Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Дверь в иной мир, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 44,45/1976 г.

История

  1. — Добавяне

— Брит — запита Андреев, — нима не помниш Сивата планета?

Той гледаше залеза и лицето му оставаше безизразно. Слънчевият диск се изкривяваше при синята ивица на морския хоризонт. Венера блестеше със спокойна светлина, а вдясно над нея хладно проблясваше изкуственият спътник на Космическия научен център. Тръбите на лифта, който водеше към него, не се виждаха и се добиваше впечатлението, че спътникът виси самотен, несвързан със Земята.

Брит се усмихна. Познаваше твърде добре приятеля си, за да не долови вълнението му зад маската на безстрастие.

— Помня я, естествено.

— Там бяха записани множество легенди за пришълци.

— Е, и какво?

— Една от тях е твърде любопитна.

— Те всичките са любопитни. Кой ли не е ходил на Сивата планета! Фантазьорите уверяват, че тези легенди са дали повече знания за Вселената, отколкото всички звездни експедиции.

— Ето, виждаш ли. Но има една твърде любопитна — повтори Андреев. — „Те дойдоха отникъде“ — така започва тя.

— Ти все за това си мислиш — засмя се Брит.

— Но аз какво общо имам? Моята работа са „микро“, а не „макро“-нещата.

— Кой би могъл да каже къде свършва „микро“ и къде започва „макро“?

— Да-а — с иронично дълбокомислие проточи Брит. — Ти си роден за писател. А езикът на науката е хладната логика.

— Два минуса дават плюс — припряно захвана Андреев. — При определени условия всичко преминава в своята противоположност…

— Я остави! По-добре да се поразходим. Този парк е отличен за нервите.

Те тръгнаха по тясната пътека, пъстрееща от първите есенни листа, която се спускаше терасовидно към морето. Всички обичаха да идват тук — не в междупланетното, а в земното уединение се раждаха повечето идеи, с които се гордееше научният център.

Андреев и Брит крачеха мълчаливо и мислеха всеки за своите проблеми. Много години работата, която вършеха, не ги свързваше с нищо. Единият се интересуваше от раждането и умирането на звездните системи, а другият от раждането и умирането на елементарната материя, на тези свръхмикрочастици, за които една земна секунда е вечност.

— Е, успокои ли се? — изведнъж запита Брит.

— Това е фатална величина — десет на минус тридесет и трета степен сантиметра! — с неочаквана разпаленост отвърна Андреев и Брит съжали, че отново бе заговорил за това. — Ти ще кажеш: „Поколения физици са мечтали да проникнат в тази величина“. Колко любопитни сме ние! Но теорията потвърждава, че на такива свръхмалки разстояния гравитацията вече не е гравитация, квантите не са кванти и скоростта на светлината е съвършено друга. А предположението, че там, в невидимия свръхмикросвят, се съединяват микрофизиката на елементарните частици и мегафизиката на звездните системи, не смущава никого! — Андреев сърдито се извърна към Брит. — Съ-е-ди-ня-ват се! А за някои това е празен звук, просто термин. Защо дори Великият Космос не създава частици с такава енергия, която би могла да раздроби на кванти пространство-времето? Мълчиш, нали? И правилно мълчиш! Квант пространство-време — това е може би врата към друг свят. И не бива да разбиваме заключената врата.

— Защо „заключена“?

— Познаваш ли древния поет Брюсов? Знаеш ли какво е писал?

„… Може би всеки атом

е Вселена, в която има сто планети.

Там има всичко, което има и тук, в умален обем,

но има и онова, което тук го няма.

Техните мерки са миниатюрни, но все пак

тяхната безкрайност…“

— Това май е из областта на тъй наречената фантастика — иронизира го Брит.

— Фантастика ли? — възкликна Андреев. — Хубава фантастика ще бъде, ако някой от другото пространство реши да взриви нашата Вселена.

— Досега не са я взривили.

— Ние знаем какво е било вчера, но не можем да знаем какво ще бъде утре.

Брит сви рамене. Той решително не разбираше приятеля си. Появи се възможността да се разбере онова, към което хората са се стремили с векове. И сега, на прага на едно може би велико откритие, да се спрат? Нима това е възможно? Ако не той, то друг ще опита да погледне зад заключената врата — теоретичният минимум, равен на десет на минус тридесет и трета степен сантиметра. Възможно е този опит да не е съвсем безопасен. Но кого и кога е успяла да възпре една невидима опасност? По-скоро тя го е влечала. Колко много случаи познава историята, когато хората най-напред са прекрачвали, а после са се оглеждали. И може би именно в тази безогледна решителност се крие целият прогрес в науката.

— Не мога да се откажа от опита въз основа на митични доводи — отстояваше своето Брит.

— Но нали на Сивата планета са се появили същества от друго пространство-време?

— Това не е доказано.

— Отдавна е доказано, че всичките им легенди са истина.

— И истината може да се тълкува по различни начини.

Андреев сърдито изгледа приятеля си, махна с ръка и забърза напред. След малко се спря, огледа се и сподавено рече:

— Аз ще взема мерки!

„Какво му е влязла в главата тая Сива?“ — помисли си Брит, останал сам. И започна да си припомня всичко, което знаеше за нея. Това бе най-красивата от планетите, открити някога от космонавтите. Командирът на първата експедиция, когато се завърна на Земята, не искаше да привлече към нея вниманието на фанатиците на далечни полетя, затова в отчета си я нарече Сива. Естествено, намереният в Космоса „бисер“ не можа да остане скрит, но първоначалното й название се запази завинаги.

Както по-късно констатираха земните жители, Сивата планета не се бе харесала само на тях. По нея откриха следи от множество неизвестни експедиции и това застави Космическия съвет да вземе специално решение, с което планетата се затваряше за екскурзианти, самотни пътешественици и такива, които биха искали да се заселят на нея. Решението предизвика буря. Но следващата експедиция потвърди правилността му: Сивата планета се оказа своеобразен вселенски резерват, древно място за срещи на цивилизации, „неутрална“ планета, където в особени условия на красота, топлота и доброжелателство цивилизациите разучаваха взаимните си симпатии и антипатии.

Аборигените — приветливи и необикновено доверчиви същества, дотолкова привикнаха с пришълците, че по детски се сърдеха, ако твърде дълго не се появят чужденци. Полудиви — от гледище на земляните, — те обладаваха удивителната способност да наследяват не само физиологичните признаци, но и паметта. Те помнеха всичко, което се бе случвало на планетата в течение на хиляди години, и с това довеждаха земните филолози в истински екстаз.

Брит извади джобния си телефон, набра номера на научния център и каза на включилия се във връзката автомат-библиотекар:

— Моля, намерете легендата от Сивата планета, която започва с думите „Те пристигнаха отникъде“. И ми я прочетете.

Няколко секунди беше тихо. После се чу мелодичният сигнал за началото на предаването и в здрача зазвуча спокойният безстрастен глас на автомата:

„Те пристигнаха отникъде. В нея нощ небето обезумя, звездите прехвъркваха като птици, угасваха и избухваха отново, свиваха се в кълба и се разпадаха, покриваха се с пепел като въглени в угасващо огнище. И падаха от висините на тъмата, гъста като желе, а огньовете ставаха сини, виолетови и съвсем черни, непарещи. В тази нощ се появиха сред нас многоръки същества с големи, добри очи. Те бяха много, при всеки огън. Ние се смеехме и ги отблъсквахме, но те бяха като сенки, които не можеш да пропъдиш — пълзяха към огъня и преминаваха през него, сякаш самите те бяха частици от огъня.

Това бе нощ не на страх, а на радост. Страхът дойде после, когато те изчезнаха, и ние останахме насаме с нашите спомени. А в оная нощ играхме като деца, които не съзнават опасностите, сякаш ние и те бяхме от един корен.

Когато звездите се спряха и прекратиха своя луд танец и утрото настъпи отново, ние видяхме че многоръките си бяха отишли, без да ни оставят никаква следа. Кои бяха тези странни същества? Това не знаеше и най-мъдрият от нас. Те дойдоха отникъде и си отидоха никъде.“

— По-нататък? — запита Брит, когато гласът замлъкна.

— Това е всичко — отвърна автоматът.

На следващия ден Брит отиде в кабината на космическия лифт и там съзря приятеля си.

— Ще загинем заедно, а? — засмя се той, като се радваше на Андреев и недоумяваше повода за появата му тук.

— Получих разрешение… — Андреев за миг се запъна — да присъствувам на твоя опит.

Брит вътрешно се усмихна, защото разбра смисъла на тази пауза. Андреев просто не пожела да произнесе думата „да контролирам“. Присъствуващите на опита имаха достъп до заветния червен клавиш, с който във всеки момент можеше да се прекъсне опитът.

— Какво пък — отвърна добродушно той, — присъствувай…

И дълго мълча, докато привикне към ускорението.

Лифтът напомняше ракета от времето на първите космонавти: летеше стремително във вакуума на тръбата, подгонен от магнитни импулси. Това удивително съоръжение бе създадено на времето специално за връзка с Космическия научен център и представлявате многоканална кула, водеща към отвъдатмосферните простори към орбитите на изкуствените спътници. И самата кула бе наполовина спътник, но се държеше с единия си край за Земята, а с другия към масивната грамада на Космическия град.

Впоследствие Тръбата (както простичко я наричаха) придоби множество други предназначения. На нейните междинни платформи започнаха да кацат малки междупланетни пътнически кораби, които извършваха рейсове из Слънчевата система. С появяването на Тръбата се изясни, че тя е страшно необходима едва ли не за всички професии, които дотогава не бяха и помисляли за задоблачните далнини. Към Тръбата се прикрепиха творческите домове на писателите, художниците и композиторите, търсещи уединение и философска близост със звездите. По нея като пъпки изникнаха малки астрономически обсерватории, филиалите на някои промишлени предприятия, санаториуми, болница, туристически къмпинги. Но истинското бедствие бяха екскурзиантите. Техните неспокойни групи денонощно се тълпяха по многобройните наблюдателни площадки. На Тръбата отиваха да празнуват, да се разходят след работа или просто така — защото настроението е твърде добро или твърде лошо.

Брит погледна изкосо приятеля си, върху устните му се появи усмивка. Андреев не бе настроен толкова оптимистично. Той се измъчваше, че не беше успял да убеди Брит. Сега беше почти уверен, че едно нахълтване в друго пространство-време не може да остане без последствия и за нашето пространство-време. Нима не случайно теорията предполага възможността, че на свръхмалки разстояния, равни на теоретичния предел — десет на минус тридесет и трета степен сантиметра, — микрофизиката на елементарните частици и мегафизиката на звездните натрупвания се смесват. Законите на природата са еднакви и за микрочастиците, и за галактиките. Можем ли ние да твърдим, че познаваме всички закони? А ако между микро и макро действително съществува пряка връзка? И едното е способно изведнъж да премине в другото? И ако като внезапно разбием заключената врата, ние изведнъж нарушим равновесието в нашето пространство-време?

Андреев се разкъсваше между тази мисъл и точно противоположната. Дълбоко в душата си той не можеше да не се съгласи със своя приятел: науката си е наука, нейният бог е опитът, а не предчувствието. Душевният смут, колкото и сериозен да е той, не бива да се приема за аргумент.

На височина петдесет километра целостта на Тръбата се прекъсваше и пред тях се появиха решетките на арматурата, в която се плъзгаше капсулата на лифта. Оттук чудесно се виждаше целият Космически център — това поредно осмо чудо на света, което се крепеше на края на рязко извитата дъга на Тръбата. Космическият научен център приличаше на велосипедно колело. Миниатюрно отдалеч, това „колело“ имаше осемкилометров диаметър. По външния венец бе разположена магнитната система на главния ускорител. Спиците бяха съединителни тунели, а масивното кълбо в средата — цял небостъргач, в който се помещаваха лабораториите.

— Все още ли се съмняваш? — запита Брит, когато уморителната тежест на ускорението намаля.

— Все още.

В отговор Брит само се усмихна. После отново ги потисна тежест — тежестта на спирането, и те мълчаха до самото Космическо градче. Излязоха от херметичната кабина и влязоха в малките двуместни вагончета, за да потеглят по дългите коридори на съединителните тунели.

Централният пулт за управление на ускорителя се намираше в малко овално помещение, на което една цяла стена бе заета от посърнал екран, напомнящ преградено с невидима стена пространство, изпълнено с гъста мъгла. Пред екрана в полукръг бяха разположени няколко кресла с разно цветни клавиши по ръчките. Това всъщност бе пултът за управление на електронната система, която контролираше работата на ускорителя.

Оживен от предстоящия опит, Брит се суетеше насам-натам, преглеждаше едно-друго и непрекъснато бъбреше:

— Добре, добре, присъствувай. Хубаво е, че има кресла, макар че може и без тях. Системата ще си работи отлично и без нас, само като й наредим… Защо си толкова неспокоен? Да бе си останал у дома с Марта… Как е тя? От една година съм й обещал цветя от венерианската оранжерия. Щом свърша работата тук, ще отлетя да й ги донеса, така й кажи…

Сякаш случайно той се блъсна в креслото, в което се беше настанил Андреев, наведе се леко и незабелязано го изключи от Системата за управление.

— Ето, сега започваме! — като продължаваше да се смее, Брит седна в друго кресло и утихна там, закрит от високото му облегало.

Електронната система наистина можеше съвсем самостоятелно да проведе всякакъв опит. Тя отлично „знаеше“ какво искат учените, фотографираше всичко, което представляваше интерес за тях, и веднага го показваше на екрана с нужното увеличение и темпо. И като в обемно кино пред изследователите преминаваха процесите на зараждане и умиране на микрочастиците.

Всеки път, когато „мъглата“ изчезваше в глъбините на екрана и Черното пространство запламтяваше като ярка звезда, Андреев изпитваше странни тръпки. Той никога не се научи безстрастно, без първобитен ужас в душата да гледа тази картина на невидими катаклизми. Неподвижните холограми обикновено не го вълнуваха, но това, което показваше електронната система, съобразявайки се със способностите на човешкото възприятие — това не само задоволяваше научния интерес, но и тревожеше. Непознатото, показано като познато, провокираше размисъл за неизвестните тайни на Вселената, скрити в микросвета, за многослойността на пространството. И легендата от Сивата планета за съществата, дошли отникъде, в чиято правдивост той не се съмняваше, укрепваше предположението му.

Известно време ускорителят работеше безшумно. После, бог знае откъде, се чу тънък, бръмчащ звук и наострил уши, Андреев положи ръка върху червения клавиш на облегалката и се заслуша.

Бягащите по екрана искри изведнъж забързаха и честите сблъсквания на микрочастиците напомняха пламващи и гаснещи огньове. В пулта на електронната система нещо сърдито защрака и искрите по екрана се успокоиха, задвижиха се тежко и лениво, като на забавена снимка. Но при това екранът странно се удълбочи, краят му се разтвори, разпадна се на части, сякаш на раждащите се нови частици им беше тясно в очертаното за тях пространство.

„Достатъчно!“ — помисли си Андреев и натисна червения клавиш. Но нищо не се промени. Пултът отново сърдито защрака, но този път свистенето не се прекрати, то вече премина в рев и достигна такава сила, че ушите го заболяваха.

Андреев отново и отново натискаше червения клавиш, докато с ужас наблюдаваше как рамките на екрана се разтварят, изчезват. Като че ли раждането и умирането на частиците вече ставаше навсякъде и над главите им, и под нозете им.

— Изключи! — изкрещя той и не чу собствения си глас.

А вече не само рамките на екрана, но и стените започнаха да се разтварят и там, където бяха те преди, заискриха и се замятаха в черната пустота натрупвания от микрочастици, а може би от звезди.

В паметта на Андреев изпъкна фразата от легендата: „Небето обезумя и звездите запърхаха като птици, угасвайки и пламвайки отново“. И му се стори, че пред него се разиграва нещо, твърде подобно на онова. Той се привдигна от креслото, за да се добере до тоя оптимист Брит. Но неочаквано нещо го тласна право в тези звездни натрупвания, закри очите му с непроницаема тъма, главата му се завъртя и го задави гадене…

И внезапно всичко се върна по местата си. Отново се издигаха стените и екранът се очерта в познатите рамки, а по него, както отначало, се раждаха и умираха невидими частици.

— Виждаш ли, а ти се боеше — весело подхвърли Брит.

Той се надигна от креслото, стана, протегна се и като леко се отблъсна, полетя към големия овален илюминатор.

— Утре отлитам за Венера, а ти остани и анализирай това, което се получи тук.

Но изведнъж той глухо извика. В този звук имаше нещо, което накара Андреев да застане нащрек. Като се отблъсна рязко, той прелетя до илюминатора и болезнено се удари в прозрачното стъкло, но дори не почувствува болка: това, което видя, го вкамени. Със странни оранжеви отсенки пробляскваше колелото на ускорителя, но нямаше нито научен център, нито Тръба, нито дори самата Земя я нямаше там. Наоколо, докъдето погледът стига, се простираше безкрайно черно небе, обсипано с непознати съзвездия. Като се задъхваше от задушаващия го ужас, Андреев се оттласна към другата преграда, където също имаше илюминатор, но и зад него беше все тази чужда междузвездна пустош.

— Нищо, нищо — успокояваше го Брит, — ние с тебе направихме такова велико откритие!

Андреев не отговори. Сляпата надежда на Брит беше всичко, което оставаше на двамата. Но и най-великите открития са нищо, ако не ги дадеш на хората. А как да ги дадеш, как да се завърнеш от този чужд свят, щом не знаеш как си попаднал тук?

Край