори със задгробен нечовешки глас, звучен и боботещ. Очевидно тази представа му бе натрапена от безкрайните телевизионни предавания, реши той сега. Действителността се оказа обидно неромантична. Въпросите се появяваха върху ивици от някакво метално фолио, изпъстрено с множество дупчици. Втората машина превръщаше дупчиците в думи и Полсън четеше тези думи на Норман, а после му предаваше въпроса, за да си го прочете сам.

Отговорите на Норман се записваха на магнетофонна лента, просвирваха ги, а Норман слушаше дали всичко е вярно и ако поправеше или добавеше нещо, веднага го записваха.

После изпращаха лентата в перфорационния апарат и резултатите се предаваха на Мултивак.

Единственият въпрос, който Норман запомни, сякаш бе измъкнат от бъбренето на две клюкарки и съвършено не отговаряше на тържествеността на момента: „Какво мислите за цената на яйцата?“

И ето че всичко беше вече зад гърба му. Снеха от него многобройните електроди, отпуснаха пулсиращата превръзка на гърдите, прибраха апаратурата.

Норман стана, въздъхна дълбоко и облекчено и запита:

— Това ли е всичко? Свободен ли съм?

— Не напълно — Полсън забърза към него с подкупваща усмивка. — Бихме желали да ви задържим още един час.

— Защо? — разтревожи се Норман.

— Приблизително такъв срок е необходим на Мултивак да свърже получените нови данни с милиардите сведения с които вече разполага. Виждате ли, той трябва да съпостави хиляди други избори. Работата е твърде сложна и може би Мултивак ще трябва да ви зададе още няколко решаващи въпроса.

— Не — заяви Норман, — повече за нищо няма да се съглася.

— Възможно е да не се наложи — увери го Полсън. — Подобно положение възниква крайно рядко. Но просто за всеки случай ще трябва да почакате. — В гласа му прозвучаха забележими стоманени нотки. — Вашите желания не са решаващи. Вие сте длъжен.

Норман унило се отпусна на стола и сви рамене.

Полсън продължи:

— Не се разрешава да четете вестници, но някой криминален роман или партия шах, или нещо от този род би ви помогнало да съкратите чакането. Достатъчно е да го пожелаете.

— Нищо не ми трябва. Просто ще поседя.

Отведоха го в малка стаичка, непосредствено до тази, в която задаваха въпросите. Той се отпусна в креслото и притвори очи.

Ще не ще, трябва да чака, докато изтече и този последен час.

* * *

Седеше неподвижен и постепенно напрежението спадна. Дишането му вече не беше толкова прекъснато и треперенето на пръстите спря.

Може би няма да има повече въпроси. Може би всичко е вече свършено.

Ако е така, чакат го факелни шествия и изказвания по всевъзможни приеми и събрания. Избирателят за годината!

Той, Норман Малер, обикновен продавач от малкия универмаг в Блумингтъм, щата Индиана, без да е роден велик, без да добие величие по собствени заслуги, попадна в необикновено положение: принудиха го да стане велик.

Историците тържествено ще споменават изборите на Малер през 2008 година. Че нали тези избори ще се наричат вече така — Изборите на Малер.

Слава, повишение, шумящ паричен поток — всичко това, което бе толкова важно за Сара, почти не го занимаваше вече. Разбира се, то е много приятно и Норман не възнамеряваше да се отказва от тези блага. Но в този миг го занимаваше нещо съвършено друго.

Изведнъж у него се пробуди патриотизмът. Каквото и да казваме, но той представляваше тук всички избиратели на страната. Техните желания са събрани в него като във фокус. През този единствен ден той стана въплъщение на цяла Америка!

Вратата се отвори и Норман целият се превърна на слух. За миг се сгърчи вътрешно цял. Нима пак ще задават въпроси?

Но Полсън се усмихна.

— Готово, мистър Малер.

— И никакви въпроси повече?

— Нито един дори. Премина без всякакви усложнения. Ще ви отведат у дома и отново ще станете частно лице — естествено, доколкото това ще ви позволи широката публика.

— Благодаря, благодаря! — Норман се изчерви и запита:

— Интересно, а кои кандидат е избран?

Полсън поклати глава:

— Ще трябва да изчакате официалното съобщение. Правилата са твърде строги. Дори на вас нямаме право да съобщим. Мисля, че разбирате.

— Естествено. Е, добре — отвърна смутено Норман.

— Агентът от Службата за безопасност ще ви даде да подпишете съответния документ.

— Добре.

И изведнъж Норман се изпълни с гордост. Неимоверна гордост. Той се гордееше със себе си.

В този свят на суверенни граждани на първата в света и най-голяма Електронна Демокрация чрез Норман Малер (да, чрез него!) отново се осъществи принадлежащото им свободно, от нищо неограничавано право да избират своето правителство.

Край