Генадий Гор
Великият актьор Джонс

1

Моята сестра Ана ме спря във вестибюла и с тайнствен вид ми каза:

— Филип, току-що те търсиха по телефона.

— Кой?

— Едгар По.

— Някой глупак, който няма какво да прави?

На тясното капризно лице на Ана се изписа страдание. То се появяваше винаги, когато ставах раздразнителен и несдържан.

— Не — каза тихо Ана. — Гласът беше мечтателен и необикновено хубав. Вероятно това беше самият Едгар По.

— По-скоро Хемингуей или Фокнър. Едгар По е умрял преди повече от сто години.

— Нима той не може да има съименник?

— Да, някой аферист или любител на автографи. Ах, тия хубави и мечтателни гласове!

Съблякох си палтото, окачих го и без да обръщам внимание на обиденото Анино лице, влязох в кабинета, седнах до бюрото и започнах да преглеждам списанието „Новости във физическите науки“.

На вратата почука Ана:

— Търсят те по телефона, Филип.

— Кой?

— Пак той.

— Кой е той? Защо мълчиш?

— Едгар По — каза Ана с разтреперан от вълнение глас.

— Какъв глупак!

Аз отидох в коридора, където беше телефонът, вдигнах слушалката и ядосано викнах:

— Слушам!

Необикновено красивият и мечтателен глас произнесе:

— Здравейте, Дъдлин, познахте ли ме?

— Не, не можах да ви позная.

— С вас говори Едгар По.

— Кой По?

— Авторът на „Падението на дома Ешер“.

— Престанете да се шегувате. Вие знаете ли с кого говорите?

— Зная. С професор Дъдлин, създателя на физичната хипотеза за Зигзагообразния Хронос.

— Откъде се обаждате? — попитах аз, подозирайки, че ме разиграва някой студент, който не си е взел изпита при мене.

— Не мога да си дам координатите — чух аз. — Те още не са изчислени.

В гласа на отговарящия прозвуча трагична нотка, която ме разтревожи. За миг моят невидим събеседник се загуби сякаш сред вълните на времето и после пак се появи.

— Аз се намирам в движение, в много бързо движение — достигна до мене, — аз летя към вас, Дъдлин. Къде сте вие? Къде сте, за бога? Кажете си адреса.

— Град Айнщайн. Улица Дикенс, номер двеста и четиридесет.

— Град Айнщайн? В коя страна се намира той? Аз не мога да го намеря на географската карта.

— Глупак — изругах аз. — Айнщайн е най-прочутият град. Невежа! Кой сте вие?

— Едгар По.

— Аз не вярвам във възкресението на мъртвите.

— Дъдлин, защо ми говорите с такъв тон?

— Извинявайте. Започвам да се досещам, Тия дни четох, че една от най-големите студии снима биографичен филм „Едгар По“.

— Какво е това филм, Дъдлин? За първи път чувам тази странна дума.

— Разбирам ви — казах аз, — вие искате да влезете в ролята. Но какво общо имам аз с тая работа? Аз не съм биограф на Едгар По. Аз съм просто физик.

В желанието си да се отърва от странния събеседник бързо изговорих известната на всеки спасителна формула:

— Стискам ви ръката.

И после затворих телефона.

2

Моята хипотеза беше призната от всички, дори от най-консервативните професори, но всъщност никой не можа да я разбере докрай.

Десетки ентусиасти работеха в лабораториите си, едни от тях, търсейки експериментална подкрепа на моите дръзки идеи, други — неоспоримата възможност да ме посрамят и да докажат, че съм напълно несъстоятелен.

Между едните и другите се отделяше някой си Самуел Хопс, техник, който се смяташе за голям специалист и наред с това като мой приятел и привърженик, таен враг и недоброжелател. Аз нямах доверие нито в него, нито в неговия крайно припрян ентусиазъм. Този „експериментатор“, поставям в кавички думата от уважение към истинските специалисти, си позволи да се отнася към историческите факти крайно свободно и фамилиарно и уж всичко това заради истината, най-сложната и причудлива истина от всички съществуващи истини. Той беше „повикал“ някой си писател, живял в първата половина на XIX век, и тъй като опитът не беше довършен, пазеше името му в тайна.

И през ума ми мина най-нелепата и наивна мисъл, достойна по-скоро за един жител от горния палеолит, отколкото за един учен, и то съвременен — да не би по „покана“ на същия тоя техник и изобретател Хопс Едгар По да е преодолял времето и ме е ощастливил с телефонния разговор? Да не би Самуел Хопс да е изобретил телефон, който може да съединява две различни столетия, както два различни апартамента?

Но никой друг не обичаше да говори толкова много за здравия разум, както Самуел Хопс. Здравият разум — това беше онзи бог, на който Хопс, според собствените му думи, служеше и се молеше. Лекомислено и нелепо човече, което се беше посветило на една от най-точните и строги науки!

 

 

Този път се видях с Хопс в коридора на университета. Хопс имаше кръгло, лунообразно лице и извънредно къси, непропорционални за тялото ръце.

— Добър ден, Дъдлин — поздрави ме той, като се опитваше да докосне с късата си ръка рамото ми. — Един знаменит писател, който е живял в първата половина на XIX век, молил ли ви е да се срещнете с него?

— Едгар По ли?

Хопс разтревожено се огледа, после укорително поклати глава:

— Защо толкова викате? По-добре е да не споменавате на глас това име. И после, съгласно вашата хипотеза…

— За хипотезата ще говорим друг път. Да, той ме помоли.

— Надявам се, че не сте му отказали?

— Почти му отказах.

— Напразно. Аз повиках този писател, за да потвърдя експериментално вашата хипотеза. Имайте предвид старите обичаи и обидчивия характер на писателя. Надявам се, че не е във ваш интерес да попречите на интересния опит?

— Откъде можех да зная, че това е той? Аз имах всички основания да предположа, че това е артистът, който изпълнява ролята в биографичния филм.

— Вие не сте много далече от истината — каза Хопс, правейки загадъчен жест със своята къса като на бебе ръка.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

— Искам да кажа, че той е и едното, и другото. Писателят и артистът са се слели в парадоксално единство…

— Не може ли без загадки, Хопс? — казах аз.

— Докато опитът не е завършен, не може.

Като погледна ръчния си часовник, а после големия стенен в коридора, защото изглежда не се довери на своя, Хопс изведнъж се разбърза и изчезна зад вратата на асансьора.

3

Току-що бях вечерял заедно със сестра си Ана и бях излязъл да изпуша една пура в коридора. Ана не можеше да понася миризмата на тютюневия дим и аз, също като ученик, винаги пушех скришом от нея.

Телефонът иззвъня.

— Слушам — казах аз, вдигайки слушалката.

— Извинявайте — чух познат глас, — отново ви безпокои Едгар По.

— Кой По? — попитах аз, едва сдържайки гнева си. — Истинският Едгар Алън По или онзи, който изпълнява ролята, артистът Джонс?

— А кого от двамата бихте искали да видите? — Тия думи долетяха до мене, сякаш трудно преодоляваха времето и пространството.

— Вие искате да ме накарате да повярвам в преселението на душите? Вие сте аферист, шарлатан или луд!

— По-спокойно, по-спокойно, Дъдлин — чух аз. — Няма смисъл да се вълнувате. С вас говори човек, който е преодолял времето. Аз съм вече близо до вас, Филип. Чакайте ме. Утре по същото време ще бъда пред вашата врата.

На другия ден аз през цялото време очаквах определената среща. Непрекъснато мислех за него, за Едгар По, който ми беше определил среща въпреки законите на времето и пространството.

Разбира се, това беше един зъл и настойчив шегаджия, решил да се подиграе с мене и наред с това с моята хипотеза за Зигзагообразния Хронос. На моята хипотеза не й провървя тъкмо защото беше призната много бързо. Почти всички, дори специалистите, разбираха нейната същност много опростено и вулгарно. Експериментаторите вървяха по погрешен път, търсейки потвърждение на истината, най-капризната и парадоксална истина от всички съществуващи. Струва ми се, че никой от тях не ме дразнеше с тъпата си праволинейност толкова много, колкото Самуел Хопс с късите си и упорити ръце.

Той пак ме спря пред асансьора тъкмо когато имах намерение да се кача в лабораторията си.

— Едгар обади ли ви се по телефона? — попита ме той, приближавайки лунообразното си лице. Дъхът му миришеше лошо и аз леко се отдръпнах.

— Кой Едгар?

— Едгар По.

— Но моля ви, откъде, кога и как може да ми се обажда той? Да не би случайно времето да е тръгнало в обратна посока?

— И това го говори Дъдлин, създателят на хипотезата за Зигзагообразния Хронос, хипотезата, която скоро с моя помощ ще се превърне в теория? На вас известно ли ви е защо съм го поканил? Нека другите експериментатори да се занимават с елементарните частици, аз поех риска да направя нещо много по-сложно, и всичко това в името на вашата идея!

— Но на вас ясна ли ви е моята идея? Всичко, което говорите, прилича на бълнуване.

И тогава Самуел Хопс (той не се отличаваше нито с чувство за хумор, нито с добри маниери) протегна късите си ръце и каза:

— Аз мога да бълнувам, но не и ръцете ми. Те са завидно трезви и упорити, което вече неведнъж съм доказвал.

Това беше най-доброто, което той можеше да каже. Наистина, ръцете му винаги ми правеха много силно впечатление.

Аз влязох в асансьора, натиснах копчето и започнах бавно да се отдалечавам от тоя крайно настойчив събеседник.

Денят ми се стори муден и дълъг. Макар че цялото ми същество се съпротивяваше и възразяваше, аз все пак непрекъснато гледах часовника си от страх да не закъснея за тази невероятна среща.

Никога не съм бързал толкова за в къщи, както тоя ден. За щастие Ана не си беше у дома. Тя изглежда беше отишла при приятелката си и щеше да остане цялата вечер. Аз бях сам.

Звънецът на външната врата иззвъня само с две минути закъснение. На прага стоеше нисък човек с вулгарно самодоволно лице на провинциален артист. Той стоеше мълчаливо и ме гледаше с малките си свински очички.

— Мене ли търсите?

— Да.

— Кой сте вие?

— Едгар — отговори той тихо.

Аз го измерих от главата до петите и с нескрита насмешка го попитах:

— Да не би да сте Едгар Алън По?

— Едгар Джонс — отговори той. — Изпълнителят на ролята на По в биографичния филм.

— Вие ли ми се обаждахте по телефона?

— Аз.

Аз вдигнах рамене и поканих артиста да влезе в кабинета ми. Все пак не можех да му захлопна вратата под носа, макар че много се изкушавах. Не ми харесваха малките му очички, пък и целият от главата до петите не ми харесваше, особено носът му — той имаше морав нос на пияница и евтин шут.

Аз още веднъж го изгледах и казах:

— Вие никак не приличате на Едгар По. Как са могли да ви възложат тая роля?

Гостът седна на креслото от другата страна на бюрото ми, близо до камината и запали пура.

— Вие намирате, че не приличам? — попита той със сипкав глас. — А пък режисьорът Ингръм е на друго мнение. Той е доволен от мене. Напълно доволен! Когато гледате филма, няма да можете да ме познаете.

— Грим — казах аз.

— Не — възрази той, без ни най-малко да се смути. — Причината не е само в изкусния гримьор, а и в таланта.

— Кажете ми, какво ви води при мене?

— Изпраща ме изобретателят Хопс. Възможно е и той да е убедил режисьора Ингръм да ми възложи изпълнението на главната роля. Ах, измъчиха ме и Ингръм, и вашият Хопс, особено Хопс.

— Какво общо има тук Хопс? Защо се меси?

— За мене това също е загадка. Надявам се, че вие ще ми помогнете да я отгатна. На мене ми казаха, че Хопс изпълнява ваше поръчение.

— Това не е съвсем точно. Той търси експериментално потвърждение на моята хипотеза. Но е на погрешен път.

— Не мисля — каза Джонс.

— Как можете да говорите за тънкостите на съвременната физика вие, провинциалният актьор?

— Когато монтажът на филма свърши, цял свят ще ме познава.

— Не преувеличавате ли?

— Никак.

Кълбо тютюнев дим закри лицето му и тъкмо в този миг всичко потъна в тъмнина. Глас от тъмното, един невидим глас, ме попита:

— Какво става? Защо е тъмно?

— Не зная, сигурно е изгоряла електрическата крушка. Сега ще проверя.

Едва по-късно аз се сетих и съобразих, че този глас е друг, не на актьора Джонс, а гласът на оня, който беше говорил с мене по телефона.

От вълнение ръцете ми започнаха да не ме слушат. Когато най-сетне смених крушката, аз се обърках. В креслото вместо Джонс седеше съвсем друг човек. Той наистина беше Едгар По. Превъплъщението беше не само психическо, но и физическо. Гледаха ме големи замислени очи. Лицето се беше удължило. Фигурата беше станала гъвкава и стройна.

— Това вие ли сте, Джонс?

— Не — чух мечтателния хубав глас. — Този път вече не е Джонс, а Едгар Алън По.

— По? Едгар Алън По? Не може да бъде!

Той само се усмихна и не започна да ме убеждава. Той просто седеше срещу мене. Моите сетива удостоверяваха неговото присъствие. Часовникът на ръката ми потвърждаваше, че секундите текат и се превръщат в минути, обновявайки винаги бързащото за някъде битие. Той седеше с такъв вид, сякаш нямаше никаква работа и никакви грижи нито в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. Той беше освободен от всички задължения, свойствени за човека.

Измина час, а той все още седеше. Какво ми говореше? Почти нищо. Направи две-три най-обикновени забележки по отношение на електрическата светлина.

— Аз предпочитам люлеещата се светлина на свещта — каза той. — Във вашия свят са немислими нито Рембранд, нито Бетовен. Много отчетливо е всичко… И аз също съм немислим тук, във вашия свят няма сенки.

— А във вашия? — попитах аз.

Той не ми отговори. След една дълга пауза издекламира откъс от стихотворението си „Улялюм“:

Разговорът ни беше тъжен и сив,

бавен хоровод от уморени мисли,

бавен хоровод от бледи мисли…

— Нима ние не говорим? — попитах аз.

— Почти не — отвърна той. — Все пак нас ни дели столетие, Дъдлин.

— Но вие сте тука — казах аз. — Аз мога да ви докосна с ръка.

— Не е нужно — и той отстрани ръката ми.

— Надявам се все пак, че не сте призрак, нали?

— Аз съм много дебел и вулгарен, за да бъда призрак, нали? — И след като каза това, извади носната си кърпа от джоба, избърса лицето си, сякаш за да свали грима.

И в същия миг се превърна в Джонс, превърна се при запалена лампа, без да потъва в мрака. На вулгарното му лице играеше усмивка.

— Все пак това сигурно е грим — казах аз.

— А може би талант? — попита той.

— Талант, талант… Всички повтарят тази дума, а всъщност на никого не му е ясно какво значи това.

— За таланта са необходим и сенки, полумрак като на Рембранд. Е, как го изиграх?

Не му отговорих. Ако това не беше шарлатански трик или измама на чувствата, пред мене седеше гений.

Изпратих Джонс до вратата и с учудващо недоверие разглеждах неговата стереотипна вулгарна фигура.

4

Самуел Хопс ми подаде късата си дебела ръка и след като доверително приближи лицето си, ме попита:

— Е, как ви се стори Джонс?

— Изключителен актьор — казах аз.

— Според мене, посредственост.

— Но той буквално пред очите ми се превърна в По. Нито на сцената, нито на екрана не ми се е случвало да видя такива превъплъщения.

— Вулгарен и глупав — каза Хопс.

— Да, докато беше Джонс, но когато се превърна в По…

— Превърнал ли се? Не, той не се е превръщал. Аз го превърнах. Съгласно вашата хипотеза…

— За хипотезата друг път ще говорим. Сега мене ме занимава тоя феномен. Кой е тоя Джонс?

— Точка, в която се пресичат зигзагообразните линии. Съгласно вашите пресмятания…

— Стига, Хопс. Вие много произволно и небрежно тълкувате моята идея. Кой е Джонс, ви питам, кой е тоя, който съумя…

— Какво общо има с това неговото умение? Той е точката, в която се пресичат линиите… Нима вие не се сетихте, че във вашето кресло седи истинският По? Съгласно вашите изчисления…

— Стига, Хопс, стига сте ме правили на глупак. Аз искам да видя филма на Ингръм. Аз, разбира се… ценя вашите опити да потвърдите моята идея. Но вие сте на погрешен път. Обадете се по телефона на Ингръм.

Хопс избра номера и викна в слушалката:

— Ингръм, вие ли сте? Хопс ви се обажда. Ние с Дъдлин искаме да видим готовия материал. Утре ли? Не, естествено — днес. След половин час ще бъдем при вас в студията.

Точно след половин час ние бяхме там. Ингръм, кой знае защо, не пожела да се разправя с нас. Той се извини, че е зает, и отиде в монтажната, след като поръча на един от асистентите си да ни обясни това, което едва ли може да бъде обяснено с езика на здравите реални факти и обикновената логика.

Самуел Хопс седна до мене с такъв вид, сякаш той беше главният режисьор на филма.

— Най-главното е да си настойчив и упорит — каза той, като се усмихваше загадъчно. — Това е безспорно. С помощта на тия две качества аз преодолях законите на природата и го измъкнах от дъното на миналото.

— Вие имате предвид този провинциален актьор със свинските очички?

— Не, онзи, другия, който е живял преди повече от сто години.

— Пак ли започвате? Глупости! Щуротии!

— Но съгласно вашите пресмятания, координатите…

— Престанете! Вие изобщо нищо не сте разбрали. Моята идея няма нищо общо с вашата жалка метафизика!

Аз погледнах Хопс. Недоверчива, подигравателна усмивка беше изкривила неговото лунообразно лице.

— Метафизика ли? — каза той. — Сега ще се разубедите. — И посочи екрана с дебелия си къс пръст.

5

— Е, сега какво ще кажете? — попита ме Хопс, когато от екрана изчезна последният кадър от филма и в залата отново светна трезвата делнична светлина.

— Какво мога да кажа ли? Джонс е гениален.

Никога не бях виждал такава игра. Това беше истинският Едгар По, върнат от миналото посредством несравнимата игра на актьора.

Хопс се разсмя с малко престорен смях.

— Смешно ли ви се струва? — попитах то аз.

— И още как! — отвърна той. — Създателят на хипотезата за Зигзагообразния Хронос ми говори за актьорска игра, когато става дума за физическо явление, предвидено от неговата собствена хипотеза. Това не беше Джонс, който играе знаменития писател, а самият Едгар По. Пресичането на зигзагообразните линии в точката Д, в дадения случай актьорът Джонс…

— Стига пошлости! — прекъснах го аз. — Смешно ми е, когато започнете да коментирате моята статия, без да сте разбрали от нея нищичко. А ето го и самия Едгар Джонс!

Актьорът седеше в ъгъла до асистента. Като ме видя, той ми кимна. Физиономията му ми се стори смутена.

— Джонс — викнах му аз, — вие сте направили чудо!

— Чудото не съм извършил аз — каза актьорът, — а Самуел Хопс. Съгласно вашата хипотеза…

— В такъв случай аз съм извършил чудото — казах аз, — мога ли да разчитам на половината от вашия хонорар?

Изглежда Джонс нямаше чувство за хумор и не разбра шегата ми. Лицето му стана загрижено като пред каса, от която се получават пари.

В салона влезе режисьорът Ингръм. Той леко носеше едрото си хубаво тяло. Като се доближи до мене, ми каза:

— Страхувам се, че нашият филм няма да се хареса на зрителите, Дъдлин.

— Защо?

— Той е много реален и делничен. Ние успяхме да възстановим времето почти с документална точност, но не успяхме да избегнем оная монотонност, която зрителят не може да понася. Животът на знаменития писател, такъв, какъвто е бил. Без украсяване.

— Но вие нали сте доволен?

— Как да ви кажа? Не напълно. И освен това аз съм измъчен.

Той посочи с поглед Хопс, който в този момент разговаряше с актьора, и каза:

— Най-много от всичко ме измъчи тоя крайно упорит човек.

— Хопс ли? А какво общо има той с постановката на филма?

— Навсякъде си пъхаше носа. И винаги от ваше име. Нали в основата на филма е залегнала теорията за Зигзагообразния Хронос.

— Как да разбирам това?

— Не вие, а аз трябва да искам да ми обясните. Хопс избягваше да ми обяснява, извинявайки се с изключителната сложност на вашата теория, която има отношение към обратния ход на времето. Накъсо казано, за това странно обстоятелство, че ролята на Едгар По се изпълнява не само от Джонс, но и от самия По, който му идвал на помощ…

— Какви глупости! По е умрял в първата половина на деветнадесетия век…

— Аз също съм убеден в това, но Хопс… Впрочем няма защо да го упрекваме. Само благодарение на неговата упоритост ние успяхме да получим от Джонс такова силно и талантливо изпълнение. Моите асистенти смятат, че Хопс е употребил някакви химически стимулатори, които действуват на въображението на актьора. Преди всяка снимка Хопс не се отделяше нито на една крачка от Джонс. Може би действието на стимулаторите…

— Съмнително е — прекъснах го аз.

— А как да си обясним превъплъщението? Само с талант ли? Как да си обясним само тоя факт, че мъничките очи на Джонс се превръщаха в големи умни очи, като очите на Едгар По. Впрочем вие сам се убедихте в това, когато гледахте филма.

Той млъкна. Към нас се приближаваше Хопс, хванал за ръка Джонс.

— Сдобрете ни. Джонс ми е обиден, че аз не съм съгласен да обявя експеримента за завършен. Смешно! Джонс иска да си остане Джонс и не иска завинаги да се превърне в Едгар По.

6

Сестра ми Ана вероятно не си беше поставила за цел да остане стара мома, но на нея не й вървеше. Страшно не й вървеше. Всички младежи, които я ухажваха, я изоставяха след месец-два. Аз не можех да си обясня защо става така. Ана ми се струваше хубавичко и неглупаво момиче, сърдечно, скромно и дори самоотвержено.

Годините минаваха. Към Ана незабелязано се промъкваше повяхването, предвестникът на бърза и преждевременна старост. Никой от роднините и познатите не мислеше, че тя ще се омъжи, всички я смятаха за стара мома.

Аз бях много учуден, когато една сутрин Ана ми каза смутено:

— Филип, тази вечер на гости ще ми дойде моят годеник. Иска ми се да те запозная с него.

— Годеник ли? — измърморих аз. — Поне да ме беше предупредила по-отрано и да ми беше записала на едно листче името му. Ти знаеш, че не мога да помня имена.

— Няма да му забравиш името, то е много известно.

— Известно ли? Кажи го тогава.

— Едгар По.

— Ти си полудяла. По е умрял преди повече от сто години.

— Може би той е негов съименник. Но ти с него се познаваш. Той много пъти ти се е обаждал по телефона. И когато тебе те нямаше в къщи, той говореше с мене. Веднъж ми определи среща.

— И ти не му отказа?

— Той има такъв хубав, мечтателен глас, Филип. Нямах сили да му откажа. И аз отидох на срещата. Не се излъгах. Той се оказа тъкмо такъв човек, какъвто съм търсила цял живот.

— Чакай малко. Сега ще ти обясня всичко. Няма никакъв По. Съществува великият артист Джонс, който великолепно играе тая роля в новия, още неизлязъл по екраните филм. Не допускам, че Джонс ще продължи да играе играта, започната във филма.

— Не, Филип! Ти бъркаш. Той не е актьор. Впрочем ти още днес ще се убедиш.

В гласа на Ана звучеше някаква непозната нотка, която събуди у мене задрямалите чувства. Ана ми беше не само най-близка роднина, но и моя възпитаница. Майка ми и баща ми умряха рано. До известна степен аз трябваше да й заменя родителите. Когато беше още малка, аз бях много внимателен към нея. Купувах й дрехи, правех й закуската, помагах й да решава трудните задачи, водех я на театър и в зоологическата градина. По-късно това чувство на загриженост и привързаност се притъпи. Детето порасна и стана момиче, при това момиче с характер. Сега вече не аз, а тя се грижеше за мене, стараейки се да ме освободи от всичко, което пречеше на работата ми. Съдбата на Ана престана да ме интересува — тя беше просто стара мома като много други… Но аз също бях стар ерген, който най-много от всичко ценеше установения начин на живот и не желаеше да го променя.

Съобщението на Ана много ме разтревожи. Не исках да признавам пред самия себе си, че съм закоравял егоист и не исках да си променям навиците дори заради щастието на сестра си.

Вечерта Ана тихо почука на вратата на кабинета ми.

— Той вече дойде — каза тя. — Но се чувствува много неловко. Бъди внимателен с него, Филип. Много те моля.

Аз очаквах да видя артиста Джонс и не можех да разбера с какво е очаровал сестра ми тоя грозен човек, вулгарен на вид, с мънички очички. Но вместо Джонс аз видях Едгар По. Да, това беше той. Седеше в креслото, дълбоко замислен, също както на портрета в първия том на събраните му съчинения.

Като ме видя, той стана и ми подаде изящната си ръка на поет, написал „Овалният портрет“ и „Гарванът“.

— Нас ни дели времето — каза той тихо, — времето и пространството. Но аз съм тук с вас, Дъдлин, и с вашата мила сестра. Всичко това дължа на изкуството на изобретателя Хопс.

— А може би на таланта на Джонс?

— За бога, не ми говорете за тоя актьор! Обстоятелството, че зигзагообразните линии са се пресекли в точката Д, т.е. Джонс, съгласно вашата теория, според мене, е чудо, макар и обосновано от математическата логика. Но тоя актьор! От него лъха самодоволство и алчност. Знаете ли колко е поискал от студията за изпълнение на ролята?

Изведнъж По млъкна. Той мълча около час, сякаш приближаваше тая пауза към нещо недостижимо, какъвто беше самият той. Преди да си отида, той изпълни молбата на моята бедна сестра и издекламира стихотворението „Улялюм“:

Аз казах:

        — По-жарка от Диана,

тя се движи там, в далечината,

през пространството на скръбта, в далечината…

— Какъв е тоя надпис, сестро скъпа,

на тоя гроб? — попитах аз сломен.

А тя отвърна:

        — Улялюм… Улялюм…

Това е гробът на твойта Улялюм!

Той декламираше, а на мене ми се струваше, че пространството се движи заедно със стаята на сестра ми, обвивайки в мъгла трагичните и музикални думи.

Аз си излязох от стаята с чувството, че съм сънувал наяве. Като влязох в кабинета си, дълго се разхождах, търсейки логично обяснение на всичко онова, което се беше случило с мене в стаята на сестра ми. Аз бях сърдит на сестра си и на себе си, че съм разрешил на някого по непозволен начин да си играе с реалността и здравия разум, че съм допуснал да се извърши насилие над чувствата ми, над моята убеденост, че всичко, което беше станало, е невъзможно и алогично.

Само след половин час всичко се изясни. Като чух гласове в коридора, аз отворих вратата и отново видях госта със сестра ми. Той си обличаше палтото, слагаше си шапката. Беше станал по-нисък, по-дебел и по-вулгарен. Вместо замислените очи на Едгар По видях мънички очички.

Приближих се до него и казах тихо, за да не чуе сестра ми:

— Артистът Джонс?

— Да — отговори той.

— Какво правите? Вразумете се!

— Не ми пречете да играя! — каза той и изчезна.

 

 

Статията на Самуел Хопс със сензационното заглавие „Едгар По, върнат от миналото“ вдигна в лабораторията ми цяла буря. Елизабет Меб, научна сътрудничка с рязък и непоносим характер, ми подаде списанието и каза:

— Погледнете какво е направил с вашата теория тоя шарлатан!

Аз погледнах ярката и безвкусна корица на списанието. На корицата беше нарисуван ковбой, който бясно препускаше. Списанието беше за фантастично и приключенско четиво с псевдонаучна информация.

Статията на Хопс беше илюстрирана с две снимки: актьорът Джонс в живота и актьорът Джонс във филма в ролята на знаменития писател.

— Какво ще кажете? — попита Елизабет Меб и тънките й бледи устни се изкривиха в недоброжелателна усмивка.

— Засега нищо. Като прочета статията…

— Страхувам се по време на четенето да не получите удар.

— Не се безпокойте. Аз не съм толкова впечатлителен, че да си позволя статията на Хопс да победи чувството ми за хумор.

А аз започнах да чета. Трябва да кажа, че тя беше написана от човек, който умееше да разговаря с читателя. Вероятно някой от щатните сътрудници беше помогнал на Хопс да изложи мислите си така, че тяхната нелепост и погрешност да не бие на очи.

Лошо беше другото. Хопс пишеше не само за своя съмнителен експеримент, но и за моята хипотеза, чийто смисъл едва ли беше ясен не само на читателите на списанието, но и на самия него.

През XX век е имало не малко опити вулгарно да се изложи смисълът на теорията за относителността. Моята хипотеза за Зигзагообразния Хронос беше още по-беззащитна. Тя нямаше нищо общо със законите на макрокосмоса, в нея се говореше за дискретните явления, за елементарните частици, за това, че за някои от тях, открити неотдавна и подчинени на кръговите форми на движение, едностранността на времето губи своята сила.

За да възбуди интереса на читателите, Хопс беше започнал от края. Той беше направил нещо като рецензия на току-що излезлия по екраните филм за живота на Едгар По. Той се подиграваше с естетичните възторзи и разсъждения на кинокритиците по повод играта на Джонс и неговото чудесно превъплъщение.

„Игра? — питаше той. — Превъплъщение? А защо да не кажем истината, дори ако тя противоречи на опита и на здравия разум? Защо да крием истината, макар че тя е парадоксална? На екрана се появи истинският По. Да, той, авторът на необикновените разкази. Ние успяхме да го вземем от неговото време и да го доведем в нашето благодарение на сложния експеримент, направен въз основа на теоретичните разработки на известния физик Филип Дъдлин. За да не затрудняваме неподготвените читатели с математичен апарат, трябва да пропуснем доказателствата за новото дискретно разбиране на времето и неговата зигзагообразна природа. Експериментът, извършен в лабораторията на Хопс, внесе нещо принципно ново в разбирането за същността на актьорската игра… Актьорът не играе с действителността, а по-скоро действителността си играе с него. Временно той става друга личност…“

Статията беше дълга и аз нямам намерение да преразказвам нейното съдържание.

8

Аз оставих списанието и с облекчение въздъхнах. Четенето на статията на Хопс приличаше на хипнотичен сеанс.

— Е, какво ще кажете сега, драги Дъдлин? — попита Елизабет Меб.

— Той е прав само в едно отношение — отвърнах аз, — във всеки съвременен човек живее актьор. Всеки носи маска. Учудвам се, че вулгарният и не много умен Хопс е могъл толкова тънко да изложи тази нелишена от острота и наблюдателност мисъл.

— Вие сте обърнали внимание на второстепенното — каза Елизабет Меб. — Нима не ви възмути опитът му еснафски да опошли и изопачи смисъла на вашата физична идея? Той пише, че е убедил Джонс, че той вече не е Джонс, а Едгар По, извикан от миналото.

— Но може би той наистина го е убедил, Елизабет?

— Кой му е дал това право? От гледна точка на етиката това е престъпно.

— Да не говорим за етиката, Елизабет. Ще отидем много далеко. Не виждам нищо престъпно в това, че Хопс е помогнал на Джонс да си влезе в ролята и талантливо да я изпълни. Ако разсъждаваме така, както разсъждавате вие, трябва да обвиним всеки режисьор в углавно престъпление.

— Не споря — каза Елизабет. — Режисьорите далеч не са престъпници. Във всеки случай не всички. Но направи ли ви впечатление нещо друго?

— Какво имате предвид?

— Възмущава ме логическата непоследователност на Хопс. В началото на статията той намеква, че Едгар По е бил върнат от миналото за експерименталното потвърждение на вашата хипотеза, а в края става скромен и обяснява психологическото превръщане на Джонс със сляпата му вяра във вашата теория.

— Е, та какво от това, аз съм поласкан.

— Ето на̀ — каза Елизабет с възмущение, — вие вече сте готов да амнистирате Хопс, а заедно с него и тоя мошеник Джонс.

— Елизабет, вие убедена ли сте, че Джонс е мошеник? Какви основания имате?

Елизабет не ми отговори и направи презрителна и подигравателна гримаса.

Стана ми неприятно. Въпросът, какво представлява Джонс, имаше за мене не само академично значение. Джонс продължаваше да идва у нас и да ухажва моята нещастна сестра, превъплъщавайки се в Едгар По. Аз всячески се противопоставях на това, но той всеки път ми казваше:

— Не ми пречете да играя.

Ана също беше недоволна от моето вмешателство в интимния й живот.

— Ти си егоист, Филип — упрекваше ме тя. — Ах, какъв безсърдечен егоист си ти. Преди не го забелязвах.

Не толкова думите й, колкото интонацията на гласа й, проникващ до дъното на моето същество, ми действуваше силно. Всеки път аз отстъпвах пред силата на тая интонация и допусках това, което не можеше да се допуска. Актьорът продължаваше да посещава дома ни. Колкото и да размишлявах, не можех да разбера истинската му цел. С какво можеше да го прелъсти него, световно известния човек, моята бедна сестра?

9

Тази вечер аз научих нещо важно. Като се върнах от работа, намерих сестра си в къщи. Съдейки по миризмата на тютюневия дим, гостът току-що си беше отишъл.

— Ти не ми позволяваш да пуша в стаята ти, а на актьора Джонс всичко е позволено.

— Той не е актьорът Джонс.

— А кой е?

— Едгар По.

— Стига си говорила глупости! Това е диващина! И най-важното, смешно е! Ти не си меланезийка от Трибриандовите острови, а цивилизована жена, сестра на учен.

— И въпреки това той не е актьорът, а Едгар По!

— Толкова по-зле — казах аз, — та това е двусмислено и страшно. Значи при тебе идва призрак, нещо, което се намира отвъд реалността!

— Не, той не е призрак. Той е жив, страдащ, много чувствителен и всичко разбираш човек.

— Не вярвам! Артистче, което има нечисти цели! Защо идва тука?

— Горкото момче — каза тя. — Добре че не може да чуе тия ужасни думи. Млъкни!

— Това момче е на повече от четиридесет години. На тая възраст…

— Млъкни! Моля те. Да знаеш колко му е тежко, как тъгува по своето време, от което толкова безжалостно го е изтръгнал физичният опит на Хопс.

— Глупости! Хопс много вулгарно и порочно тълкува моята хипотеза. Разбери — твоят Джонс не е елементарна частица. А моята теория за времето и пространството има отношение само към микрокосмоса.

— Горкото момче! Той ми говори за твоята теория и за опита на Хопс, за опита, който е сполучлив. И той ме помоли да те накарам да го върнеш отново там.

— Къде?

— В деветнадесети век, в който е живял и писал разказите си.

— Той често е пишел много жестоки разкази, макар и много талантливи…

— И все, пак с него не може да се постъпва толкова жестоко, както е постъпил Хопс само за да потвърди твоята концепция.

— Добре, Ана. Да допуснем, че аз за момент повярвам в тая нелепост… Но обясни ми, защо той прилича на актьора Джонс?

— Така ти се струва. Ти си се убедил в това. А между другото…

Тя не можа да завърши и се разплака.

— Горкото момче, на него му е тясно в нашия свят… И аз му обещах да му помогна…

Никога не съм могъл да понасям женски плач, чуждо страдание. А сега плачеше моята сестра. Раменете й се тресяха.

— Къде е логиката? — попитах аз. — Нали го обичаш?

— Да, обичам го. Това е първият човек, когото съм обикнала истински. И затова те моля да му помогнеш да се върне в своето време, в своя век, при хората, които са го заобикаляли, докато жестокият и груб опит на твоя Хопс не го е откъснал безжалостно от средата му.

— Но може би ти също искаш да отидеш с него?

— Не. Това е ненужно и невъзможно. Аз ще остана тука, с тебе, и ще си спомням за него… Върни го, Филип! Върни го, много те моля! Аз няма да те оставя на мира, докато ти не го върнеш в неговия век. Върни го!

— Това е невъзможно, Ана. Разбери, времето е еднопосочен необратим процес. Бъдеще ще има, но минало няма да има никога и то никога няма да се върне.

— Но той много пъти ми е обяснявал твоята теория за времето. Според твоите изчисления, времето съвсем не е еднопосочно и то е обратимо.

— Да, Ана, но само в микрокосмоса, където законите са други… Ако твоят Джонс беше микрочастица!…

— Той не е Джонс, а Едгар По. И ти си длъжен да го върнеш. Ти ще направиш това заради мене, Филип, нали? Заради твоята единствена сестра.

— О, ако можех да го направя!

Тихо, мълчаливо, като крадец, аз излязох от стаята на Ана и се заключих в кабинета си.

10

Вестникарчетата крещяха:

— „Последни новини! Безследно е изчезнал знаменитият киноартист Едгар Джонс. Предполага се, че се е самоубил!“

Аз приближих колата до тротоара, повиках един вестникар, купих вечерния вестник и започнах да чета. Но бележката беше малко по-обстоятелствена от виковете на вестникарчетата. В бележката се съобщаваше, че много преди да изчезне, артистът Джонс е казвал на познатите си, че той не е Джонс, а Едгар По — жертва на физичен експеримент, и е бил повикан от миналото, за да потвърди една нова „налудничава“ хипотеза… Станало известно също, че по време на снимките Джонс, който е изпълнявал главната роля, е взимал химически стимулатори, които силно са действували на емоционалната сфера.

Аз вече исках да сгъна вестника, когато погледът ми попадна на едно съобщение, което ме слиса.

„Неотдавна в Балтимор — прочетох аз — литературният историк Крениоу е намерил неизвестен, непубликуван досега разказ на Едгар По. В разказа се говори за пътуване във времето от XIX век до края на XX. Четете нашия вестник! В един от следващите броеве ще бъде публикувана тази сензационна находка!“