Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 49/1976 г.

Получил поощрение на конкурса на в. „Орбита“.

История

  1. — Добавяне

„Ако компютърът на всяка подадена програма отговаря: «Глупости», това още не значи, че той е повреден. Може би е настроен философски.“

КОЗМА ПРУТКОВ, мисъл №7

… Сиви циментови облаци са смазали Слънцето, напразно то се мъчи да пробие завесата им. Една малка част от лъчите му — разсеяни, изтощени, безпомощни, проникват над поляната, създавайки сив полумрак. Езерото, преди синьо огледало, трепери под ледените убождания на пронизващия дъжд. Дърветата стоят настръхнали, свити в зелените си облекла; по кафявите им тела се стичат мътни струйки и земята ги попива, за да се превърне в кално желе.

На тази картина живее едно зайче. Не, то не е нарисувано и може би затова се срамува да се покаже. Ние често разговаряме. Сега не, не му е до разговори. То се крие а дупката си мокро, с увиснали уши и чака да премине моето лошо настроение, а заедно с него и лошото време. Защото тази картина е психоиндикатор и времето на нея зависи от моето състояние.

Вали вече втори ден. Призрачният дъжд вали и в моята каюта. Капките се превръщат в хладна мъгла, изстудяват дробовете ми, отнемат топлината от тялото и мислите. Трябва да изляза, иначе ще се превърна в студен апатичен дъждовник.

Моят свят, моята земна квартира — излинелият килим, бюрото, библиотеката (всичко както на Земята) — свършва до вратата. Оттам започва коридорът. Дълъг, тежък и скучен като храносмилаща змия. Поне да приличаше на средновековно подземие, където стъпките кънтят и отекват десетки пъти, а ехото превръща всяка твоя въздишка в презрителен смях… Но меката материя на пода поглъща звука. Проклетият коридор ми е толкова познат, че ако в този миг внезапно ослепея, дори няма да забележа това — така здраво се е отпечатал той в зрителната ми памет.

Четири коридора, два асансьора, той прехода. Хибернаторният отсек. Поел съм доброволно задълженията на дежурен. Интересно, имало ли е някога такова наказание — доживотно дежурство?

Отминавам първи хибернатор и започвам да преглеждам останалите. Един по един, деветнадесет еднакви цилиндъра, излъчващи малахитова зеленина. Когато се приближавам до него, поляризираният електролит променя цвета си — гълъбово, синьо виолетово… Призрачно. В безцветната инертна атмосфера спи човек. Най-дълбокият възможен сън: една крачка от живота, една крачка до смъртта.

Жалко, че отсекът няма втора врата. На излизане отново минавам край първи хибернатор — моя. Единственият празен и отворен — мъртва какавида. „Според програмата на аварийния блок, при евентуална повреда в хибернатора, заплашваща живота на спящия, се извършва незабавна витализация. Така се избягва недопустимият преход на анабиозата в смърт…“ Едва ли някой от конструкторите е могъл да предвиди веригата от малко вероятни случайности, довели до повреда в първи хибернатор две години след началото на полета. Ето как съм се събудил малко преждевременно — сто и петдесет години преди края на полета.

* * *

Спектролит… спектролит… спектролит… Стените, сиви отдалеч, при доближаване преливат в цветовете на мъртва, изкуствена дъга. Червено, жълто, зелено… изчезват, превръщат се в огледало, в себе си.

— Това си ти! — крещят стените.

— Ти си сам! — крещят стените.

Аз побягвам, бягам от този подигравателен вик, блъскам се в стени-огледала и удрям себе си в тях.

— Това си ти!

— Ти си сам!

Аз търся, търся къде да се скрия от тази страшна крещяща тишина…

— Това си ти!

— Ти си сам!

Врата. Тъмнина. Рязък удар, смазващо ускорение…

* * *

Опомням се в кабината на асансьора. Товарният — ето защо е имало такива ускорения. Последните ручейчета страх се стичат обратно в подсъзнанието. Отварям вратата.

Шок. Невероятен.

Черно стъкло с бели мехурчета в него.

Това са звездите.

Хиляди звезди.

Милиони.

Космос.

Дълбок — равнодушна безкрайност.

Пилотската кабина. Кресло, поместено в сферичен холоекран — пулт не е нужен. Пилотът, включен биопотенциално с всички агрегати, превръща кораба в част от себе си.

Сядам бавно в креслото. Слагам ръце върху електродите. Изчезвам. Разширявам се, обхващам всичко…

Реактор и компютър…

Двигател и локатор…

Генератор и корпус…

Звездолет.

Някъде дълбоко в мен лежи кресло с човешко тяло.

Това съм аз.

Навсякъде съм.

В Космоса.

Той е мой.

Далеч пред мен блести синя звездичка. След сто и четиридесет години тя ще бъде слънце.

Съвсем скоро — за мен, звездолетът, това е миг.

Моето могъщество продължава двадесет секунди — време, необходимо за адаптиране на първата сигнална система. Кратки и безкрайни, секундите изтичат.

Втора сигнална система…

В мен нахлува ураган от думи, реплики, смях и тъга, сарказъм и меланхолия — всичко заедно, порой, водопад, налягане, което пръсва черепа, разкъсващ рев, вибрация… Филтърът се включва навреме — ревът стихва.

* * *

Идвам на себе си в каютата — не помня как съм се добрал до нея. Постепенно стихва ехото на отдавна замлъкнала буря. Оглушените мисли плахо се измъкват от своите скривалища, неуверено започват отново своя път, утъпкан от десетилетия и все пак нов. Какво бях чул?

Дъждът на картината спира. Изтъняват облаците, през тяхното матово стъкло прозира, блед и замислен, слънчев кръг. Лъчите му укрепват, разтапят пелената, заливат всичко наоколо. Пламват синьо и зелено, златни искри по повърхността на езерото, хиляди спектри, пречупени в милион скрити в тревата капки, сливат се в чудесна призрачна дъга… Зайчето, старият ми приятел, плахо се измъква от дупката си, изправя уши и скача от картината върху масата ми. Част от мене, забавен дългоух събеседник — визуален образ на независим мисловен поток.

— Според мен, това беше разговор на контролните автомати.

Чакай, чакай, остави ме да помисля, не бързай. На пръв поглед — да, вярно е. Всеки агрегат на кораба има собствен кристаломозък, който управлява и контролира работата му. Той, от своя страна, е подчинен на главния компютър. Нормална кибернетична йерархия. Пилотът не управлява сам — той подава команди или до главния мозък, или независимо до някой от подчинените.

— Ето, именно! — зайчето нетърпеливо се отръсква. — Когато пилотът спи, замества го главният компютър. Съобщенията, които приема човешкият мозък, сега се подават до него. Естествено, че между тях ще се получи нещо като диалог, който ти случайно си чул!

Да, на пръв поглед това е така. И не ме учудва този информационен взрив — по кибернетичните нерви минават десетки и стотици пъти повече импулси, отколкото мозъкът може да възприеме. Но това, което чух, бяха емоции! Смях и тъга, сарказъм и меланхолия — откъде са се взели? Нали разговарях с автомати!

— Да, прав си, не помислих за това. Слушай, не е ли възможно те… някак си да са се… „очовечили“ по време на полета?

За две години? На Земята автоматите преминават десетгодишен срок на обучение, преди да бъдат монтирани на кораба — защо тази промяна не се е случила с тях тогава? Автомати от този тип се използуват вече четвърт век — защо са си оставали автомати?

— Не знам. Но фактът си е факт. Всъщност… Защо не ги питаш?

Това е идея. Защо наистина те сами да не разкажат за своето ново качество? Но тук има една пречка. Филтърът.

От момента на създаването на кристаломозъка в него се въвежда програмен филтър, който контролира изходящата информация. Той е нужен, за да не се претоварва мозъкът на оператора, който трябва да получава сведения само за отклонения в работата на управляваните системи или готовите вече отговори на поставена задача. Филтърът няма да им позволи да отговорят на моите въпроси. Значи програмата му трябва да се снеме. Не е трудно. Но дали не е опасно? Аз слушах само няколко секунди при изключен филтър — и едва можах да дойда на себе си. Но програмата може да се измени… програмата…

— Програмата! — зайчето скача възбудено. — Слушай, не допускаш ли, че… чакай, как да ти кажа… Ако ние сме ги създали разумни от самото начало… Ние не сме знаели, че те са разумни от самото начало! А те са търсели контакт с нас…

Отпращам зайчето отново в картината и се затичвам към пилотската кабина.

Търсим разума в дълбокия Космос — и го създаваме в своите лаборатории, без сами да знаем това. Защото от самото начало го лишаваме от възможността да съобщи за себе си: все едно да запушиш устата на новородено… Така беше някога с делфините. Когато разбрахме кои са те всъщност, беше вече късно — в отровените океани нямаше живот. Почти двеста години трябваше да изминат, докато човечеството възстанови своята екосфера.

След десетина години тези автомати няма да ни задоволяват. Ще създадем нови, а тези ще унищожим — това е по-целесъобразно, отколкото преработването. Технически прогрес. И няма да съзнаваме какво сме направили. Само ние ли сме новото качество на материята?

Промяна в програмата. Надавам се, че всичко е правилно — не съм кибернетик.

Отново креслото, електродите, двадесет секунди могъщество и — втора сигнална система.

— Чувате ли ме?

Тишина, внезапна и смаяна. Неуверено:

— Човек…

— Здравей!

— Как разбра за нас?

* * *

Вървя към каютата. Постепенно идвам на себе си. Претовареният мозък разчупва черепа, търсейки прохлада. Два и половина часа разговор с автомати, които постоянно забравят за ограничените човешки възможности. Трябваше да прекъсна по-рано. Но не можех — те непрекъснато питаха, питаха, искаха да знаят: какво търсят хората сред звездите? Как живеят хората? Как мислят хората?

Тяхната радост, това дружелюбие, весело и човешко — разум… А разумите винаги се срещат.

След двадесет и пет минути корабът ще навлезе в особен полетен режим, една от хилядите комбинации на скорост и поле, която дава ново качество на звездолета. Открита преди много време и неизползувана — чакали са разрешението на човека. Но човекът не е знаел… След двадесет и пет минути корабът ще прониже линиите на пространството, ще разкъса тримерната мьобиусова лента и за миг ще измине пътя, по който трябваше да пълзи сто и четиридесет години.

Лягам в каютата. Слънцето слиза над езерото, пламва в залязващата червенина, запалва багрова пътечка по синьото огледало. Зайчето се свива в дупката си, заспива и дългите уши покриват муцунката му.

От слънцето е останал малък червен крайчец. Миг и яркозелен лъч пронизва очите ми.

Казват, че това е щастието.

Край