Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Рассказ со счастливым концом, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 1/1976 г.

История

  1. — Добавяне

Всичко започна от това, че веднъж през нощта Пьотр Иванович сънува странен сън. Предполагам, че се е случило именно през нощта, защото през деня, макар понякога да успяваше да подремне, Подсвечников, все едно, не сънуваше. Дали дневното осветление му пречеше, дали на работата му нямаше подходящи условия за пълноценен сън, но на интересни сънища можеше да разчита само през нощта. Затова именно през нощта Пьотр Иванович сънува, че разглежда изложба на кибернетични машини.

В една от залите бяха представени обикновени кибернетични устройства, които можеха само да четат, да пишат, да смятат, да превеждат и да се занимават с перспективно планиране.

В други зали бяха показани електронни шахматисти, способни с 40 хода напред да предвидят всички варианти, които могат да възникнат на шахматната дъска. Още след първия ход на противника далновидните апарати мигновено извършваха най-сложни изчисления и в зависимост от ситуацията или предлагаха на противника да се предаде, или сами се предаваха.

Понякога се провеждаха турнири, в които електронни шахматисти от една зала се сражаваха с апаратура от друга зала. Впрочем само се казва „сражаваха се“. Кибернетичните майстори обикновено още преди първия ход се съгласяваха на реми.

Но всичко това беше, тъй да се рече, техника на границата на фантастиката. А в следващите зали имаше техника, прекрачила тази граница. Там бяха изложени невероятни кибери, способни да вършат всичко, което вършат хората. Те можеха даже да допускат грешки, от които веднага се учеха други самообучаващи се роботи.

Ето каква изложба разглеждаше насън Подсвечников. Екскурзоводът му беше интелигентен, модно облечен млад човек. Отговаряше обстойно на всички въпроси, задавани от Пьотр Иванович, и когато той случайно не разбереше нещо докрай (а той случайно абсолютно нищо не разбираше), младият човек търпеливо повтаряше обясненията си, докато Подсвечников, макар и от учтивост, не започнеше да разбира.

Ако екскурзоводът не беше толкова симпатичен и любезен, Пьотр Иванович би могъл да се закълне, че той се нарича Евгений Алексеевич Кожин и че работи като юрисконсулт в ръководеното от него обединение. Но даже и насън Пьотр Иванович не би могъл да обърка вежливия екскурзовод с гърлестия, вечно критиканствуващ Кожин.

Цели три часа младият човек развежда Пьотр Иванович из изложбените зали и едва след това му съобщи, че той съвсем не е млад човек, а робот, създаден за реклама, специално за тази изложба.

— Как така робот? — учуди се Пьотр Иванович. — Защо не сте железен?

— Железните роботи са вече изминат етап — вежливо се усмихна нежелезният екскурзовод. — Сега ни правят от същите материали, от които са и истинските хора. Можете да пипнете, разрешава се — и той протегна ръка.

Пьотр Иванович попипа. Ръката беше топла и еластична.

„Подиграва ми се, ама как ми се подиграва! — реши Подсвечников. — Не случайно прилича толкова на Кожин.“

— А защо мислите, че не сте човек, а робот?

— Та дори и само за това, че аз въобще не мисля. Разбирате ли, не мисля.

— Ами не мислите! А как разговаряте, обяснявате и въобще действувате?

— Всички мои действия са програмирани. Не ми е нужно да мисля.

— Но аз не мога да проверя мислите ли наистина, или не. Нали? И с какво бихте могли да ми докажете, че сте робот? По какво се различавате от човека? От мене например?

Екскурзоводът погледна Подсвечников някак странно, но също така вежливо, както и досега, каза:

— А защо смятате, че вие сте човек, а не робот?

Пьотр Иванович се почувствува така неприятно от този неочакван въпрос, че се събуди за миг, обърна се на другата си страна и пак заспа. Едва дрямнал, екскурзоводът се появи отново и с мека настойчивост повтори своя въпрос:

— Как можете да докажете, че сте човек?

— Много просто — снизходително отговори Подсвечников. — Ако не съм човек, не бих могъл да ръководя.

— Това не е доказателство. Нима не може да се създаде робот и да се програмира така, че да е в състояние да ръководи. Напълно е възможно.

— Но аз знам със сигурност, че съм дошъл на света по естествен път.

— Не можете да знаете със сигурност това, защото нито един човек не помни момента на своето раждане.

— Е, и какво? Затова пък помня детството си, яслите, детската градина…

— Паметта и спомените също могат да се създадат по изкуствен път.

— Но аз имам свидетелство за раждане, трудова книжка… Прегледайте личното ми дело най-после!

— Гледах го. В нито една графа на личното ви дело не е казано, че сте човек…

„Ух, дявол да го вземе! — помисли Подсвечников и се пробуди окончателно. — Не биваше да вечерям толкова късно“.

Той вероятно би забравил този неприятен сън, ако не беше Кожин, с когото се сблъска при идването си на работа. Щом го видя, Пьотр Иванович си спомни веднага и кибернетичния музей, и младия човек, по-точно младия робот, изобщо екскурзовода, който му беше задал такъв нелеп въпрос: „Как можете да докажете, че сте човек?“ Спомни си всичко и някак се огорчи, че той, Подсвечников, не можа, макар и това да ставаше насън, да даде достоен отпор на жалкото екскурзоводче. И с чувство на странно доволство (каквото всички изпитваме, когато намерим остроумен отговор на зададения ни преди три дни ехиден въпрос), Пьотр Иванович започна да измисля остри и хапливи забележки, които веднага биха поставили на мястото му забравилия се робот.

Но кой знае защо такъв отговор не му идваше на ум. По-точно отговори имаше много. Но срещу всеки убедителен довод биха се намерили още по-убедителни възражения. При това на Пьотр Иванович му се струваше, че не той сам си възразява, а все онзи същият екскурзовод.

— Човек — това звучи гордо! — провъзгласи Пьотр Иванович.

— Напълно съм съгласен с вас — вежливо кимна с глава събеседникът му. — Но това не значи, че именно вие сте човек.

— Роботът може да прави само онова, което е вложено в него, или което му заповядат отвън. А аз…

— А вие? Нима преди да извършите това или онова действие, вие не получавате сигнали отвън във вид на инструкции, директиви, предписания, указания и циркуляри?

„Но аз не изпълнявам заповедите автоматически, аз ги обмислям“ — бе поискал да отвърне Подсвечников, но си спомни, че този процес, който той нарече „обмисляне“, практически се свеждаше до следното: като получеше нареждане от по-висшите инстанции, Подсвечников млъкваше за известно време, докато свикнеше с мисълта, че му предстои да направи това и това и това и това. Щом привикнеше, свършваше се и с „обмислянето“. По такъв начин, вместо да обмисля нарежданията, Пьотр Иванович само ги изпълняваше.

Затова той издигна друг аргумент:

— Но и аз издавам заповеди и съчинявам инструкции.

— Вие сам казахте, че роботът прави това, което е заложено в него. Възможно е вие да сте проектиран като робот, който да издава заповеди.

Подсвечников реши да измени тактиката.

— А в какво, според вас, е основната разлика между човека и робота?

— На робота му е безразлично с какво се занимава.

— Виждате ли! А на мене не ми е безразлично.

— В такъв случай защо сте работили в животновъдството, а после сте били ръководител в кинефикацията и в търговията?

— Хм… А с какво друго човекът се различава от робота?

— С липсата на интерес към крайния резултат от дейността си.

— Аха, с липсата! А при мене той е налице.

— Кой е налице?

— Налице е интересът.

— Не, за съжаление при вас е налице именно липсата му и липсва наличието му.

— Не, при мене е налице наличието му и липсва липсата му. Защото ако липсваше наличието му, нямаше да кажа, че е налице липсата му…

Играта на нищо незначещи думи беше твърде добре позната на Пьотр Иванович, затова в нея той вероятно би спечелил. Но в тази минута Подсвечников си спомни, че всъщност спори сам със себе си. А на самия себе си той, разбира се, може да признае както липсата на наличие, така и наличието на липса на истински интерес към резултатите от своята дейност.

— Е, добре, ето ви още едно доказателство, че съм човек. Вие ми се присънихте. Така ли е? Следователно аз сънувам. А роботите не сънуват. Нали?

— Единствено те самите знаят сънуват ли или не.

Да, все по-трудно ставаше да се спори с екскурзовода и в края на краищата Подсвечников остана само с такива „женски“ аргументи като:

1. „Ако вие самият сте робот, то не мислете, че всички също са роботи“.

2. „Какъв сте вие, та да съм длъжен да ви давам отчет?“

И накрая:

3. „Не желая въобще да разговарям с такъв тон.“

И когато Пьотр Иванович се готвеше вече да пусне в ход тези жалки фрази, телефонът иззвъня, Подсвечников беше извикан бързо на съвещание в Управлението.

Но и по пътя към висшестоящата организация, и по време на съвещанието Подсвечников продължаваше да води своя разговор. И мислите му пак се въртяха около това, че той постепенно свиква с предположението, че може би наистина е робот. Е, и да не е съвсем робот, но нещо от рода на роботите. А пък може и изцяло да е робот. Науката е стигнала дотам да прави възможно всичко. Има вероятност учените да са го конструирали така, че да може да ръководи и да възглавява…

И изведнъж Пьотр Иванович чу своето име. Макар, потопен в невесели мисли, да не беше слушал за какво се говори преди това, но по самия тон, с който беше произнесено името му, почувствува, че ще го калайдисват. И не сгреши.

Калайдисваха го яко. Обвиняваха Подсвечников и в липса на инициатива, и в безгрижие, и в равнодушие. И всяко обвинение още веднъж доказваше колко прав е бил в своите предположения кибернетичният екскурзовод.

А началникът на Управлението направо му каза, че за пръв път вижда работник, който така силно не желае да работи и до такава степен не се справя с поверената му работа.

И тогава именно стана онова, за което и досега все още си спомнят в Управлението, макар оттогава там неведнъж да се провеждаха реорганизации, сливаха се и се разделяха, та самите участници в това историческо съвещание, живите свидетели на необикновеното произшествие, служат вече в други ведомства.

А стана следното: по време на изказването на началника на Управлението Подсвечников изведнъж се закикоти радостно, запляска с ръце и като направи няколко стъпки от народния танц гопак, се втурна да целува изказващия се.

И никой не можеше да знае, разбира се, че Подсвечников направи това, защото началникът на Управлението, без да иска, му подсказа оня най-силен аргумент, благодарение на който той, Подсвечников, щеше да постави веднага на мястото му забравилия се кибер.

Да, науката може всичко. Да, учените са в състояние да направят номенклатурен робот.

Но на кого би хрумнало да направи именно такъв робот, който да не желае да работи?! Кой ще започне специално да създава кибер с намерение оня да не се справя с поверената му работа?!

А той, Подсвечников, не иска да работи! Той не се справя! Значи той не е робот! Той е човек!!!

При все че се навечеря солидно, през тази нощ Пьотр Иванович сънува само най-приятни сънища. От радост дори си позволи да си пийне преди ядене, защото той е човек и нищо човешко не му е чуждо!

Край