Серия
Разкази за роботи
Оригинално заглавие
Mirror Image, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 50,51/1976 г.


ТРИТЕ ЗАКОНА НА РОБОТЕХНИКАТА:

1. Никой робот не може да причини вреда на човек, нито с бездействието си да допусне причиняването на такава вреда.

2. Роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, издавани от човек, с изключение на тези, които противоречат на Първия закон.

3. Роботът трябва да се грижи за собствената си безопасност до такава степен, до който това не противоречи на Първия и Втория закон.

* * *

Лайдж Бейли тъкмо смяташе отново да запали лулата си, когато вратата на кабинета му неочаквано се отвори докрай, въпреки че никой не бе чукал. Бейли се огледа и… изтърва лулата. Не я вдигна, което ясно свидетелствуваше в какво състояние се бе оказал.

— Р. Дениел Олив! — извика той изненадано. — По дяволите, наистина ли си ти?

— Не се лъжете — отвърна гостът. Неговото загоряло лице със странно правилни черти остана невъзмутимо. — Много ми е неприятно, че ви нервирах, влизайки без предупреждение, но въпросът, по който идвам, е много деликатен и колкото по-малко знаят за него други хора и роботи, дори сред най-близките ви сътрудници, толкова по-добре. Радвам се отново да ви видя, приятелю Илайдж.

И роботът протегна дясната си ръка с такова човешко движение, както бе човешки целият му външен вид. Бейли бе така объркан, че в продължение на няколко секунди безсмислено гледаше протегнатата към него длан, докато я хване и горещо стисне.

— Но въпреки всичко откъде попадна тук, Дениел? Разбира се, винаги се радвам да те видя, но… Какъв е този деликатен въпрос? Отново общопланетни неприятности?

— Не, приятелю Илайдж. Делото, което нарекох деликатно, може да изглежда на пръв поглед дребно. Ей така — спор между двама математици. Но понеже съвсем случайно се оказахме недалеч от Земята…

— Значи спорът е възникнал на междузвезден кораб?

— Именно. Дребен спор, но за хората, въвлечени в него, съвсем не е дребен.

Бейли се усмихна.

— Не се учудвам, че постъпките на хората ви изглеждат странни. За съжаление ние не се подчиняваме на трите закона, както вие, роботите.

— И жалко, че не го правите — съвсем сериозно заяви Р. Дениел. — Впрочем, струва ми се, че хората не разбират самите себе си. Може би ти ги разбираш по-добре, отколкото хората, владеещи други планети, защото Земята е значително по-гъсто населена. Може би и затова ще бъдеш в състояние да ни помогнеш.

Р. Дениел млъкна за момент, а после добави бързо:

— Но аз доста добре усвоих някои правила на човешките постъпки и едва сега забелязах, че наруших изискванията на елементарната учтивост, когато не попитах как се чувствуват съпругата и синът.

— Великолепно. Момчето учи в колежа, а жена ми се зае с политика. Но сега ми кажи как попадна тук.

— Както вече споменах, бяхме недалеч от Земята — каза Р. Дениел, — та посъветвах капитана да се обърне за съвет към теб.

— И капитанът се съгласи? — попита Бейли, който не можеше да повярва, че капитанът на междузвезден кораб се е решил да извърши непредвидено кацане заради някаква глупава история.

— Знаеш ли — продължи Р. Дениел, — той беше в такова положение, че би се съгласил на всичко. Освен това много те бях хвалил, разбира се, казвал съм само истински неща, без да преувеличавам. А освен това поех задължение всички разговори да се водят така, че нито пътниците, нито екипажът да не напущат кораба и да не нарушават карантината.

— Но какво чак толкова се е случило? — Бейли беше нетърпелив.

— Между пътниците на космолета има двама пътници, математици, които отиват на Аврора, за да вземат участие в междузвездна невробиологична конференция. Точно между тях изникна и недоразумението — между научните работници Алфред Бери Хумболд и Дженън Себит. Чувал ли си за тях, приятелю Илайдж?

— Не — отвърна решително Бейли. — Не познавам математиката. И слушай, Дениел — стресна се той, — надявам се, не си заявил на капитана, че съм познавач на математиката, или пък…

— Разбира се, че не, приятелю Илайдж, Нали знам, че не си такъв. Впрочем това няма никакво значение, тъй като математиката няма нищо общо със същината на въпроса.

— Добре де, карай нататък.

— Щом нищо не знаеш за тях, приятелю Илайдж, трябва да те информирам, че доктор Хумболд е един от тримата най-големи математици в Галактиката, има отдавна установена репутация. Нали вече е навлязъл в двадесет и осмата десетица на годините си! Доктор Себит пък е много млад човек, още няма петдесет, но го смятат за изключителен талант, защото се е заел с най-сложните проблеми на съвременната математика.

— С други думи, и двамата са видни личности — забеляза Бейли. В този момент се сети за лулата си, вдигна я от пода, но не я запали. — Та какво се е случило? Убийство? Единият тихичко е пречукал другия?

— Един от тези хора с най-високо реноме иска да унищожи репутацията на другия. Ако не се лъжа, човешките норми смятат това понякога за по-лошо от убийство.

— В някои случаи е така. Но кой от тях е посегнал на реномето на другия?

— Точно това е въпросът, приятелю Илайдж. Кой от тях?

— Е, казвай.

— Доктор Хумболд разказа много прецизно всичко. Малко след излитането на космолета неочаквано успял да формулира принцип, който позволява да бъде създадена методика на невронните свръзки на базата на промяната в картината на абсорбиране на микровълните в отделните точки на мозъчната кора. Този принцип се основава на математически подробности, които не разбирам и следователно не мога да ти ги обясня. Всъщност това няма нищо общо с въпроса. Колкото по-дълго доктор Хумболд размишлявал над откритието си, толкова повече се убеждавал, че е открил нещо, което революционизира цялата наука, нещо, в сравнение с което всичките му досегашни успехи бледнеят. И тогава се научил, че на борда на кораба е доктор Себит.

— Аха! Разбира се, не пропуснал да сподели с него откритието, така ли?

— Именно. Често се срещали по разни конференции, но не се познавали лично. Хумболд подробно разказал на Себит изводите си. Той ги подкрепил изцяло и се изказал с най-ласкави думи за значението на откритието и за неговия автор. След този разговор Хумболд, като не се съмнявал, че е на прав път, приготвил доклад с кратко описание на своето откритие, като възнамерявал да го изпрати след два дни на Аврора до комитета на конференцията, за да си запази официално приоритета, а после да излезе с подробен доклад. За свое огромно учудване открил, че и Себит е приготвил доклад с почти същото съдържание и също възнамерява да го изпрати на Аврора!

— Хумболд вероятно се е ядосал?

— И то как!

— А Себит? Какво казва той?

— Дума по дума същото, което и Хумболд.

— Къде тогава е проблемата?

— В огледалното обръщане на имената. Себит твърди, че това е негово откритие, че той се обърнал към Хумболд с молба за мнение и че Хумболд се съгласил с изводите му и го хвалил по всевъзможни начини.

— С други думи, всеки от двамата твърди, че идеята е негова, а другият я е откраднал, така ли? Продължавам да не разбирам. Нали е достатъчно просто да се представят подписаните и датирани протоколи на изследванията и тогава приоритетът ще бъде установен лесно. Дори някои от тях да бъдат подправени, това няма да е трудно да се установи на базата на вътрешната им непоследователност.

— В нормална обстановка, приятелю, ти би имал несъмнено право, но в този случай за съжаление става дума за математика, а не за експериментални науки. Доктор Хумболд твърди, че всички необходими данни били просто „в главата му“ до започването на писането на този доклад. Разбира се, доктор Себит твърди същото.

— Тогава трябва да се предприемат решителни стъпки, за да свърши това веднъж завинаги. Сондирайте психиката им и установете кой лъже.

Р. Дениел поклати глава.

— Изглежда, съвсем не разбираш за кого става дума, приятелю Илайдж. Това са членове на Междугалактичната академия. Поради това всички въпроси, свързани с тяхната професионална етика, могат да бъдат разглеждани само от специална комисия към академията. Разбира се, ако самите те доброволно не изразят съгласие да бъдат подложени на проверка.

— Ами предложете им го. Виновният ще откаже, защото знае, че психологичното сондиране ще го изобличи. Невинният без съмнение ще се съгласи и по този начин самото сондиране ще стане излишно.

— Грешиш. За такива хора съгласието за подобна проверка би означавало загуба на престижа им. Не подлежи на съмнение, че и двамата ще откажат. Прекадено горди са. Останалите съображения ще отидат на втори план.

— Тогава засега не правете нищо. Отложете въпроса до пристигането на Аврора. В тази невробиофизична конференция ще участвуват толкова академици, че съставянето на комисия…

— Но това ще бъде сериозен удар за престижа на самата наука, приятелю Илайдж. Ако избухне скандал, от него ще пострадат и двамата. Ще падне сянка и върху невинния, защото е намесен в такава неприятна история. Всички ще смятат, че е трябвало да я завърши тихомълком, без да допусне официално разследване.

— Може би. Наистина не съм от академията, но се мъча да си представя, че такава гледна точка не е лишена от правота. А какво казват по въпроса двамата математици?

— Хумболд иска на всяка цена да се избегне скандалът. Казва, че ако Себит си признае присвояването на идеята и не му пречи да изнесе доклада, той от своя страна няма да повдига официално обвинение, като случаят ще остане известен само на тях двамата и на капитана.

— Младият Себит не се ли съгласява?

— Напротив, съгласява се, но… разменяйки имената. Отново огледално отражение.

— С други думи, двамата са, така да се каже, в „пат“?

— Струва ми се, че всеки чака другият да си признае, да не издържи.

— Е, нека си чакат.

— Капитанът не ще и да слуша за такова нещо.

Бейли въздъхна.

— Значи, „кой кого“. Това ли е всичко, Дениел?

— Не съвсем. Има още и свидетели.

— По дяволите! Защо веднага не каза! Кои са свидетелите?

— Камериерът на доктор Хумболд…

— Аха, сигурно е робот.

— Разбира се, нарича се Р. Престън. Камериерът Р. Престън е присъствувал на първия разговор и потвърждава разказа на доктор Хумболд във всички подробности.

— Аха, но това май не решава въпроса.

— Имаш право. Защото съществува още един свидетел. Камериерът на доктор Себит, Р. Айд, също робот, от същия модел като Р. Престън, произведен през същата година в същата фабрика.

— Странно съвпадение… Много странно. Р. Айд, разбира се, казва същото, което твърди Р. Престън?

— Абсолютно същото, ако не се смята огледалното разменяне на имената.

— От това изляза, че единият от роботите лъже.

— Май е така.

— Струва ми се, че няма да има никакви проблеми да се установи кой лъже. Опитният робопсихолог дори при повърхностно…

— За съжаление, приятелю Илайдж, на борда на кораба няма толкова висококвалифициран робопсихолог, че да даде заключение по толкова деликатен въпрос.

— Тогава, Дениел, не разбирам какво искаш от мен.

— Дълбоко съм убеден — каза спокойно Дениел, — че вече имаш план за действие.

— Така ли? Хм, най-напред, според мен, трябва да се поговори с тия двама математици, единият от които плагиатствува.

— Страхувам се, приятелю Илайдж, че това е невъзможно. Те не могат да слязат от кораба поради карантината. По същата причина ти не можеш да ги посетиш.

— Разбира се, Дениел, но аз имах предвид разговор по видеофона.

— Неприятно ми е, но много се съмнявам, че те ще се съгласят да ги разпитва обикновен полицейски следовател. Отново въпрос на престиж.

— Но с роботите вероятно ще мога да поприказвам?

— Ще опитаме да се ограничим с това.

— Значи ще си играя на аматьор-робопсихолог.

— Но ти си детектив, приятелю Илайдж, а не робопсихолог.

— Не е важно. Но преди да се срещна с тях, трябва да помислим. Кажи, не съществува ли възможност и двата робота да казват истината? Например разговорът между математиците да се е състоял в размяна на допускания? Тогава всеки робот ще бъде убеден, че идеята е на неговия господар.

— Абсолютно е изключено, приятелю Илайдж.

— Следователно няма никакво съмнение в това, че единият от роботите лъже?

— Няма.

— Мога ли да имам копия от показанията пред капитана?

— Предполагах, че ще са ти нужни, и ги взех със себе си.

— Чудесно. Правена ли е очна ставка между роботите? Това отбелязано ли е в протокола?

— Роботите просто казаха това, което са знаели. Очна ставка може да прави само робопсихолог.

— Аз също.

— Ти си детектив, Илайдж, а не…

— Добре, добре, Дениел. Да помислим. Роботът няма да лъже в обикновени условия. Може да излъже, за да не наруши някой от трите закона. Може да излъже, за да запази собственото си съществуване, съгласно Третия закон. Още по-лесно може да излъже, за да изпълни заповедта на човек, ако това отговаря на Втория закон. И положително ще излъже, ако това е необходимо за спасяване на човешки живот, тъй като по този начин ще попречи да бъде причинена вреда на човека в смисъл на Първия закон.

— Вярно е.

— В нашия случай всеки от роботите пази професионалното реноме на своя господар и по тази причина в случай на нужда ще излъже, това е вън от всякакво съмнение, тъй като професионалното реноме е равносилно на живот и Първият закон ще го принуди да излъже.

— Но чрез лъжата всеки от камериерите едновременно ще уврежда професионалното реноме на другия математик!

— Разбира се, но нали реномето на неговия господар може да му се стори по-важно от реномето на някой друг човек. Тогава и от тази гледна точка лъжата ще е по-малко вредна, отколкото истината.

Като изрече това, Лайдж Бейли млъкна и се замисли. След малко продължи:

— Така. Ще ми дадеш възможност да разговарям с роботите, нали? Мисля, че най-добре ще е да започна от Р. Айд.

— Робота на доктор Себит?

— Да.

— Ще трябва да почакаш малко — каза Р. Дениел. — Взех със себе си микропредавател и приемник, свързани с проектор. Нужна ми е една бяла стена.

На стената се появи двумерният образ на Р. Айд. За разлика от Р. Дениел той съвсем не напомняше човек и бе направен от метал. Бе висок, но се състоеше от няколко блока; не се различаваше много от останалите роботи.

— Добър ден, Р. Айд — каза Бейли.

— Добър ден, сър — каза Р. Айд с глас, който не бе силен и съвсем като човешки.

— Ти си камериер на Дженън Себит, така ли?

— Да, сър.

— Отдавна ли служиш при него?

— Двадесет и две години.

— Репутацията на твоя господар важна ли е за теб?

— Да, сър.

— Следователно считаш за важно нещо да пазиш репутацията му?

— Да, сър.

— Наравно с живота му ли?

— Не, сър.

— Наравно с репутацията на някой друг човек ли?

След моментно колебание Р. Айд каза:

— Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос, сър. В случая решението ще зависи от конкретните обстоятелства.

Бейли замълча, събирайки мислите си. Този робот разсъждаваше значително по-логично от онези, с които бе имал работа дотогава. Вече не бе толкова сигурен, че ще успее да постави капана.

— Ако стигнеш до извода, че репутацията на твоя господар е по-важна от репутацията на друг човек например на Алфред Хумболд, би ли излъгал, за да я спасиш?

— Да, сър.

— Излъга ли, когато даваше показания по въпроса за спора на твоя господар с доктор Хумболд?

— Не, сър.

— Но ако беше излъгал, би отрекъл това, за да укриеш лъжата си, нали?

— Да, сър.

— В такъв случай — каза Бейли — нека разгледаме нещата по-подробно. Твоят господар, Дженън Себит, е великолепен математик, но е много млад човек. Ако доктор Хумболд е казал истината и твоят господар наистина не е могъл да се съпротивява на съблазънта и е допуснал неетичната постъпка, неговата репутация несъмнено ще пострада. Но пред себе си той има още цял живот и ще успее да изкупи вината си. Очакват го толкова великолепни открития, че след време всички ще забравят този опит за плагиатствуване, ще го сметнат за проява на тази необмисленост на постъпките, която е характерна за младите хора. Всичко ще може да бъде поправено. Ако обаче този който не е издържал на изкушението, е доктор Хумболд, въпросът става по-сериозен. Това е стар човек, чиито най-големи успехи са в миналото. Досега репутацията му е била неопетнена. Този един-единствен случай в края на живота му ще провали цялата му работа, а време да се реабилитира няма. Съмнително е, че за времето, което му остава, ще успее да направи нещо голямо. В сравнение с твоя господар доктор Хумболд губи несравнимо повече, а същевременно има много по-малки възможности за поправяне на грешката. И така сам виждаш, че положението на Хумболд е значително по-лошо, тъй като последствията от него са по-опасни. Съгласен ли си с мен?

Настъпи пауза. Най-сетне Р. Айд каза със спокоен глас:

— Моите показания бяха лъжа. Трудът е на доктор Хумболд, а моят господар, без да има право за това, се опита да си го присвои.

— Чудесно — каза Бейли. — От името на капитана на кораба ти забранявам да разговаряш с когото и да било за нашата беседа чак до момента, докато не ти разрешим. Свободен си.

Екранът угасна, а Бейли всмукна от лулата дим и го изпусна във вид на кълбо.

— А сега давай втория робот, Дениел.

— Защо, приятелю Илайдж? Нали Р. Айд си призна всичко?

— Необходимо е. Признанието на Р. Айд не струва пет пари.

— Пет пари?

— Исках да кажа, няма абсолютно никаква стойност. Аз му обясних, че доктор Хумболд е в по-тежко положение от господаря му. Ако защищавайки Себит, е лъгал, в този случай, както твърди, би казал истината. Но ако преди това е казвал истината, сега би излъгал, за да запази Хумболд. Значи пак имаме работа с огледално отражение, с други думи, не сме постигнали нищо.

— Тогава защо да разпитваме Р. Престън?

— Ако огледалното отражение бе съвсем точно, наистина не бихме постигнали нищо. Но има едно нещо: нали един от роботите е започнал от това, че е казал истината, а другият е излъгал. На това място симетрията е нарушена. А сега давай Р. Престън и ако записът на разпита на Р. Айл вече е готов, искам да го прегледам.

На стената отново се появи образ. Р. Престън с нищо не се отличаваше от Р. Айд, като изключим една малка вдлъбнатина на гърдите.

— Добър ден, Р. Престън — каза Бейли, държейки пред себе си записа от разпита на Р. Айд.

— Добър ден, сър — отговори Р. Престън с гласа на Р. Айд.

— Ти си камериер на Алфред Хумболд, така ли?

— Да, сър.

— Отдавна ли служиш при него?

— Двадесет и две години, сър.

— Репутацията на твоя господар важна ли е за теб?

— Да, сър.

— Следователно считаш за важно нещо да пазиш репутацията му?

— Да, сър.

— Наравно с живота му ли?

— Не, сър.

— Наравно с репутацията на някой друг човек ли?

След моментно колебание Р. Престън каза:

— Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос, сър. В случая решението ще зависи от конкретните обстоятелства.

Бейли каза:

— Ако стигнеш до извода, че репутацията на твоя господар е по-важна от репутацията на друг човек, например на Дженън Себит, би ли излъгал, за да я спасиш?

— Да, сър.

— В такъв случай — каза Бейли — нека разгледаме нещата по-подробно. Твоят господар, Алфред Хумболд, се радва на реномето на великолепен математик, но е старец. Ако докторът е казал истината и твоят господар наистина не е могъл да се съпротивява на съблазънта и е допуснал неетичната постъпка, неговата репутация наистина ще пострада. Но достойната му за уважение възраст и извънредно важните открития, извършени от него в продължение на столетия, са по-важни от тази единствена погрешна стъпка и тя ще бъде забравена. Опитът за плагиатствуване ще бъде сметнат за загубване на чувството за действителност, така характерно за старците. Ако обаче този, който не е издържал на изкушението, е доктор Себит, въпросът става по-сериозен. Това е млад човек и неговото реноме не е така солидно. Иначе би имал пред себе си столетия за попълване на познанията си и за извършване на големи открития. Но сега ще бъде лишен от всичко това заради една младежка глупост. Бъдещето, което ще загуби, е несравнимо по-дълго от това, което остава да живее на твоя господар. Както сам виждаш, положението на Себит е значително по-тежко, защото последствията за него са по-опасни. Съгласен ли си с мен?

Настъпи дълга пауза. После Р. Престън каза спокойно:

— Моите показания бяха лъ…

Неочаквано млъкна и повече не издаде нито един звук.

— Какво искаше да кажеш? — запита Бейли.

Роботът мълчеше.

— Страхувам се, приятелю Илайдж — каза Р. Дениел, — че Р. Престън изобщо не реагира. Повредил се е.

— Значи най-сетне открихме асиметрията — каза Бейли. — Сега можем да посочим виновния.

— По какъв начин, приятелю Илайдж?

— Ти само помисли. Да допуснем, че ти си човек, който не е извършил престъпление, и твоят робот знае това. Ти няма нужда да действуваш. Твоят робот ще каже истината и ще потвърди твоите думи. Ако обаче си извършил престъпление, ще трябва да поискаш твоят робот да излъже. Това обаче е свързано с известен риск: въпреки че роботът в случай на нужда ще излъже, желанието да каже истината ще остане доста силно. С други думи: истината е по-силна от лъжата. За да се подсигури, човекът, извършил престъпление, ще заповяда на робота да излъже. В резултат Първият закон ще бъде доста мощно атакуван от Втория.

— Звучи логично — забеляза Р. Дениел.

— Да си представим, че имаме два робота. Единият ще противопостави на лъжата една истина — гола истина, неподкрепена от нищо, но без никакви неприятни последствия, макар и с известни колебания. Другият робот обаче ще противопостави на истината една засилена със заповедта лъжа, при което рискува да изгорят позитроновите връзки в мозъка му и да настъпи сериозна авария.

— И понеже тази сериозна авария стана с Р. Престън…

— … виновен в плагиатство е собственикът на Р. Престън доктор Хумболд. Ако покажеш това на капитана и го посъветваш веднага да проведе един разговор с доктор Хумболд, вероятно той ще си признае всичко. В такъв случай, надявам се, ще ме уведомите незабавно.

Р. Дениел се върна след половин час, най-дългия половин час в живота на Бейли. Разбира се, изразът на лицето му бе каменен, лице на робот, въпреки цялата му прилика с хората. Бейли се постара да каже безразлично:

— Е?

— Било е точно така, както каза ти, приятелю Илайдж. Доктор Хумболд си призна. Каза, че е разчитал доктор Себит да отстъпи. Сега въпросът вече е решен и капитанът моли да ти предам, че е доволен. Мисля, че и аз ще имам някаква полза от това, че те препоръчах.

— Това е добре — каза Бейли, който едва сега, когато всичко свърши щастливо, почувствува, че с усилие се крепи на краката си. — Но, по дяволите, Дениел, повече не ме намесвай в такива истории!

— Ще се постарая, приятелю Илайдж. Разбира се, всичко ще зависи от това, колко важен ще е въпросът, къде ще се намираш в този момент и т.н. Но бих искал да ти задам един въпрос…

— Не се стеснявай.

— Не би ли могло да се допусне, че преходът от лъжа към истина трябва да е лек, а от истина към лъжа труден? Това би означавало, че роботът, който попадна в авария, е възнамерявал да излъже. Понеже в авария попадна Р. Престън, това би означавало, че виновен е не доктор Хумболд, а доктор Себит.

— Разбира се, Дениел. Би могло да се разсъждава и по този начин, но правилно се оказа обратното допускане. Нали Хумболд си призна?

— Разбира се. Но и двете решения бяха еднакво вероятни. Тогава по какъв начин, приятелю Илайдж, така бързо се ориентира?

Устните на Бейли трепнаха. Не издържа и се усмихна.

— Работата е там, Дениел, че аз имах предвид човешката психология, а не тази на роботите. Познавам хората по-добре от роботите. С други думи, още преди да започна разпита на роботите, твърде точно си представях кой от математиците е виновен. А когато освен това успях да предизвикам асиметрична реакция у роботите, използувах я като доказателство за вината на този, в чиято вина бях отдавна убеден. Реакцията на робота бе толкова ефектна, че виновният не издържа и си призна. Само с анализиране на човешкото поведение вероятно не бих постигнал това.

— Бих искал да знам какво ти е дало анализирането на човешкото поведение.

— Помисли малко, Дениел, и няма да задаваш този въпрос. В тази история с огледалните отражения има още една асиметричност освен моментите на истината и лъжата. Възрастта на двамата математици, единият от които е древен старец, а другият млад човек.

— Да, но какво произтича от това?

— Това, че без никакво усилие мога да си представя, че зашеметеният от откриването на новия принцип млад човек няма да пропусне да сподели за него със стария учен, когото е свикнал да смята за голям авторитет още от студентските си години. Но за нищо на света не мога да си представя как един мастит, известен в цял свят, свикнал на триумф учен, направил ново откритие, ще го сподели с човек, който е по-млад от него с двеста години и когото несъмнено смята за сополанко с жълто около устата! Освен това: дори на младия човек да се удаде случай да открадне идеята на някой славен научен авторитет, би ли могъл да направи това? В никакъв случай. От друга страна пък, старецът, давайки си сметка, че възможностите му са към края си, би могъл да рискува всичко заради последния си триумф, може да сметне, че няма никакви морални задължения спрямо някого, когото смята за сополанко и печалбар. Накъсо казано, би било неправдоподобно Хумболд да предложи за оценяване откритието си на Себит, или Себит да открадне идеята на Хумболд. Във всеки случай виновен излиза Хумболд.

Р. Дениел анализираше дълго това, което чу. После протегна ръката си към Лайдж Бейли:

— Трябва да тръгвам, приятелю Илайдж. Беше ми приятно отново да се видим. До скоро виждане!

Бейли стисна сърдечно протегнатата ръка на робота.

— Ако е възможно, Дениел, нека не е толкова скоро!

Край