Айзък Азимов
Черният прах

Както всички, подчинени на великия Люис, Едмънд Фарли достигна момента, когато започна да мечтае за удоволствието, което би изпитал, ако убие същия този велик Люис.

Човек, който не е работил при Люис, не би разбрал това чувство. Люис (хората забравиха малкото му име или достигаха почти несъзнателно до заключението, че то е Великият, с главно „В“) беше живо превъплъщение на идеята за великия търсач на неизвестното: гениален и непреклонен, неотстъпващ пред неуспеха, никога без нова и оригинална идея за атака.

Люис беше химик-органик, който бе превърнал Слънчевата система в свое поле за работа. Той пръв използува Луната за широкомащабни експерименти във вакуум, при температурата на кипящата вода и при температурата на втечнения въздух в зависимост от времето. Фотохимията се превърна в нещо ново и прекрасно, когато специално конструираните апарати бяха пуснати в свободни орбити около космическите станции.

Но да си кажем истината, Люис беше крадец на идеи — един грях, които трудно може да бъде простен. Някакъв безименен студент пръв беше подхвърлил идеята да се създаде апаратура на лунната повърхност; един забравен техник беше проектирал първия независим пространствен реактор. Но по неизвестен път и двете изобретения се свързаха с името на Люис.

И нищо не можеше да се направи. Ако някой служител напуснеше сърдит, губеше препоръките и трудно си намираше работа след това. Неговите неподкрепени с нищо думи нямаха никаква стойност в сравнение с думата на Люис. От друга страна, ония, които оставаха при него и търпяха, накрая напускаха доброволно и с препоръки, които им осигуряваха бъдещи успехи.

Но докато бяха още на работа при него, те поне имаха съмнителното удоволствие да споделят омразата помежду си.

Едмънд Фарли имаше всички причини да се присъедини към последните. Той беше дошъл от Титан, най-големия спътник на Сатурн, където съвсем сам — само с помощта на няколко робота — бе създал апаратура за пълно използуване на водородната атмосфера на Титан. Големите планети имаха атмосфера от водород и метан, но Юпитер и Сатурн бяха твърде големи, а Уран и Нептун — все още на твърде скъпо разстояние. Титан обаче имаше размерите на Марс, тоест бе достатъчно малък, за да може да се работи върху него, и достатъчно голям и студен, за да задържи една средно тънка водородно-метанова атмосфера.

Във водородната атмосфера можеха със замах да се правят опити, които на Земята бяха кинетично твърде неудобни. Фарли търпеливо бе работил на Титан половин година и се бе върнал с главозамайващи резултати. И въпреки това някак си, почти изведнъж той бе видял как всичко се разпада и след това отново се събира, но вече като завоевание на Люис.

Другите съчувствуваха, свиваха рамене и накрая поздравиха новия член на братството. Фарли напрягаше мускулите на лицето си, свиваше устни и слушаше другите, докато те замисляха убийство и саморазправа.

Джим Горъм беше най-приказливият. Фарли в известна степен го презираше, защото беше Джим „вакуумен“ специалист, а никога не бе напускал Земята.

Горъм обясняваше:

— Люис може да бъде убит много лесно поради установените си навици. Можеш да бъдеш сигурен в него. Вижте примерно как той винаги обядва сам. Затваря се в кабинета си точно в дванадесет и излиза оттам точно в един. Така ли е? Никой не влиза в кабинета му в този интервал, така че отровата има достатъчно време да си свърши работата.

— Отрова ли? — промълви със съмнение Белински.

— Ами да! Има толкова отрови навсякъде наоколо. Кажи ми една, и веднага я имаш. Значи така… Люис обича някакво специално швейцарско сирене, което яде с някаква особена туршия, пълна с лук. Всички знаем това, нали? В края на краищата имаме обоняние и усещаме миризмата му цял следобед, а и всички помним отвратителния скандал, който вдигна миналата пролет, когато му се свърши туршията. Значи слагаме отрова в нея и умира само Люис и никой друг…

Всичко това бяха само приказки на обед, но не и за Фарли.

Безмилостно и твърдо той реши да убие Люис.

Това се превърна в негова идея-фикс. Кръвта му се разиграваше при мисълта да види Люис мъртъв, а себе си — получил полагащите му се слава и признание за това, че бе живял месеци в малкото кислородно мехурче и бе кретал по замръзналия амоняк сред водородно-метанови бури, за да подготвя и осъществява нови, непознати реакции.

Трябваше да бъде нещо, което в никакъв случай да не причини вреда никому освен на Люис. Това изостряше проблемата и фокусираше нещата върху атмосферната лаборатория на Люис. Тя представляваше дълго, ниско помещение, изолирано от останалите лаборатории с циментови блокове и огнеупорни врати. Никой освен Люис не влизаше там освен със специалното разрешение на Люис и в негово присъствие. Не че някой някога заключваше лабораторията. Ефектът от тиранията, която Люис беше установил, бе такъв, че избелялото листче с надпис „не влизай“, закачено на вратата, беше по-сигурно от всяка заключалка… освен за този, за когото желанието за убийство бе по-важно от всичко.

Каква бе тази атмосферна лаборатория? Какво можеше да се случи в нея? Люис притежаваше сигурно око и голям опит в експериментирането. Не трябваше да се разчита на късмет. Всяка игра с апаратурите, освен ако не е особено прецизна, щеше да бъде открита със сигурност.

Тогава пожар? Лабораторията беше пълна с лесно възпламеними вещества, но Люис не пушеше и при това бе съвсем наясно с опасността от пожари. Мерките за сигурност бяха изключителни.

Фарли мислеше възбудено за човека, на когото бе толкова трудно да си отмъстиш; за крадеца, който си играеше със своите малки бутилки с метан и водород и получаваше слава, докато Фарли бе използувал кубически километри от тях и бе забравен.

Всички тези бутилки с газ; всяка имаше свой цвят; всяка съдържаше в себе си по една изкуствена атмосфера. Водородът беше в червени бутилки, а метанът — на червени и бели райета. Сместа от двата представляваше атмосферата на външните планети. Азот в кафяви бутилки и въгледвуокис в сребристи за атмосферата на Венера. Жълти цилиндри с въздух и зелени с кислород за земната атмосфера. Парад на цветовете на дъгата, като всеки цвят бе избран преди векове според най-различни конвенции.

Изведнъж му хрумна идеята. Тя не се роди мъчително бавно. В един миг тя изкристализира в ума му и той знаеше какво да прави.

Фарли прекара един болезнен месец в чакане до Деня на Космоса. Беше годишнина от първия полет на човек в Космоса и никой нямаше да работи тази нощ. Денят на Космоса беше за учените най-значим от всички празници и дори всецяло отдаденият на работата си Люис щеше да се весели тази нощ.

Фарли влезе в Централните органични лаборатории — да използуваме официалното название — през същата тази нощ, сигурен, че никой не го е видял. Лабораториите не бяха банки или музеи. Те не бяха обект на кражби и пазачите им имаха доста лековато отношение към работата си.

Фарли затвори внимателно главната врата зад себе си и бавно се отправи през тъмните коридори към атмосферната лаборатория. „Забраната“ над нея го затрудни много повече от мисълта за убийство. Веднъж влязъл обаче, веднъж преодолял нерешителността си, останалото беше лесно.

Оръжията му бяха фенерче, шишенце с черен прах и четчица, която бе купил преди три седмици от магазина на художниците в другия край на града. Носеше ръкавици.

Запали фенерчето и намери цилиндъра без колебание. Сърцето му туптеше толкова силно, че почти го оглушаваше, дишането му беше учестено, а ръката му трепереше.

Той сложи фенерчето под мишницата си и потопи върха на четката в черния прах. Зрънца от него се полепиха по косъмчетата и той насочи четката към крана на бутилката. Минаха няколко секунди, дълги като вечност, докато треперещата му ръка оцели отвора на дюзата.

Фарли внимателно намаза вътрешността на дюзата, потопи четчицата отново в праха и още един път вкара върха й в отвора. Той повтори това няколко пъти, почти хипнотизиран от интензивността на собствената си съсредоточеност. Накрая, използувайки една мека кърпичка, навлажнена със слюнка, той обърса външната страна на дюзата, безкрайно облекчен от края на работата и от това, че скоро ще бъде вън оттук.

В този момент ръката му замръзна и болнавата несигурност на страха премина като вълна през него. Фенерчето падна с трясък на пода.

Глупак! Невероятен и нещастен глупак! Не е мислил!

Под напрежението на емоциите и желанието той бе се спрял пред другия цилиндър!

Той вдигна фенерчето, загаси го и се заслуша, но чу само ударите на сърцето си.

В продължаващата пълна тишина той възстанови част от самообладанието си и накрая стигна до заключението, че това, което е направено веднъж, може да бъде направено още един път. Щом успя да се справи с другия цилиндър, той ще може да намаже този, който трябва, за две минути.

Четката и черният прах влязоха в играта още един път. Поне не беше изпуснал шишенцето с праха; смъртоносния горящ прах. Този път цилиндърът беше този, който трябва.

Завърши, обърса пак дюзата. Ръката му трепереше ужасно. Светлината на фенерчето обиколи лабораторията и се спря на едно шише с толуол. Това щеше да свърши работа. Развъртя капачката, лисна малко на пода и остави шишето отворено.

После се измъкна от сградата като насън и се отправи към пансиона, към безопасната си стая. Доколкото можеше да прецени, беше останал напълно незабелязан. Отърва се от кърпичката, с която бе обърсал дюзите, като я изхвърли в дизинтегратора за отпадъци, който я превърна в молекулярен прах. Четката я последва.

От шишенцето с черния прах не можеше да се отърве толкова лесно. За да го унищожи по същия начин, трябваше да направи някои преобразования на дизинтегратора, които в момента не бяха съвсем подходящи. Щеше да отиде на работа пеша, както правеше често, и да го хвърли от Големия мост…

На следващата сутрин Фарли примигна пред собствения си образ в огледалото и се почуди дали би посмял да отиде на работа. Идеята беше съвсем безпочвена; той не би посмял да не отиде на работа. Не трябва да прави нищо, което би могло да привлече вниманието върху него днес или всеки друг ден отсега нататък. Той отчаяно се помъчи да прави безсмислените неща, които запълваха по-голямата част от деня. Беше чудесна топла утрин и той отиде пеш на работа. Само едно светкавично движение на ръката бе достатъчно, за да се отърве от шишенцето. То плесна във водата, напълни се и потъна.

По-късно същата сутрин той седеше на бюрото си, вперил поглед в ръчния си компютър. Сега, когато всичко беше готово, щеше ли да проработи? Люис може да пренебрегне миризмата на толуол. Защо не? Миризмата беше неприятна, но не отвратителна. Химиците-органици бяха свикнали с нея.

След това, ако Люис е още запален по водородните процеси, които той беше донесъл от Титан, газовият цилиндър щеше веднага да влезе в употреба. Просто трябваше да стане. След празника Люис с още по-голямо желание щеше да се нахвърли на работата.

Тогава, щом се отвори кранчето, газът ще излезе и ще се превърне в море от пламъци. Ако има достатъчно толуол във въздуха, пламъкът бързо ще предизвика експлозия…

Фарли беше толкова потънал в мислите си, че прие глухия гръм в далечината като плод на фантазията си, като продължение на мислите си. Изведнъж го сепна звукът от бягащи стъпки.

Той вдигна поглед и с пресъхнало гърло се опита да извика:

— Какво… какво има?

— Не знам — изкрещя му другият. — Нещо е станало в атмосферната лаборатория. Експлозия. Ужасна каша.

Пожарогасителите работеха и хората се бореха с пламъците и се опитваха да извадят обгорелия Люис от развалините на лабораторията. Беше още жив, последната искрица живот междукаше в него. Умря, преди да дойде лекарят.

В края на групата, която се бе натрупала наоколо, стоеше Едмънд Фарли. Бледността му и капките пот по лицето в момента не го отличаваха от останалите. Той се довлече обратно до бюрото си. Сега вече можеше да му е лошо. Никой нямаше да му направи забележка.

Но не му беше зле. Денят свърши и вечерта товарът взе да олеква. Нещастният случай си е нещастен случай, нали? Имаше си рискове, които всички химици поемаха, особено тези, които работеха с огнеопасни съединения. Никой нямаше да разследва случая.

Но и да разследваха, как би могъл някой да проследи нещата обратно до Едмънд Фарли? Той само трябваше да продължи да живее, като че ли нищо не се е случило.

Нищо? Резултатите от Титан сега щяха да си бъдат негови. Той щеше да стане велик човек.

Товарът наистина бе олекнал и тази нощ той спа добре.

* * *

Джим Горъм като че ли бе увяхнал за двадесет и четири часа. Русата му коса бе на клечки и само светлият цвят на брадата му скриваше факта, че има належаща нужда от бръснене.

— Ние всички говорехме как да го убием — промълви той.

Х. Ситън Дейвънпорт от Световното бюро за разследване почукваше методично с пръст върху бюрото. Той беше едър, набит човек с твърдо лице и голям остър нос, създаден повече за ползуване, отколкото за красота, и с голям звездообразен белег на бузата.

— Сериозно ли? — запита той.

— Не — заклати глава Горъм. — Поне аз не мислех, че е сериозно. Плановете бяха съвсем безпочвени: отровни подправки за сандвичи, киселина в хеликоптера му. Неща от този тип. И все пак някой го е взел на сериозно в края на краищата… Някой луд! Защо?

— От това, което ми казахте — отвърна Дейвънпорт, — предполагам, защото убитият е присвоявал труда на другите.

— И какво от това? — извика Горъм. — Това беше цената, която той определяше. Той крепеше всичко. Той беше мускулите и моторът на отбора. Люис беше човекът, който се разправяше с Конгреса и получаваше субсидиите. Той получаваше разрешение за опити в Космоса и изпращаше хора на Луната или където и да е. Той успяваше да убеди космическите компании и богатите индустриалци да ни вършат работа за милиони долари. Той организираше Централните органични лаборатории.

— В последното денонощие ли осъзнахте всичко това?

— Не точно. Винаги съм го знаел, но какво можех да направя? Имам страх от пътуване в Космоса и си намирах извинения, за да го избягна. Аз се занимавам с вакуума, а никога не съм ходил дори до Луната. Истината е, че ме беше страх, а още повече ме беше страх другите да не разберат, че ме е страх.

— И сега търсите някого да понесе наказанието? — попита Дейвънпорт. — Искате да извините пред мъртвия Люис престъплението, което сте извършили спрямо живия?

— Не! Не намесвайте психиатрията. Казвам ви, това е убийство. Трябва да бъде! Не познавахте Люис. Той беше маниак на тема безопасност. Около него не можеше да се случи никаква експлозия, освен ако не е предварително много добре подготвена.

Дейвънпорт вдигна рамене.

— Какво е избухнало, доктор Горъм?

— Може да бъде почти всичко. Той работеше с всякакъв вид органични съединения — бензин, етер, пиридин, — всичките възпламеняеми.

— Учил съм някога химия, доктор Горъм, и доколкото си спомням, никое от тези съединения не се възпламенява при стайна температура. Трябва да има някаква топлина, искра, пламък.

— Имало е направо пожар.

— Как е станало?

— Не мога да си представя, там нямаше горелки, нито кибрит. Електрическите съоръжения бяха добре екранирани. Даже най-обикновените клеми бяха специално произведени от берилиева мед или други неискрящи сплави. Люис не пушеше и би уволнил на място всеки, който се приближи на по-малко от 50 метра от лабораторията с цигара в ръка.

— Какво е последното нещо, с което се е занимавал?

— Трудно е да се каже. Мястото беше в пълен хаос.

— Предполагам, че сега вече е оправено.

— Не — започна изведнъж с желание химикът. — Аз се погрижих за това. Казах им, че трябва да изследваме причината за нещастието, за да докажем, че не е небрежност. Разбирате ли, да предотвратим лошата реклама. Така че стаята не е пипвана.

Дейвънпорт кимна.

— Добре. Да хвърлим един поглед.

В почернялата, потънала в безпорядък стая Дейвънпорт запита:

— Кое е най-опасното съоръжение в лабораторията?

Горъм се огледа.

— Бутилките със сгъстен кислород — посочи той.

Дейвънпорт се вгледа в разноцветните цилиндри, подредени до стената. Някои се бяха наклонили от силата на експлозията.

— А тази? — Дейвънпорт посочи един червен цилиндър, който лежеше на пода в средата на помещението. Беше тежък и не можеше да се помръдне.

— Това е водород — поясни Горъм.

— Водородът е избухлив, нали?

— Така е, когато е нагрят.

— Защо тогава твърдите, че сгъстеният кислород е по-опасен? Кислородът не е избухлив, нали?

— Не, дори не гори, но поддържа горенето. Ясно ли ви е? Нещата горят в кислород.

— Така ли?

— Вижте сега — в гласа на Горъм се почувствува оживление. Ученият обясняваше на интелигентния лаик. — Понякога човек може случайно да изцапа кранчето например със смазка или нещо друго леснозапалително. При това положение, щом отвори крана, кислородът започва да излита, това, което е отгоре, се запалва и избухва, откъсвайки кранчето. Тогава останалият кислород изхвърча от бутилката, превръщайки я в миниатюрна ракета, която може спокойно да премине през стена; горещината от експлозията може да запали всички леснозапалими течности наоколо.

— Непокътнати ли са всички кислородни бутилки тук?

— Да, със сигурност.

Дейвънпорт подритна празния цилиндър от водород.

— Манометърът на тази бутилка показва пула. Предполагам, че това означава, че тя е била използувана, когато е станала експлозията, и оттогава досега се е изпразнила окончателно.

— Струва ми се, че е така — кимна Горъм.

— Може ли да се взриви водород, като се намаже отворът на дюзата със смазка?

— Абсолютно невъзможно.

— Има ли нещо, което може да предизвика избухване на водорода, освен някаква искра?

— Предполагам, че някакъв катализатор — замисли се Горъм. — Черен платинов прах например. Той е най-подходящият.

Дейвънпорт изглеждаше озадачен.

— Нима имате платина тук?

— Разбира се. Скъпо е, но няма нищо по-добро за катализиране на процесите на хидрогенизиране.

Горъм замълча за момент и се загледа в лежащата в краката му бутилка.

— Платинов прах — промълви накрая той. — Чудя се…

— Значи платиновият прах може да предизвика запалване на водорода? — попита Дейвънпорт.

— О, да. Той предизвиква реакция между водорода и кислорода при стайна температура. Няма нужда от топлина. Експлозията ще бъде същата, както и при загряване. Абсолютно същата.

Гласът му ставаше все по-възбуден и той коленичи до водородната бутилка. Той прокара пръст по вътрешната страна на почернелия отвор. Можеше да са просто сажди, а можеше и да е…

Той се изправи на крака.

— Мисля, че това е начинът, по който е свършена цялата работа. Ще открия всяка прашинка от чужд материал върху тази дюза. Ще направя спектрографски анализ.

— Колко време ще ви отнеме?

— Дайте ми петнадесет минути.

Върна се след двадесет. Дейвънпорт бе направил подробен обход на лабораторията. Той вдигна глава:

— Е?

— Има — заяви Горъм. — Не много, но има.

Той вдигна една негативна плака, по която се виждаха успоредни бели линии на различно разстояние и с различна дебелина.

— Повечето са странични материали, но виждате ли тези линии…

Дейвънпорт се вгледа отблизо.

— Твърде бледи. Бихте ли се заклели в съда, че има платина?

— Да — отговори веднага Горъм.

— А някой друг химик? Ако защитата наеме химик, който да твърди, че линиите са твърде бледи, за да бъдат сигурно доказателство?

Горъм мълчеше.

Дейвънпорт вдигна рамене.

Химикът извика:

— Но тя е там. Потокът от газ и експлозията са издухали по-голямата част от праха. Не можете да очаквате да е останало много. Разбирате това, нали?

Дейвънпорт се огледа замислено.

— Да. Признавам, че има доста голям шанс това да е убийство. Сега трябва да се огледаме за повече и по-добри доказателства. Предполагате ли, че това е единственият обработен цилиндър?

— Не знам.

— Тогава първото нещо, което ще направим, е да огледаме една по една всички бутилки в лабораторията. Както и всичко останало. Ако съществува убиец, той може нарочно да е оставил и други хитри капани в лабораторията. Трябва да се провери.

— Ще започна…

— Хм… Не вие — заяви Дейвънпорт. — Тая работа ще я свърши човек от нашите лаборатории.

На следващата сутрин Горъм отново беше в кабинета на Дейвънпорт. Този път той бе извикан служебно.

— Убийство е — съобщи му Дейвънпорт. — И втори цилиндър е бил намазан.

— Видяхте ли!

— Цилиндър с кислород. Има черен платинов прах в дюзата. И то доста много.

— Платинов прах? На цилиндър с кислород?

— Точно така — кимна Дейвънпорт. — Как смятате, защо е бил поставен там?

Горъм поклати глава:

— Кислородът не гори и нищо не може да го накара да гори. Дори и платинов прах.

— Значи убиецът го е сложил на кислородната бутилка по погрешка в онзи напрегнат за него момент. Предполага се, че се е поправил и след това е намазал и бутилката, която е трябвало, но междувременно е оставил и окончателно доказателство, че това е убийство, а не нещастен случай.

— Да. Сега остава само да открием убиеца.

Белегът на лицето на Дейвънпорт се сви заплашително, когато той се опита да се усмихне:

— Само ли, доктор Горъм? А как ще стане това? Нашият човек не си е оставил визитната картичка. Има доста хора тук, в лабораториите, които имат мотив: още повече са тези, които имат достатъчно познания по химия, за да осъществят престъплението. Има ли някакъв начин да тръгнем по следите на платиновия прах?

— Не — замисли се Горъм. — Най-малко двадесет души биха могли да влязат необезпокоявани в склада. Ами алибита?…

— За кое време?

— За предишната нощ.

Дейвънпорт се наведе напред.

— Кога за последен път преди фаталния момент Люис е използувал водородната бутилка?

— Аз… аз не знам. Той работеше сам. Съвсем секретно. То беше част от неговия начин да си осигурява приоритета върху всичко.

— Да, знам. Ние направихме някои разследвания и от наша страна. Платиновият прах може да е бил поставен и цяла седмица преди убийството.

— Тогава какво да правим? — прошепна беззвучно Горъм.

— Единственото слабо място на убиеца — започна Дейвънпорт — е платиновият прах върху кислородната бутилка. Това е нелогичен момент и обяснението му може да ни даде отговора. Но не аз съм химик, а вие сте, значи отговорът, ако е тук, се крие у вас. Би ли могло да бъде грешка — би ли могъл убиецът да обърка кислорода с водорода?

Горъм веднага поклати глава:

— Не. Нали видяхте цветовете. Зеленият — кислород, червеният — водород.

— А ако е бил далтонист? — попита Дейвънпорт.

Този път Горъм се замисли повече. Накрая отсече:

— Не. Далтонистите по начало не са за химици. Определянето на цвета при химичните реакции е твърде важно. Ако някой тук беше далтонист, то той би имал достатъчно трудности с това или онова и всички щяхме да го знаем.

Дейвънпорт кимна. После разсеяно попипа белега на бузата си.

— Добре. Ако кислородната бутилка не е била намазана случайно, може ли това да е било нарочно? Предумишлено?

— Не ви разбирам.

— Убиецът може да е имал наум логичен план, когато е намазал кислородната бутилка, а после да е променил решението си. Има ли някакви условия, при които платиновият прах да бъде опасен в присъствието на кислород. Каквито и да било условия? Вие сте химикът, доктор Горъм.

На лицето на химика се появи озадачен израз. Той поклати глава.

— Не, никакви. Не може да има. Освен…

— Освен?

— Но това е безсмислено. Ако се вкара кислородната струя в контейнер с водород, тогава платиновият прах може да бъде опасен. Разбира се, ще трябва доста голям контейнер с водород.

— Представете си — запита Дейвънпорт, — че вашият убиец е разчитал стаята да се напълни с водород и чак тогава да се отвори кислородната бутилка.

Горъм започна с полуусмивка:

— Защо да се създава изкуствена водородна атмосфера, когато…

Усмивката изведнъж изчезна от лицето му и страшна бледина зае мястото й. Той извика:

— Фарли! Едмънд Фарли!

— Какво е това?

— Фарли току-що се върна след шестмесечно пребиваване на Титан — започна Горъм, докато възбудата му непрекъснато растеше. — Титан има водородно-метанова атмосфера. Той е единственият човек тук, който има опит с такава атмосфера, и сега всичко придобива смисъл. На Титан кислородната струя ще взаимодействува с водородната атмосфера при загряване или под действието на платиновия прах. Водородна струя няма да направи нищо. Положението е точно обратното на това на Земята. Това трябва да е Фарли. Когато е влязъл в лабораторията на Люис, за да подготви експлозията, той по силата на навика е сложил праха на кислородната бутилка. Докато си спомни, че на Земята всичко е точно обратно, белята е станала.

Дейвънпорт кимна доволно.

— Мисля, че това е напълно достатъчно. — Ръката му се протегна към телефона и той каза на невидимия си събеседник на другия край:

— Пратете човек да докара д-р Едмънд Фарли от Централните органични лаборатории.