Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Youth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
noisy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Джоузеф Конрад. Съчинения в пет тома. Том първи. Разкази и новели

Превод от английски: Васил Антонов, Григор Павлов, Светослав Пиперов, Христо Кънев

Съставител и редактор: Христо Кънев

Английска. Първо издание

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Художествен редактор: Богдан Мавродннов

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Елена Върбанова

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

 

© Дмитрий Урнов, предговор, 1985

© Васил Антонов, Григор Павлов, Светослав Пиперов, Христо Кънев, преводачи

© Христо Кънев, съставител, 1985

© Богдан Мавродннов, библиотечно оформление, 1985

 

Joseph Conrad

THE Lagoon

„Tales of Unrest“

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

An Outpost of Progress

„Tales of Unrest“

Doubleday, Page & Company Garden City, New York 1925

 

Youth

Typhoon

Falk

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

Heart of Darkness

Hanover House

New York

1953

 

The Secret Sharer

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

Дадена за набор на 25.X.1984 г.

Подписана за печат на 4.II.1985 г.

Излязла от печат м. март 1985 г.

Изд. №1825

Формат 84×108/32

Печ. коли 27 Изд. коли 22,68

УИК 21,59

 

Цена 3,13 лв.

 

ЕКП 95366 72611; 5557-118-85

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Това би могло да се случи само в Англия, където хората и морето взаимно се преливат — морето навлиза в живота на повечето хора, а хората знаят нещичко или всичко за морето чрез развлечението, странствуването, борбата за изкарване на хляба.

Седяхме около една махагонова маса, която отразяваше бутилката, чашите с кларет и лицата ни, както се бяхме облегнали на лакти. Бяхме неколцина — директор на компания, счетоводител, адвокат, Марлоу и аз. Директорът бе завършил „Конуей“, счетоводителят — карал четири години морска служба, адвокатът — ревностен тори, привърженик на консервативното течение в англиканската църква, чудесен другар и честен човек, старши помощник на корабите на Пиренейско-Източното параходство в доброто старо време, когато пощенските кораби имаха реи поне на две от мачтите си и достигаха Китайско море, гонени от хубав попътен мусон, опънали всичките си допълнителни платна. И петимата бяхме започнали живота си в търговския флот. Всички бяхме свързани здраво с морето и с другарите си по морска служба, а такава връзка не може да създаде дори най-силната страст към водния спорт и морските пътешествия, тъй като те са само развлечение, а морската служба — живот.

Марлоу (поне аз смятам, че той така пишеше името си) разказваше историята или по-точно хрониката на едно пътешествие:

— Да, видял съм и аз нещичко от Източните морета; най-добре си спомням обаче първото си пътуване дотам. Вие, приятели, знаете, че има такива пътешествия, които като че служат за окраска на живота, като символ на битието. Човек се бори, работи, поти се, едва не се погубва, а понякога наистина се погубва в стремежа да извърши нещо — и не може. Не по своя вина. Просто не може да извърши каквото и да било на този свят — нито голямо, нито малко, нищичко — дори да се ожени за някоя стара мома, или пък да превози до определено пристанище нищо и никакъв товар от шестстотин тона въглища.

Този епизод е паметен във всяко отношение. За пръв път потеглях към Изтока, за пръв път щях да бъда втори помощник; това пътуване щеше да бъде първо и за моя шкипер като такъв. Съгласете се, че му е било крайно време. Беше на не по-малко от шейсет години; дребен, с широк, не много прав гръб, превити рамене и единият крак по-крив от другия; той целият изглеждаше странно изкривен, каквито са често хората, работещи на полето. Лицето му напомняше орехотрошачка — брадата и носът сякаш се мъчеха да се затворят над хлътналата уста, — оградено от стоманеносиви пухкави косми, те наподобяваха превръзка от суров памук, очернена с въглищен прах. Шкиперът имаше сини очи на старческото си лице и те изглеждаха досущ момчешки с онзи израз на прямота, който някои съвсем обикновени хора запазват до края на живота си благодарение на редкия вътрешен дар — да бъдат простодушни и честни. Чудя се какво го накара да приеме тъкмо мен. Идвах от един първокласен австралийски клипер, на който бях трети помощник-капитан, а този шкипер, изглежда, смяташе първокласните клипери за аристократични и възвишени. Той ми каза: „Знаете ли, на този кораб ще трябва да поработите.“ Отговорих, че ми се е налагало да работя на всички кораби, където съм бил досега. „Да, но този е по-различен, а вие, господата от големите кораби… И все пак мисля, че сте подходящ за нас. Явете се утре.“

И аз се явих. Това бе преди двайсет и две години; току-що бях навършил двайсет. Как лети времето! Това бе един от най-щастливите дни в живота ми. Представете си! За пръв път втори помощник — истински отговорен пост! Не бих се отказал от тази сполука за нищо на света. Старшият помощник ме огледа внимателно. Той също беше стар, но от по-друг тип. Имаше римски нос, снежнобяла дълга брада и се казваше Махун, но настояваше да го наричаме Ман. Разполагаше с добри връзки, ала все пак нещо пречеше на сполуката му и не бе успял да се издигне.

Колкото до капитана, той години наред бе служил на каботажни кораби, после в средиземноморския и след това в западноиндийския търговски флот. Не беше минавал нито веднъж край нос Хорн и нос Добра Надежда. Пишеше трудно, с несигурен почерк и писането никак не го интересуваше. И двамата, разбира се, бяха прекрасни моряци и тъй като бяха много по-възрастни от мене, ме караха да се чувствувам като малко момче край своите дядовци.

Корабът също беше стар. Казваше се „Юдея“. Странно име, нали? Беше собственост на някой си Уилмър Уилкокс или нещо подобно; той обаче се разорил и умрял преди двайсет и повече години и затова точното му име не е от значение. Корабът се намираше от дълго време на ремонт в доковете на Шадуел. Можете да си представите състоянието му. Той беше целият в ръжда, прах, мръсотия, със сажди по мачтите и изцапана палуба. Все едно че бях излязъл от палат, за да се озова в порутена колиба. Около 400-тонен, с примитивен брашпил, дървени резета по вратите и никъде нито късче месинг „Юдея“ имаше голяма четириъгълна кърма. Под името, изписано с големи букви, личеше богатата спирална дърворезба, златният бронз на която бе поизбелял, и подобие на герб с мото под него: „Стори го или умри.“ Помня, че това ми направи силно впечатление. В девиза имаше романтика — нещо, което ме накара да обикна тази стара коруба, нещо, което допадаше на моята младост!

Напуснахме Лондон с баласт — пясък, — за да натоварим въглища в едно северно пристанище и ги откараме в Банкок. Банкок! Изпитвах трепет при това име. От шест години бях моряк, но бях видял само Мелбърн и Сидни, много хубави места, бих казал дори очарователни… ала Банкок!

Излязохме от Темза, опънали платна и с лоцман, който добре познаваше Северно море. Казваше се Джърмин и все се измъкваше до камбуза, за да суши на печката носната си кърпа. Очевидно той никога не спеше. Беше мрачен човек с вечна сълза, блестяща на края на носа му; той или си спомняше минали неприятности, или имаше такива в момента, или пък очакваше някакви нови — не можеше да бъде щастлив, дори всичко да беше наред. Изпитваше недоверие към мен поради младостта ми, здравия ми разум и качествата ми като моряк и възприе навика да проявява това недоверие по повод на стотици дребни неща. Осмелявам се да кажа, че той беше прав. Доколкото си спомням, тогава знаех съвсем малко, а и сега не зная кой знае колко повече; към този Джърмин обаче изпитвам омраза до ден-днешен.

Цяла седмица се влачихме до Ярмът Роудс, а после ни връхлетя буря — прочутата октомврийска буря отпреди двайсет и две години. Вятър, светкавици, лапавица, сняг и ужасно море. Носехме се като перушинка и можете да си представите в какво окаяно положение сме били, като ви кажа, че фалшбордовете ни бяха разбити и палубата наводнена. Втората нощ баластът се премести на подветрената страна, а по това време бурята ни бе отнесла някъде към Догър Банк. Не ни оставаше нищо друго, освен да слезем с лопати и се опитаме да изправим кораба, и ето ни долу в широкия трюм, тъмен като пещера, лоените свещи трептяха, забодени на бимса, горе виеше бурята, корабът подскачаше като побеснял, наклонен на една страна; там бяхме всички — Джърмин, капитанът, — всички, и макар едва да се крепяхме на краката си, работехме трескаво като гробари, опитвайки се да прехвърлим мокрия пясък към наветрената страна. При всяко подскачане на кораба се виждаше смътно в полумрака как хората падат, размахали отчаяно лопатите. Един от юнгите (при нас те бяха двама) под въздействието на странната сцена плачеше сърцераздирателно. Чувахме го как хленчи някъде сред тъмата.

На третия ден бурята стихна и скоро ни взе на буксир един влекач от северното крайбрежно плаване. Бяхме изгубили шестнайсет дена, за да стигнем от Лондон до Тайн! Когато влязохме в дока, се оказа, че сме изпуснали реда си за товаренето и трябваше да чакаме цял месец. Мисис Биърд (името на капитана беше Биърд) пристигна от Манчестър да се види със стария. Тя заживя на борда. Екипажът се пръсна кой накъдето види и на кораба останаха само капитанът, помощниците, единият юнга и стюардът — мулат, който се обаждаше на името Ейбрахам. Мисис Биърд беше възрастна жена със сбръчкано като зимна ябълка румено лице и с фигура на младо момиче. Веднъж ме видя да си зашивам копче и настоя да й дам да ми поправи ризите. В това имаше нещо неприсъщо за капитанските жени, каквито бях виждал на бордовете на първокласните клипери. Когато й занесох ризите, тя рече: — А чорапите? Трябва да се закърпят, сигурна съм. Нещата на Джон — на капитан Биърд — вече приведох в ред и сега с удоволствие бих свършила още нещо.

Чудесна бабичка! Тя прегледа и поправи бельото ми, а през това време аз за пръв път прочетох „Сартор Ресартъс“ и „Пътуване до Кива“ от Барнаби. Тогава не разбрах много добре първата книга, но помня, че по онова време предпочитах войника пред философа и предпочитанието ми се потвърди от живота. Единият беше човек, а другият — нещо по-голямо… или по-малко. Те и двамата обаче са покойници, мисис Биърд също умря… Младостта, силата, геният, мислите, постиженията, простодушните сърца — всичко умира. Но както и да е.

Най-сетне натоварихме кораба. Наехме екипаж. Осмина здрави мъже и двама юнги. Вечерта ни изтеглиха на буксир към шамандурите при входа на дока; бяхме готови за отплаване и смятахме да потеглим на следния ден. Мисис Биърд трябваше да си замине за вкъщи с нощния влак. Когато корабът бе привързан към пристана, събрахме се да пием чай. На масата всички мълчаха — Махун, старата семейна двойка и аз… Свърших пръв и се измъкнах да пуша; каютата ми се помещаваше в рубката точно срещу кърмовата куверта. Имаше прилив; духаше силен вятър и ръмеше. Двойните врати на дока бяха отворени и парните кораби за въглища влизаха и излизаха сред мрака; ярко горяха светлините им, шумно пляскаха витла, гърмяха скрипците, от кейовете ехтяха викове. Наблюдавах в нощта върволицата от светлини по мачтите, която извиваше нагоре, и зелените светлини, които се спускаха надолу; изведнъж пред мен лумна червен блясък, изчезна и се появи отново. Съвсем наблизо се откроиха смътните очертания на носа на някакъв параход. Извиках надолу към каютата:

— Бързо горе!

А после от мрака прозвуча нечий изплашен глас:

— Спрете кораба, сър!

Удари камбана. Друг глас извика предупредително:

— Вървим право към този барк, сър!

Отговорът прозвуча сърдито:

— Добре!

После отекна силен трясък: тъпият нос на парахода закачи фоквантите на „Юдея“. Последва кратък смут, чуха се викове, припрени стъпки. Парата зарева. После някой каза:

— Благополучно, сър…

— При вас всичко наред ли е? — попита сърдитият глас.

Втурнах се напред да видя има ли повреди и извиках в отговор:

— Изглежда, да.

— Заден ход! — изкомандува сърдитият глас.

Заби камбана.

— Кой е този параход? — изписка Махун. Виждахме само грамадната му сянка, която отстъпваше назад. Те ни извикаха някакво име — име на жена: Миранда, Мелиса или нещо такова.

— Още месец ще трябва да киснем в тази проклета дупка — каза ми Махун, когато с фенери в ръце заоглеждахме разбитите фалшбордове и скъсаните въжета. — Но къде е капитанът?

През цялото време не го бяхме видели, нито чули. Тръгнахме да го търсим на кърмата. Нейде от дока достигна до нас жален вик:

— Ей, „Юдея“!…

Как, по дяволите, бе попаднал там капитанът?…

— Ало! — завикахме ние.

— Плавам в нашата лодка без весла! — извика той.

Един окъснял лодкар ни предложи услугите си и Махун се спазари с него за половин крона да довлече на буксир нашия шкипер; първа обаче изкачи трапа мисис Биърд. Двамата почти час плавали из дока под ръмящия студен дъжд. За пръв път в живота си бивах толкова учуден.

Излиза, че той, като чул вика ми „Всички горе!“, веднага разбрал каква е работата, грабнал жена си, изтичал на палубата, прекосил я и слязъл в нашата лодка, която била вързана за трапа. Трудна задача за един шейсетгодишен старец. Представете си как този старец юнашки е носил на ръце бабичката си — своята другарка в живота. Настанил я на седалката за гребеца и тъкмо се канел да се качи пак на борда, когато фалинът някак се скъсал и двамата били отнесени от кораба. Разбира се, в суматохата не сме чули виковете му. Имаше посрамен вид. Жена му обаче каза весело:

— Мисля, че сега вече няма да има значение, ако изпусна влака.

— Да, Джени, върви долу да се постоплиш — измърмори той, а после се обърна към нас: — Морякът не бива да има работа с жени — запомнете го от мен. Ето че липсвах от кораба. Добре, че не се случи някаква беда. Да вървим да видим какво е разбил този глупав параход.

Повредите бяха незначителни, но ремонтът ни задържа три седмици. Към края на последната седмица занесох до гарата куфара на мисис Биърд, тъй като капитанът бе зает със своите агенти, и я настаних удобно в един третокласен вагон. Тя отвори прозореца и ми каза:

— Вие сте добро момче. Ако видите Джон — капитан Биърд — нощем без шалче, напомнете му от мое име добре да си загръща врата.

— Непременно, мисис Биърд — отвърнах аз.

— Вие сте добро момче. Забелязах колко сте внимателен към Джон — към капитана…

Влакът изведнъж потегли; аз свалих шапка на старицата. И повече не я видях… Подайте бутилката.

На другия ден излязохме в открито море. Три месеца бяха изминали от момента, в който потеглихме от Лондон на път за Банкок. А си мислех, че ще бъдем в открито море най-много след две седмици.

Беше януари и имахме чудесно време — ясно и слънчево. Зиме то е по-очарователно, отколкото лете, защото не сте го очаквали, и такова време ви ободрява, а вие знаете, че това не ще е за дълго, че не може да бъде за дълго. Такова време прилича на неочаквано наследство, внезапна находка, рядка сполука.

Това продължи, докато плавахме в Северно море, в Ламанш и по-нататък, докато не се отдалечихме на около триста мили западно от Лизардс; тук задуха югозападен вятър и почна да се засилва. След два дена той прерасна в буря. Сред вълните на Атлантическия океан „Юдея“ подскачаше като стар сандък за свещи. Вятърът духаше ден след ден — злобно, без прекъсване, съчувствие и отдих. Светът представляваше само огромни разпенени вълни, които връхлитаха върху нас, а небето се прихлупи тъй ниско, че сякаш можеше да го стигнем с ръка, и беше мръсносиво като окаден таван. В бурното пространство, което ни окръжаваше, летяха валма пяна. Ден след ден и нощ след нощ се чуваше само воят на вятъра, бученето на морето, шумът на водата, лееща се по палубата. Нямаше покой нито за кораба, нито за нас. Той се мяташе, гмуркаше, забиваше нос, присядаше назад, въртеше се насам-натам, стенеше и на палубата ние трябваше здраво да се държим, а долу стискахме с все сила койките. И тялото, и духът ни изнемощяваха от постоянното напрежение.

Една нощ Махун ми заговори през малкия илюминатор до моята койка; той се отваряше точно над леглото ми. Лежах буден, обут и се чувствувах така, сякаш не бях спал години, а не можех да заспя, колкото и да се мъчех. Махун развълнувано промълви:

— Лотът у вас ли е, Марлоу? Помпите не работят. Дявол да го вземе, работата е сериозна.

Дадох му лота и пак легнах, като се мъчех да мисля за най-различни неща, но в главата ми бяха все помпите. Когато излязох на палубата, моряците още изчерпваха водата и моята вахта ги смени на помпите. На светлината на фенера, изнесен на палубата, за да се види отчитането на лота, аз забелязах уморените им сериозни лица. Помпихме всичките четири часа. Помпихме цялата нощ, целия ден, цялата седмица — вахта след вахта. Корабът се разхлабваше все повече и силно течеше — не чак толкова, че да ни удави отведнъж, но достатъчно, за да ни умори от работа на помпите. А докато изчерпвахме водата, корабът ни изоставяше част по част: бяха отнесени фалшбордовете, изтръгнати пилерсите, разбити вентилаторите, вратата на рубката натикана вътре. На кораба не бе останало нито едно сухо местенце. Той бавно се превръщаше в кухина. Баркасът стана на трески, но като по чудо продължаваше да се крепи на висилките. Сам го бях връзвал и се гордеех с извършеното от мен, което така дълго противостоеше на яростта на морето. А ние все помпихме. И нямаше никакъв признак за оправяне на времето. Морето беше бяло като завивка от пяна, като котел с кипящо мляко; никакво разкъсване на облаците — прозирка поне колкото човешка длан, макар само за десет секунди. За нас нямаше никакво небе, нямаше нито звезди, нито слънце, нито вселена — нищо освен гневните облаци и побеснялото море. Изчерпвахме водата вахта след вахта, борейки се за живота си: струваше ни се, че това продължава месеци, години, цяла вечност, сякаш сме умрели и попаднали в ада на моряците. Забравихме деня от седмицата, името на месеца, забравихме в коя година живеем и били ли сме някога на брега. Платната бяха отнесени, океанските вълни заливаха кораба ни, а на нас ни беше все едно. Въртяхме ръчките на помпите и гледахме с идиотски очи. Веднага щом изпълзяхме на палубата, аз завързвах с въже моряците, помпите и гротмачтата и почвахме да въртим ръчките — въртяхме ги непрестанно, а водата достигаше до кръста ни, до шията, заливаше дори главите ни. Беше ни все едно. Забравили бяхме какво е да си сух.

Понякога ми идваше в главата мисълта: „Та това е дяволски чудесно приключение! Като в книга. И то при първото ми плаване като втори помощник… а съм само двайсетгодишен… и понасям трудностите не по-зле от всички тези хора, поддържам дух в своите момчета.“ Бях доволен. От това изпитание не бих се отказал за нищо на света. Обземаха ме мигове на тържество. Всеки път, когато старият, оголен от всичко кораб се гмурнеше тежко, издигнал високо задницата си, ми се струваше, че „Юдея“ отправя като молба, като предизвикателство, като вик към безмилостните облаци думите, написани на кърмата: „Юдея, Лондон. Стори го или умри.“

О, младост! Каква сила, вяра, фантазия! За мен „Юдея“ не беше старо корито, превозващо товар въглища, за мен тя олицетворяваше борба, проверка, изпитание на живот и смърт. Мисля за нея с радост, с любов, с тъга — както вие мислите за покойник, когото сте обичали. Аз никога не ще я забравя… Подайте бутилката.

Една нощ, когато изпомпвахме водата, завързани — както ви обясних — за мачтата, оглушени от вятъра и така потиснати, че нямахме сили дори да си пожелаем смърт, една тежка вълна връхлетя на борда и ни заля. Веднага щом си поех дъх, аз извиках: „Дръжте се здраво, момчета!“ и изведнъж почувствувах как нещо твърдо, което плаваше по палубата, ме удари в прасеца. Опитах се да хвана този предмет, но не успях. Разбирате, нали, беше толкова тъмно, че на стъпка не можехме да се виждаме.

След удара корабът за малко се успокои и неизвестният предмет пак ме удари по крака. Този път обаче го хванах — оказа се обикновена тенджера. Отпърво, затъпял от умора и мислейки само за помпите, аз не разбрах какво държа в ръка. Но ето че ме осени проблясък и извиках:

— Момчета, отнесена е рубката! Оставяй помпите! Ще търсим кока.

На носа имаше рубка, в нея се помещаваха камбузът, койката на кока и кубрикът. Понеже ден след ден очаквахме всичко това да се озове зад борда, на моряците бе заповядано да спят в каюткомпанията — единственото безопасно място на кораба. Стюардът Ейбрахам обаче с упорството на муле не желаеше да се раздели с койката си — мисля, че от страх, като добиче, което не иска да напусне обора си, който се руши при земетресение. И тъй ние се отправихме да го търсим. Рискувахме живота си, защото, отвързали въжето, вече не бяхме в по-голяма безопасност, отколкото върху някой сал. Но все пак тръгнахме. Рубката беше разрушена така, сякаш вътре се беше пръснал снаряд. Почти всичко бе изхвръкнало през борда — печката, койките на моряците, цялото им имущество, — но двата стълба, които крепяха част от преградата, към която бе прикрепена койката на Ейбрахам, по някакво чудо бяха оцелели. Ние заопипвахме развалините и намерихме преградата: Ейбрахам си седеше в своята койка сред отломъци и пяна и безгрижно си бъбреше нещо несвързано. Той не беше на себе си, напълно и окончателно се бе побъркал под въздействието на този внезапен шок, унищожил остатъците от неговата твърдост. Сграбчихме го, замъкнахме го на кърмата и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Разбирате, че нямаше време да го отнесем там с безкрайна предпазливост и да почакаме, докато си изясним състоянието му. Онези, които се намираха долу, щяха да го поемат от трапа. Побързахме назад към помпите. Такава работа не чака. Когато корабът здравата тече, не е шега.

Човек би помислил, че едничката цел на проклетата буря е била да подлуди бедния мулат. Призори тя стихна; на следния ден небето се проясни, вълнението спадна и корабът вече не течеше. Когато трябваше да се поставят нови платна, екипажът пожела да потеглим обратно — и наистина вече нищо друго не ни оставаше. Лодките бяха отнесени, палубата ометена от всичко, рубката изтърбушена, на моряците не им бе останала нито една дрипа освен тези на гърба им, провизиите се бяха развалили, корабът бе пробит. Обърнахме назад и — можете ли да повярвате? — вятърът задуха от изток, право срещу нас. Духаше силно, духаше, без да спре. Трябваше да се борим за всеки инч от пътя, но корабът не течеше много, тъй като вълнението беше сравнително слабо. Два часа помпене през четиричасовата вахта не е дреболия, обаче благодарение на това успяхме да достигнем Фалмът.

Населението на Фалмът живее от злополуките в морето и несъмнено изпита радост, като ни видя. Гладна тълпа корабни дърводелци наточи длетата си, щом съзря голия скелет на кораба ни. И кълна се в бога, тя здравата ни оскуба. Предполагам, че собственикът на кораба и без това е бил в трудно положение. Ние без друго закъснявахме. После бе решено да разтоварим част от въглищата и запушим пролуките над ватерлинията. Извършихме това, приключихме с ремонта, отново натоварихме въглищата, наехме нов екипаж и отплавахме — за Банкок. Към края на седмицата пак се върнахме. Екипажът заяви, че не желае да пътува за Банкок — сто и петдесет дена на такава черупка, където осем часа от двайсет и четири се налагаше да изпомпваме вода. И в морските бюлетини отново се появи краткото съобщение:

„“Юдея". Барк. От Тайн за Банкок; товар — въглища; върнал се във Фалмът поради теч; екипажът отказва да изпълни задълженията си."

Пак задържане, пак кърпеж. Собственикът на кораба дойде за един ден и заяви, че „Юдея“ е в отлично състояние. Клетият стар капитан Биърд от грижи и унижения бе заприличал на сянка. Не забравяйте, че беше шейсетгодишен и за пръв път командуваше кораб. Махун каза, че смята тази работа за крайно нелепа и че тя ще свърши зле. Аз обичах сега кораба повече от всякога и страшно ми се искаше да плавам за Банкок. Банкок! Вълшебна дума, чудесна дума. Никаква Месопотамия не можеше да се мери с него. Не забравяйте, че бях на двайсет години, за пръв път служех като втори помощник и Изтокът ме очакваше.

Потеглихме с новия екипаж — третия — и застанахме на котва на външния рейд. Корабът течеше по-силно откогато и да било. Сякаш проклетите дърводелци на свой ред бяха пробили в него дупка. Този път дори не излязохме от рейда. Екипажът просто отказа да работи на брашпила.

Върнаха ни на буксир на вътрешния рейд и станахме в известен смисъл забележителност на града. Показваха ни на новопристигналите:

— Ей този барк, който отива за Банкок, стои тук вече шест месеца… три пъти как се връща обратно…

В празнични дни хлапаците подвикваха от своите лодки: „Ей, Юдея!“ И ако се покажеше някоя глава, изкрещяваха: „Накъде? За Банкок ли?“ — и ни се присмиваха.

Бяхме останали на борда само трима. Бедният стар шкипер стоеше все в каютата си. Махун пое кухнята и неочаквано прояви истински френски гений в приготвянето на вкусни ястия. Аз апатично следях за такелажа. Превърнахме се в граждани на Фалмът. Познаваше ни всеки притежател на магазин. В бръснарницата или при търговеца на тютюн ни питаха фамилиарно: „Смятате ли, че някога ще стигнете до Банкок?“ През това време собственикът, застрахователите и фрахтовачите се караха в Лондон, а ние продължавахме да си получаваме заплатите… Подайте бутилката.

Това беше ужасно. Това бе по-лошо, отколкото да изпомпваш водата, борейки се за живота си. Сякаш бяхме забравени от целия свят, не принадлежахме никому, никъде не можехме да отидем; сякаш бяхме омагьосани и обречени да живеем вечно в този вътрешен рейд, за да влезем в устата на цели поколения крайбрежни скитници и безчестни лодкари. Получих заплатата си за три месеца и петдневен отпуск и веднага заминах за Лондон. Щях да пътувам цял ден, докато стигна дотам, и после цял ден обратно, но това не ми попречи да похарча за три дена всичките пари. Не знам какво ги направих тези пари. Помня, че ходих на мюзикхол, закусвах, обядвах и вечерях в един първокласен ресторант на Риджънт Стрийт и се върнах в уреченото време само с пълно събрание на съчиненията на Байрон и пътническо одеяло от заплатата за трите месеца. Лодкарят, който ме откарваше на кораба, ми рече: „Ей, мислех, че сте оставили тая вехтория. Тя никога не ще отиде в Банкок.“ „Много знаеш ти“ — отвърнах пренебрежително, но неговото пророчество никак не ми хареса.

Изведнъж се появи с всички пълномощия някакъв човек, сигурно агент. Той имаше червено лице, неукротима енергия и весел нрав. Отново се върнахме към живот. Доближи ни понтонен кораб и взе товара ни, а после се отправихме в сухия док, където свалиха медната обшивка. Нищо чудно, че баркът течеше. Бедният; напрегнал се пряко сили по време на бурята, той, сякаш отвратен, бе изплюл всичките кълчища от долните си шевове. Отново го запушиха, отново го обшиха с мед и той стана непромокаем като бутилка. Върнахме се при понтонния кораб и пак приехме товара.

После през една ясна лунна нощ всички плъхове ни напуснаха.

Те бяха цяла напаст за нас. Гризяха платната, унищожаваха повече провизии от екипажа, дружелюбно деляха с нас леглото и опасностите, а сега, когато корабът бе станал годен за плаване, решиха да офейкат. Извиках Махун да се полюбува на гледката. Плъховете един след друг се появяваха на релинга, за последен път поглеждаха назад и скачаха с тъп звук на празния понтонен кораб. Опитахме да ги преброим, но скоро объркахме сметката. Махун рече:

— Ами, ами! Да не сте ми казали вече, че плъховете били умни. Те трябваше да ни изоставят преди, когато едва не се намерихме на дъното. Ето ви доказателство за това колко глупави са суеверните дрънканици за плъховете. Напускат хубавия барк, за да се преместят на стар гнил понтонен кораб, където те, глупаците, дори няма какво да ядат!… Едва ли знаят по-добре от нас двамата къде не ги грози опасност или къде им е хубаво.

И като поговорихме още малко, ние достигнахме до единодушното заключение, че мъдростта на плъховете трябва да бъде основно преоценена, защото всъщност с нищо не превъзхожда човешката.

По това време историята на нашия кораб стана известна по целия Ламанш от Ландс Енд до Форландс и не успяхме да наемем моряци от южния бряг. Изпратиха ни целия екипаж от Ливърпул и още веднъж отплавахме — за Банкок.

Чак до тропиците духаше хубав попътен вятър, морето бе спокойно и старата „Юдея“ напредваше под слънчевите лъчи. Когато тя правеше по осем възела, всичко горе пукаше, а ние трябваше да връзваме шапките на главите си, но в повечето случаи се мъкнеше с три мили в час. Та и какво можехме да очакваме от нея? Беше уморена — тази стара „Юдея“. Младостта й бе преминала, както е преминала сега моята и вашата; вашата, слушатели мои! А кой приятел ще ви упрекне за вашите години и умора? Затова не се оплаквахме от нашата „Юдея“. Струваше ни се — поне на тези, които бяхме на кърмата, — че сме се родили на нея, израсли на нея, преживели на нея векове и не познаваме други кораби. Аз не хулех „Юдея“, както не бих хулил някоя стара селска черквица в родината, задето не прилича на катедрала.

Правеше ме търпелив и младостта ми. Целият Изток беше пред очите ми, целият живот, а моя опора — мисълта, че на този кораб бях подложен на изпитание и го бях издържал. И си мислех за хората от миналото, които преди столетия са плавали по същия път на кораби не по-бързи от нашия към страната на палмите, подправките, жълтите пясъци и смуглите народи, управлявани от владетели по-жестоки от Нерон и по-богати от Соломон. Старият барк се влачеше бавно, обременен от годините и товара си, а аз живеех като всеки младеж — в неведение и надежда. Корабът пътуваше ден след ден; новата позлата блестеше в лъчите на залязващото слънце и баркът тогава сякаш отправяше предизвикателно към тъмнеещите небеса думите, написани на кърмата му: „Юдея, Лондон. Стори го или умри“.

После навлязохме в Индийския океан и завихме на север, към Ява. Ветровете бяха слаби. Точеха се седмици. Корабът пълзеше напред — стори го или умри, — а в родината почнали да мислят дали да ни запишат като непристигнали в уречения срок.

Една събота вечер, когато бях свободен, моряците поискаха от мен допълнителна кофа вода — щели да се перат. Не ми се искаше толкова късно да помпя прясна вода и затова с ключ в ръка, като си подсвирквах, се упътих към носа, за да отворя форпика и взема вода.

Миризмата, която усетих там долу, ме порази — тя беше ужасна. Сякаш стотици газени лампи бяха пушили в тази дупка много дни. С радост се измъкнах пак горе. Морякът, който вървеше с мен, се закашля и рече:

— Странна миризма, сър.

Аз отвърнах нехайно:

— Казват, че това е полезно за здравето — и тръгнах към кърмата.

Най-напред пъхнах глава в четириъгълния отвор на вентилатора в средната част на кораба. Но едва вдигнах капака, от отвора излезе дим, приличен на рядка мъглица, на леко облаче. Въздухът, който идеше оттам, беше горещ, лъхна ме тежката миризма на парафин и сажди. Смръкнах веднъж и лекичко затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът гореше.

На другия ден корабът почна здравата да дими. Това, виждате ли, трябваше да се очаква — въглищата, по начало безопасни, при товаренето бяха силно натрошени и приличаха на ковашки. Освен това бяха се мокрили неведнъж. Валеше дъжд, когато ги товарехме наново от понтонния кораб, а сега, по време на този дълъг курс, те се напекоха, което беше още една причина да се самозапалят.

Капитанът ни извика в каютата. Беше разстлал на масата си карта и имаше угрижен вид. Той каза:

— Брегът на Западна Австралия не е далеч, но аз възнамерявам да плавам до нашето местоназначение. Наистина сега е месецът на ураганите, ала ние все пак ще държим курс към Банкок и ще се борим с огъня. Никакво връщане назад вече, ако ще всички да се опечем. Ще се помъчим най-първо да задушим този проклет огън, като отстраним притока на въздух.

И се помъчихме. Запушихме здраво всички отвори, но корабът пак продължи да дими. Този дим излизаше от невидими пролуки, минаваше през прегради и капаци, по неизвестен начин се просмукваше навсякъде на тънки нишки като невидима паяжина. Той проникна в каютата, в бака, отрови надпалубните постройки, усещаше се дори на гротреята. Бе ясно: щом димът излиза, значи има достъп на въздух. Това ни обезсърчаваше. Огънят не искаше да загасне.

Решихме да пробваме с вода и отворихме люковете. Грамадни облаци дим — белезникави, жълтеникави, гъсти, черни, задушливи — се издигнаха чак до върховете на мачтите. Екипажът отстъпи на кърмата. После вятърът отнесе отровния облак и ние се върнахме и продължихме работа; сега димът струеше не по-гъст от този, който бълват фабричните комини.

Нагласихме нагнетателната помпа, развихме маркуча и след малко той се спука. Беше толкова стар, колкото и корабът — допотопен маркуч, който не се поддаваше на ремонт. Тогава почнахме да черпим вода със слабата бакова помпа, да вадим вода с кофи и по този начин успяхме навреме да излеем потоци от Индийския океан в главния люк. Ярката струя проблясваше на слънцето, падаше върху пласт бял къдрав дим и изчезваше върху черната повърхност на въглищата. От люка се издигаше пара заедно с дима. Леехме в люка солена вода сякаш в бъчва без дъно. Такава беше съдбата ни на този кораб — ту да изпомпваме от него вода, ту да наливаме в него; преди извличахме вода, за да не потънем, сега отчаяно я наливахме, за да не изгорим.

А корабът пълзеше напред — стори го или умри — при ясно време. Небето беше удивително чисто и лазурно; морето — синьо, гладко, бистро — блестеше като скъпоценен камък; то се разстилаше чак до хоризонта, сякаш цялото земно кълбо се бе превърнало в огромен сапфир, приел формата на планетата. И по блестящата повърхност на великите спокойни води „Юдея“ се движеше незабележимо, обвита в гъсточерните пари, вървеше сред ленивия облак, който бавно и леко плуваше, носен от вятъра — сред отровния облак, оскверняващ великолепието на морето и небето.

През всичкото време ние, разбира се, не видяхме никакъв огън. Товарът тлееше някъде на дъното. Веднъж Махун, когато работехме рамо до рамо, каза със странен присмех:

— Сега баркът да беше започнал да тече хубавичко, както онзи път, когато излязохме от Ламанш, пожарът щеше да се прекрати. Прав ли съм?

Аз забелязах неуместно:

— А помните ли плъховете?

Гасяхме пожара и управлявахме кораба така грижливо, сякаш нищо не бе се случило. Стюардът готвеше и ни прислужваше. От останалите дванайсет души осмина работеха, а четирима почиваха. Работеха всички, в това число и капитанът. На кораба се установи равенство и ако не мога да го назова „братство“, бих казал поне „добри отношения“. Понякога някой, изливайки в люка кофа вода, извикваше: „Да живее Банкок!“, а останалите се смееха. По-често обаче бивахме мълчаливи и сериозни и изпитвахме жажда. О, каква жажда изпитвахме! А водата трябваше да се изразходва разумно. Дажбите бяха строго ограничени. Корабът димеше, слънцето жареше… Подайте бутилката.

Опитахме всичко. Помъчихме се дори да разкопаем въглищата и стигнем до огъня. Никакъв резултат, разбира се, не постигнахме. Човек не можеше да остане долу повече от минута. Махун, слязъл пръв, припадна и морякът, който отиде да го измъкне, също припадна. Изтеглихме ги на палубата. После долу скочих аз, за да покажа колко лесно става това. Дотогава те вече набраха опит и си позволиха удоволствието да ме изтеглят с кука, вързана за четката, с която миехме пода. След това нямах никакво желание да сляза за лопатата, останала долу.

Работата започна да взема съвсем лош обрат. Спуснахме във водата баркаса. Втората лодка също бе приготвена за спускане. Имахме и трета, четиринайсет стъпки дълга, тя се намираше на сигурно място, на висилките до кърмата.

После — о, чудо! — димът изведнъж намаля. Удвоихме усилията си, заливайки с вода трюма на кораба. След два дена димът изчезна напълно. На всички лица се появи широка усмивка. Това беше в петък. В събота никой не работи; само следяхме курса — и толкова. Моряците си изпраха дрехите, умиха се за пръв път от две седмици и получиха специален празничен обед. Те говореха с пренебрежение за самозапалването и твърдяха, че юнаци като тях винаги ще успеят да се справят с такова нещо. Кой знае защо, всички се чувствувахме така, сякаш бяхме получили голямо наследство. Но отвратителната миризма на изгоряло си остана на кораба. Очите на капитан Биърд хлътнаха, бузите — също. По-рано не бях забелязвал колко силно прегърбен и изкривен е той. Двамата с Махун важно се разхождаха около люковете и вентилаторите, като душеха въздуха. Тогава изведнъж открих, че клетият Махун е много, много стар. Що се отнася до мен, аз бях щастлив и горд, сякаш с моя помощ се печелеше голяма морска битка. О, младост!

Нощта бе ясна. На утрото забелязахме на хоризонта мачтите на кораб, който се връщаше в родината — първия, срещнат от нас от няколко месеца. Най-сетне наближавахме сушата — Ява бе на сто и деветдесет мили от нас, почти право на север.

На следния ден моята палубна вахта беше от осем до дванайсет. По време на закуската капитанът отбеляза:

— Чудно как дълго стои в каютата тази миризма.

Към десет часа, когато старшият помощник беше на кърмовата куверта, аз за миг слязох на палубата. До гротмачтата откъм кърмата имаше дърводелски тезгях; облегнах се на него, смучейки лулата си, а дърводелецът, младо момче, ме доближи и заговори. Той рече:

— Май нелошо се справихме с това, а, сър?

Тогава забелязах с досада, че този глупчо се мъчи да събори тезгяха. Казах лаконично:

— Не бива, Чипс — и изведнъж изпитах странно усещане, някаква нелепа илюзия: стори ми се, че кой знае как съм се озовал във въздуха. Чух нещо като гигантска въздишка, сякаш хиляда великана едновременно казаха „Уф!“, и почувствувах тъп удар, от който веднага ме заболяха ребрата. Не можеше да има съмнение — аз наистина бях във въздуха и тялото ми описваше къса парабола. Колкото и бързо да стана това, в главата ми преминаха разни мисли и доколкото си спомням, в такъв ред: „Дърводелецът тук няма вина… Какво е това?… Катастрофа?… Подводен вулкан?… Въглища, газ!… Ей богу, хвръкнахме във въздуха… Всички са убити… Ще падна в задния люк… Там има огън…“

В момента на взрива въглищният прах в трюма гореше с мътночервен пламък. Само миг, безкрайно малка част от секундата, бе изминал от момента, в който се разлюля тезгяхът, а аз вече лежах проснат върху товара. Скочих на крака и се изкатерих горе с такава бързина, като че ме изхвърли пружина. Палубата беше покрита с отломъци, лежащи напреки като дървета в гора след ураган; пред мен се полюшваше огромна завеса от мръсни парцали — това беше гротът, изцяло разкъсан. Помислих си: „Ей сега ще рухнат мачтите“ и побързах да се махна оттам, като допълзях на четири крака до кърмовия трап. Първия, когото видях, беше Махун, с очи като чаши и с отворена уста; дългите му бели коси бяха настръхнали, окръжавайки главата със сребърен ореол. Той тъкмо се канел да слезе долу, когато горната палуба почнала да се люлее, да се надига и пред очите му станала на трески, а той се вкаменил от почуда на горното стъпало. Гледах го и не вярвах на очите си, а той пък ме гледаше някак странно, с изплашено-любопитен поглед. Не знаех, че нямам ни коса, ни вежди, ни мигли; не знаех, че от наболите ми мустачки не е останала и следа, а лицето ми е черно, едната буза раздрана, носът порязан, по брадичката тече кръв. Бях изгубил фуражката си, единият пантоф липсваше и ризата ми бе на парцали. За всичко това нямах никаква представа. Бях поразен от факта, че корабът все още се държи на повърхността, че кърмовата куверта е цяла и най-вече, че виждам пред себе си жив човек. Ясното небе и спокойното море също будеха у мен изумление. Навярно съм очаквал те да се гърчат от ужас… Подайте бутилката.

Изведнъж се разнесе глас, който викаше кораба — дали идваше някъде отгоре, от небето, не можех да реша. А после видях капитана; той просто се беше побъркал. Развълнувано ме попита:

— Къде е масата от каюткомпанията? — Този въпрос ми подействува ужасяващо. Разбирате ли, току-що бях излетял във въздуха и целият треперех от това изпитание, затова не бях още сигурен жив ли съм, или не. Махун му затропа с крака и изкрещя:

— Милостиви боже! Нима не виждате, че палубата експлодира?

Гласът ми се възвърна и аз запелтечих, сякаш съзнавах, че съм пренебрегнал сериозно дълга си:

— Не зная къде е масата от каюткомпанията.

Това приличаше на зловещ сън.

И знаете ли какво поиска капитанът в следния миг? Поиска да стъкмим платната на реите. Много спокойно, сякаш потънал в размисъл, той настояваше да стъкмим платната на фокреята.

— Не зная дали е останал някой жив — изрече почти през сълзи Махун.

— Навярно — кротко настоя капитанът — ще се намерят достатъчно хора, за да извършим тази работа.

Оказа се, че старецът е бил в каютата си и навивал хронометрите, когато от сътресението се завъртял като пумпал. И веднага — както ни обясни по-късно — си помислил, че корабът се е ударил в нещо, след което се втурнал към каюткомпанията. Там видял, че масата е изчезнала: палубата хвръкнала във въздуха и масата, разбира се, пропаднала в склада. На мястото, където сутринта бяхме закусвали, той видял огромна дупка на пода. Това било във висша степен тайнствено и страшно го поразило, затова всичко, което видял и чул, като излязъл на палубата, му се сторило дреболия в сравнение с изчезването на масата. И забележете, капитанът тутакси обърна внимание, че няма никого на щурвала и баркът му е изменил курса — и едничката му мисъл беше отново да насочи към местоназначението тази жалка, оголена, лишена от палуба, тлееща черупка. Банкок! — ето къде се стремеше той. Казвам ви, този тих, изгърбен, кривокрак, едва ли не уродлив дребосък, който благодушно не подозираше за нашето вълнение, беше велик в предаността си към тази своя едничка мисъл. С властен жест той ни изпрати напред, а сам застана на щурвала.

Да, ето какво направихме най-напред — стъкмихме платната на тази развалина! Убити нямаше, не се срещаха дори тежко ранени, но всички бяха повече или по-малко пострадали. Трябваше да ги видите! Едни в дрипи, с черни лица, като въглищари, като коминочистачи, с кръгли глави, които изглеждаха ниско остригани, а всъщност бяха опърлени до кожа. Други, от долната вахта, се събудили, когато били изхвърлени от рухналите койки, и сега непрестанно трепереха и продължаваха да стенат дори по време на работата. Работеха обаче всички. Тези корави момци от Ливърпул бяха с добра закалка — убедих се в това от опит. Тя се придобива от морето — необятния простор и самотата, които обгръщат мрачната упорита душа. Да! Препъвахме се, пълзяхме, падахме, жулехме си краката, но обтягахме. Мачтите се държаха, но ние не знаехме дали не бяха силно обгорели там долу. Вятър почти нямаше, ала откъм запад идваха дълги вълни и люшкаха кораба. Мачтите можеха да рухнат всеки миг. Ние поглеждахме към тях боязливо. Не можеше да се предугади накъде ще се съборят.

После отстъпихме на кърмата и се огледахме. Палубата бе осеяна с дъски, трески, парчета дърво. Мачтите се издигаха над този хаос като огромни дървета над непроходим гъстак. Между отломките бавно, лениво се движеше нещо белезникаво, нещо подобно на мръсна мъгла. Димът от невидимото пожарище отново почна да си пробива път нагоре, влачейки се като гъст отровен облак в долина, задръстена от сухи дървета. Лениви кълбенца вече почнаха да се вият над купчината трески. Тук-таме се виждаха късове дърво, щръкнали като стълбове. Част от околомачтовата преградка, изтръгната от мястото й, беше пробила фоксейла и през дупката на това отвратително мръсно платно прозираше възхитително синьо късче небе. Няколко взаимно свързани дъски бяха паднали върху релинга и единият им край стърчеше отвъд борда като стълба към празнотата, водеща над дълбокото море към смъртта; тези дъски сякаш ни призоваваха тозчас да минем по тях и сложим край на глупавите си грижи. И през всичкото време нещо незримо — въздухът, небето или някакъв призрак — викаше кораба.

Един от нас се сети да погледне зад борда и там се оказа кормчията, скочил инстинктивно във водата, а сега бързащ да се върне при нас. Той викаше и плуваше с ловкостта на тритон, без да изостава от кораба. Хвърлихме му въже и го измъкнахме горе мокър и изплашен. Капитанът остави щурвала и застана настрана; облегнал лакът на релинга и подпрял глава, той замислено гледаше към морето. Всеки от нас се питаше: „Какво ще стане по-нататък?“. Аз си мислех: „Това вече не е шега. Това е нещо сериозно. Бих искал да зная какво ще се случи…“ О, младост!

Изведнъж Махун видя далеч зад кърмата параход. Капитан Биърд каза:

— Може би все още можем да спасим барка.

Вдигнахме два флага — на международния език на морето те означаваха: „Горим. Трябва ни помощ незабавно.“ Параходът почна бързо да расте и скоро ни отговори с два флага на фокмачтата: „Идвам на помощ.“

Половин час по-късно той се изравни с нас откъм наветрената страна на разстояние един вик, като леко се поклащаше върху вълните. Машините му бяха спрени. Изгубихме хладнокръвие и в един глас закрещяхме възбудено: „Имахме експлозия!“ Някакъв човек с бяла каска, застанал на мостика, извика: „Да, да! Добре!“, закима усмихнат и успокоително замаха с ръка, сякаш бяхме изплашени деца. Спуснаха една от лодките си и тя се насочи към нас с дългите си весла. Четиримата гребци калаши в нея гребяха мъжки. Тогава за пръв път видях малайски моряци. По-късно добре ги опознах, но в онзи миг ме порази тяхното равнодушие: те достигнаха борда и носовият гребец, като удържаше лодката, закачена с кука за пашите вериги, не си направи труд дори да погледне към нас. Според мен хора, които са хвръкнали във въздуха, заслужаваха по-голямо внимание.

Едно дребно човече, сухо като треска и пъргаво като маймуна, се покатери горе. Това бе старши помощникът им. Той огледа кораба и извика:

— О, момчета, трябва да се махате оттук!

Ние мълчахме. Като се отдели настрана с капитана, той известно време говори с него — изглежда, го убеждаваше нещо. После двамата отидоха на парахода.

Когато нашият шкипер се върна, научихме, че параходът „Сомървил“ с капитан Наш идва от Западна Австралия през Батавия за Сингапур и носи на борда си поща. Било уговорено той да ни отведе на буксир до Анжер или по възможност до Батавия, където ще можем да загасим пожара, като пробием в дъното на „Юдея“ дупки, а после да продължим пътя си за Банкок.

Старецът изглеждаше развълнуван.

— Ние все пак ще стигнем крайната цел! — пламенно рече той на Махун. И размаха юмрук към небето. Никой не отрони дума.

По пладне параходът ни взе на буксир. Той плаваше напред, висок и тесен, а това, което бе останало от „Юдея“, го следваше на края на седемдесетклафтеровото буксирно въже, носейки се бързо като облак дим, над който стърчаха върховете на мачтите. Качихме се горе, за да приберем платната, и кашляхме по реите. Представяте ли си как грижливо сме прибирали платната на този кораб, обречен да не пристигне никъде? Нямаше човек, който да не се опасява, че всеки момент мачтите могат да рухнат. Отгоре не се виждаше корабът поради дима. Хората работеха усърдно, прокарваха въжетата с равни извивки.

— Ей! Кой е там на марса? Събери платната! — викаше Махун отдолу.

Разбирате ли това? Не мисля, че някой от моряците би се надявал да слезе долу по обикновения начин. Когато то стана, чух как те си говорят:

— Вече си мислех, че всички ще полетим зад борда заедно с мачтите. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!

— Да, и аз си мислех същото — уморено отговаряше друго контузено и бинтовано плашило. И забележете — това бяха хора, несвикнали да се подчиняват! На страничния наблюдател те можеха да се сторят сбирщина безделници, незаслужаващи снизхождение. Какво ги караше да вършат това… какво ги караше да ме слушат, когато аз, истински възхитен от създалото се положение, ги заставях два пъти да отпускат средната част от предното платно, за да го приберат по-добре? Какво? Те не бяха моряци по професия, не бяха виждали добри примери, не знаеха похвали. Ръководеше ги не чувство за дълг; всички те чудесно умееха да клинчат и мързелуват, да кръшкат от работа, когато им дойдеше желание да безделничат — а то се случваше доста често. Играеха ли тук роля двата фунта и десетте шилинга месечно?… Та те смятаха заплатата си за нищожна. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, недоловимо и вечно. Не казвам, че екипажът на френски или немски търговски кораб няма да извърши същото, но ще го стори по друг начин. В тези моряци имаше нещо завършено, нещо твърдо като принцип и властно като инстинкт; проява на скрита черта, на онзи дар за добро или зло, който поражда расовото различие, формира съдбата на нацията.

Същата вечер в десет часа ние за пръв път видяхме огъня, с който водехме борба. От бързото движение на буксир тлеещите въглища се разпалиха. Син пламък се показа на носа под отломъците от палубата. Той трептеше тук и там, пълзеше и припламваше като светлинка на светулка. Забелязах го пръв и казах за това на Махун.

— Значи, играта свърши — заяви той. — Трябва да преустановят тегленето, иначе корабът ще избухне изведнъж — от носа до кърмата, — преди да сме успели да се махнем оттук.

Вдигнахме врява, почнахме да звъним с камбаната, за да привлечем вниманието им — те продължаваха да се движат. Накрая Махун и аз трябваше с пълзене да се промъкнем до носа и отсечем с брадва въжето. Нямаше време да го освобождаваме от свързващото въже. Като се връщахме към кърмовата куверта, видяхме как червени езици лижат купчините трески под краката ни.

Разбира се, на парахода скоро забелязаха изчезването на въжето. Параходът изсвири силно, светлините му описаха широк кръг, той ни приближи и спря. Всички се струпахме на кърмата и загледахме към него. Всеки моряк бе спасил някакво вързопче или торбичка с вещи. Изведнъж островръх пламък се стрелна нагоре и хвърли върху черното море кръг светлина, в центъра на който се полюшваха върху вълните един до друг двата кораба. Капитан Биърд, неподвижен и мълчалив, бе останал с часове върху капака на люка; сега той бавно се надигна и застана пред нас до вантите на бизанмачтата. Капитан Наш извика:

— Прехвърлете се на парахода! И по-бързо! Имам поща на борда. Ще откарам вас и вашите лодки в Сингапур.

— Благодаря! Няма нужда — отвърна нашият шкипер. — Трябва да останем на кораба докрай.

— Не мога да чакам повече — обяви първият. — Нали разбирате… поща.

— Да, да! При нас всичко е благополучно!

— Добре! Ще съобщя за вас в Сингапур… Сбогом!

И той махна с ръка. Нашите моряци кротко захвърлиха своите вързопи. Параходът пое напред и като излезе от осветения кръг, изведнъж изчезна за нас, защото яркият огън заслепяваше очите ни. И тогава узнах, че съм определен за командир на малката лодка и така за пръв път ще видя Изтока. Това ми хареса — верността към стария кораб също. Ще останем на него до края. О, вълшебство на младостта! Твоят пламък е по-ослепителен от заревото на горящия кораб! Този пламък хвърля магическа светлина върху широката земя и дръзко се стреми към висините! Гаси го само времето — по-жестоко, безмилостно и сурово от морето; и този пламък също като пламъка на горящия кораб е обграден от непрогледна нощ.

 

 

Старият капитан както винаги меко, но непреклонно ни съобщи, че нашият дълг повелява да се опитаме да спасим за застрахователното дружество колкото може повече от инвентара. И ние се отправихме на кърмата и се заловихме за работа, носът на кораба ярко пламтеше, та ни даваше обилна светлина. Измъкнахме цяла купчина боклуци. Какво ли не спасихме. Един стар барометър, прикрепен с безброй винтове, насмалко не ми коства живота; изведнъж ме обгърна дим и едва успях да се измъкна. Извлякохме запасите продукти, късове платно, кангали, въжета; кърмата заприлича на пазар за морски вещи, а лодките напълнихме до планшира. Човек би помислил, че старецът иска да вземе колкото може повече сувенири от първото си капитанство. Той беше много, много спокоен, но очевидно изгубил душевно равновесие. Няма да повярвате: искаше да вземе със себе си в баркаса спомагателната котва и предългото й въже. Казахме почтително: „Да, да, сър!“, а скришом хвърлихме и едното, и другото в морето. Там отправихме и тежката аптечка, два чувала със зелено кафе, кутия боя — представете си, боя! — и куп други неща. Сетне ми бе заповядано да сляза с двама моряци в лодките, да ги приготвим и бъдем готови, когато настъпи време да се изостави корабът.

Приведохме всичко в ред, поставихме мачтата на баркаса, който щеше да се командува от нашия шкипер, и после с удоволствие поседнах за миг. Лицето ми беше натъртено, цялото тяло ме болеше, усещах всяко свое ребро и бях готов да се закълна, че съм си повредил гръбнака. Лодките, вързани за кърмата, лежаха в дълбока сянка, а наоколо морето беше осветено от заревото на пожара. На носа се издигаше към небето огромен ярък пламък. Той гореше зловещо и издаваше шум, напомнящ плясък на криле и гръмотевичен тътен; отекваха пукот, взривове и от огнения конус се сипеха искри. Човек е обречен да се бори с несгоди, течащи кораби и кораби, които горят.

„Юдея“ бе застанала с борд към вълните и ме безпокоеше това, че при такъв вятър — слаб като въздишка — е трудно да удържаме лодките зад кърмата, където се намираха в безопасност; с присъщата си упоритост те се мъчеха да се приближат и разлюлеят до борда. Лодките се удряха в корпуса, доста близо идваха до огъня, а корабът ги връхлиташе и всеки момент мачтите можеха да паднат през борда. Аз и двамата ми моряци с все сила отблъсквахме с весла и канджи лодките, но това занимание ни омръзна, тъй като нямаше смисъл да се бавим тук повече. Не виждахме тези, които останаха на борда, и нямахме никаква представа защо се забавиха толкова. Моряците тихичко ругаеха и се налагаше не само да работя, но и да ги подканям, а на тях все им се искаше да се изтегнат на дъното на лодката и да зарежат всичко.

Най-после извиках:

— Ей, вие там, на палубата!

Някой се надвеси от борда.

— Готови сме — рекох аз.

Главата изчезна и скоро се появи пак:

— Добре, сър. Капитанът казва, че трябва да се удържат лодките по-далеч от борда.

Мина половин час. Изведнъж се разнесе ужасен тътен, трясък, звън на вериги, съскане на вода и милиони искри излетяха в трептящия стълб дим, който се издигаше леко наклонен над кораба. Котвените греди изгоряха и двете нажежени до червено котви отидоха на дъното, отнасяйки със себе си двеста клафтера нажежена верига. Корабът потрепери, пламъкът конвулсивно затрептя и фокбрамстенгата рухна. Тя се метна надолу като огнена стрела, гмурна се, тозчас изскочи и бавно заплува на разстояние едно весло от лодките, много черна върху озареното море. Отново извиках кораба. След известно време един от моряците ми съобщи с неочаквано бодър, но сподавен глас, сякаш се опитваше да говори със затворена уста: „Сега идваме, сър“ — и изчезна. Дълго не чувах нищо освен пърпоренето и рева на пожара. Отекваха и някакви съскащи звуци. Лодките подскачаха, опъваха фалините, игриво налитаха една върху друга, удряха си бордовете или въпреки нашите усилия дружно се чукваха в корпуса на кораба. Търпението ми се свърши и като се покатерих по едно въже, достигнах кърмата.

Там беше светло като ден. Озовал се на кърмата, аз изпитах ужас при вида на огнената завеса, а горещината ми се стори отначало непоносима. Капитан Биърд, подвил крака и подложил ръка под главата, спеше на една от възглавничките на дивана, домъкнати от каютата; отблясъците на пламъка играеха върху лицето му. А знаете ли с какво се занимаваха другите? Те седяха на палубата вдясно от кърмата край един отворен сандък, ядяха хляб със сирене и пиеха бутилки портър.

На фона на пламъците, които извиваха яростните си езици над главите им, те се чувствуваха на воля като саламандри и напомняха група отчаяни пирати. Огънят искреше в бялото на очите им и осветяваше бялата кожа, която прозираше под скъсаните ризи. Всеки от тях имаше по някоя рана като от битка — превързана глава, бинтована ръка, мръсна дрипа около коляното — и всеки стискаше между крака бутилка, а в ръка държеше къс сирене. Махун се изправи. С хубавата си, но с невзрачен вид глава, с орловия профил, дългата бяла брада и с отпушената бутилка в ръка той приличаше на един от дръзките морски разбойници от древността, веселящи се на кървав пир.

— Последното хранене на борда — тържествено обясни той. — Цял ден нищо не бяхме яли и би било глупаво да хвърлим всичките тези провизии. — После посочи с бутилката към спящия шкипер. — Той каза, че не може да хапне нито залък, затова го настаних да спи — продължи Махун и като забеляза опулените ми очи, добави: — Не знам дали ви е известно, млади момко, че той не е спал няколко денонощия, а в лодките няма да ни е до сън.

— Никакви лодки не ще намерите, ако се мотаете още тук! — с негодувание възкликнах аз. Доближих шкипера и го разтърсих за рамото. Той най-сетне отвори очи, но не помръдна.

— Време е да напуснем кораба, сър — спокойно казах аз.

Той с мъка се надигна, погледна към пламъците, погледна към морето, блестящо край кораба и черно като мастило в далечината, погледна към звездите, които трептяха мътно през тънката завеса на дима върху небе, катраненочерно като Ереб.

— Младшите първо — рече той.

Един от моряците, като изтри с ръка устни, стана, прехвърли хакборда и се скри от очи. Останалите го последваха. Един се поспря, допи си бутилката и като замахна силно, я запокити сред пламъците.

— На, вземи! — извика той.

Шкиперът, безутешен, все още се бавеше и ние го оставихме за малко насаме да се прости с първия си кораб. После отново отидох при него и го отведох. И тъкмо навреме. Желязото на кърмовата куверта се бе нажежило.

Прерязахме фалината на баркаса и трите лодки, вързани една за друга, се отделиха от кораба. Напуснахме го точно шестнайсет часа след избухването. Махун командуваше втората лодка, а аз — най-малката, която бе дълга четиринайсет стъпки. Баркасът можеше да побере всички, но шкиперът каза, че трябва да спасим колкото може повече имущество за застрахователното дружество; и така аз поех първото си командуване. В моята лодка имаше още двама души, торба сухари, няколко консерви месо и буренце с вода. Беше ми заповядано да следвам наблизо баркаса, за да можем при лошо време да се прехвърлим в него.

И знаете ли какво си мислех? Реших още при първа възможност да се отделя от компанията на другите. Искаше ми се нищо да не пречи на първото ми командуване. Нямах намерение да се движа с ескадра, щом ми се представяше случай да плавам самостоятелно. Сам ще достигна брега. Ще изпреваря останалите лодки. Ех, младост, младост! Глупава, очарователна, чудесна!

Ние обаче не отплавахме веднага. Трябваше да видим последните мигове на кораба. И лодките обикаляха в нощта, издигайки се и спускайки се върху вълните. Моряците дремеха, пробуждаха се, въздишаха, пъшкаха. Аз гледах към горящия кораб.

Под тъмното небе той ярка пламтеше върху пурпурното море, обагрено от кървавочервените отблясъци на лумналата и зловеща вода. Пламъкът, огромен и самотен, се издигаше високо над океана, а от върха му непрестанно кълбеше към небето чер дим. Корабът силно гореше, скръбен и величествен като погребална клада, запалена в морето, в нощта, и наблюдавана от звездите. Тази великолепна смърт дойде като милост, като дар, като награда за стария кораб в края на усилния му път. Да наблюдаваш как корабът изпуска сетния си дъх, поверявайки го на звездите и морето, вълнуваше като гледка на величествен триумф. Мачтите паднаха малко преди разсъмване; искри лумнаха и се завъртяха вихрено, те сякаш изпълниха цялата нощ с огън — търпеливата и зорка необятна нощ, надвиснала мълчаливо над морето. Когато съмна, от кораба бе останала само овъглена коруба, която плаваше тихо под облак дим, носейки в себе си тлееща маса въглища.

Тогава извадихме веслата и лодките една след друга като процесия заобиколиха останките на кораба. Най-отпред беше баркасът. Когато минавахме край кърмата, тънък език пламък злобно се стрелна към нас и изведнъж носът на кораба почна да потъва, а от водата, като съскаше силно, се издигна пара. Последна се скри оцелялата кърма, но боята й се бе свлякла — напукана и олющена; буквите вече ги нямаше, нямаше ги думите и непреклонния девиз, нещо като душа на кораба, които да отправят към изгряващото слънце неговото верую и неговото име.

Поехме на север. Задуха лек ветрец и към обед лодките за последен път се събраха. На моята нямаше ни мачта, ни платна, но аз направих мачта от резервно весло, а платно измайсторих от тента, като използвах вместо рея канджа. Навярно такава мачта бе твърде тежка за лодката, но имах удоволствието да се убедя, че мога да изпреваря спътниците си, ако вятърът духа откъм кърмата. Наложи се да ги почакам. После погледнахме в картата на капитана, похапнахме дружно сухари с вода и получихме последните нареждания. Те бяха кратки и ясни: да плаваме на север и по възможност всички заедно.

— Внимавайте с тази импровизирана мачта, Марлоу — каза капитанът. А Махун, когато преминах гордо край неговата лодка, сбърчи гърбавия си нос и извика:

— Ще се намерите на дъното с вашия съд, ако зяпате, млади момко!

Язвителен старец беше той!… Нека дълбокото море, където почива сега, го приспива нежно, с любов, до края на всички времена!

Пред залез-слънце над двете лодки, които останаха далеч зад кърмата, премина порой и после вече ги изгубих от очи. На другия ден седях, управлявайки своята черупка — първия плавателен съд под мое командуване, — а наоколо имаше само вода и небе. След пладне видях далеч на хоризонта горните платна на някакъв кораб, но премълчах, а моите моряци нищо не забелязаха. Разбирате нали, че се боях този кораб да не се връща в родината, защото никак не ми се искаше да поема обратно пред самите врати на Изтока. Държах курс към Ява — друга вълшебна дума като Банкок! И плавах много дни.

Няма нужда да ви обяснявам какво значи да се носиш по море в открита лодка. Помня нощите и дните на затишието, когато гребяхме, а лодката като омагьосана сякаш си стоеше на същото място и чак до хоризонта се простираше само море. Помня горещината, помня потоците дъжд, които ни принуждаваха до изнемога да изтребваме водата (но пък пълнеха и нашето буренце), помня последните шестнайсет часа, когато устата ми засъхна като въглен. А рулевото весло на първия съд под мое командуване непрекъснато стърчеше над вълнуващото се море. Дотогава не знаех какъв юнак съм бил. Помня отслабналите лица, оклюмалите фигури на двамата ми моряци, помня и младостта си, и онова чувство, което никога вече не ще се върне: че мога да живея вечно, че ще надживея морето, земята и всички хора — измамното чувство, което ни влече към радости, рискове, любов, напразни усилия, смърт. Тържествуващото усещане за сила, пламъкът на живота в шепата прах, пламъкът в сърцето — който с всяка година отслабва, става все по-студен, по-малък и угасва… угасва твърде рано, да, по-рано от самия живот.

Така възприемам аз Изтока. Видях съкровените му кътчета и надникнах в самата му душа, но и сега го виждам все така от малката лодка, виждам очертанията на високи планини — сини и далечни на ранина, забулени от омара по пладне, назъбени и пурпурни по залез. Усещам в ръката си веслото, а пред очите ми е видението на палещата морска синева. И виждам залива, широкия залив, гладък като стъкло и лъскав като лед; той блещука в тъмнината. Червена светлинка гори в далечината на тъмната ивица суша, а нощта е мека и топла. С натъртени до болка ръце ние продължавахме да движим веслата и изведнъж полъх на вятър — полъх слаб, топъл, пропит със странен мирис на цветя и аромат на дървета — се изтръгва от тихата нощ: първата въздишка на Изтока, докоснала моето лице. Това не ще забравя никога. Въздишка недоловима и властна като магия, като шепот, който обещава тайнствени наслади.

Последните единайсет часа ние все гребяхме. Гребяхме двама, а този, чийто ред бе да почива, седеше на кормилото. Видяхме в залива червената светлинка и държахме курс към нея, досещайки се, че приближаваме някакво малко пристанище. Минахме покрай два необикновени кораба с висока кърма, спящи на котва, и като приближихме светлинката, сега вече силно потъмняла, носът ни удари издадения край на пристанището. От умора не виждахме нищо. Моряците ми захвърлиха греблата и като трупове рухнаха от седалките. Завързах лодката за един пал. Нежно ромонеше прибоят. Брегът беше обгърнат в упоителен мрак; открояваха се някакви едри очертания, може би внушителни групи дървета — неми и фантастични сенки. В подножието им мъждееше като мираж полукръгът на брега. Не се виждаше никаква светлинка, нищо не помръдваше, никакъв звук. Тайнственият Изток се разстилаше пред мен — дъхав като цвете, мълчалив като смърт, тъмен като гроб.

А аз седях, отмалял до крайност, и ликувах като победител, бодърствуващ и омагьосан, сякаш пред лицето на дълбока съдбоносна загадка.

Плясък на весла, равномерни удари, отекващи на повърхността на водата и засилвани от мълчанието на брега, ме накараха да подскоча. Лодка, европейска лодка влизаше в залива. Назовах името на покойната, извиках:

— Ей, „Юдея“!

В отговор дочух слаб вик.

Това бе капитанът. Бях изпреварил флагманската лодка с три часа и се зарадвах да чуя отново гласа на стареца, треперещ и уморен:

— Вие ли сте, Марлоу?

— Да не се ударите в края на пристанището, сър! — извиках аз.

Той приближи внимателно и пристана с помощта на оловното въже, което бяхме спасили — за застрахователното дружество. Отпуснах нашето въже и застанах борд до борд с тях. Капитанът седеше унило отзад, целият мокър от росата, стиснал ръце в скута си. Моряците му бяха вече заспали.

— Преживяхме ужасни дни — прошепна той. — Махун изостана… малко.

Разговаряхме шепнешком — тихичко, сякаш се бояхме да не обезпокоим сушата. Колкото до нашите моряци, те нямаше да се събудят и от оръдия, гръм, земетресение.

Като се обърнах, аз видях в морето ярка светлинка, която се движеше в нощта.

— Параход минава край залива — рекох аз. Той обаче не минаваше край залива, а навлизаше в него и дори хвърли котва недалеч от нас.

— Искам — каза старецът — да разберете дали този кораб не е английски. Навярно ще може да ни откара донякъде.

Стори ми се трескаво възбуден. Затласках и заритах едного от моряците си и като го доведох в състояние на сомнамбулизъм, му дадох едното весло, сам взех другото и потеглихме към светлините на парахода.

Там се чуваха тихи гласове, от машинното отделение долиташе глух звън на метал, по палубата ехтяха стъпки. Илюминаторите светеха — кръгли като широко отворени очи. Движеха се сенки. Високо на мостика стоеше някакъв човек. Той чу плясъка на веслата ни.

И тогава, преди да успея да отворя уста, Изтокът ми заговори, но с гласа на Запада. Поток от думи наруши загадъчното съдбоносно мълчание — гневни чуждоземни слова, примесени с отделни думи и дори цели фрази на добър английски, не толкова странни, колкото изненадващи. Човекът бясно псуваше и ругаеше, този залп наруши тържествения покой на залива. Той започна с това, че ме нарече свиня, после с бурно темпо премина към неподходящи за споменаване епитети — на английски. Човекът там горе ругаеше на два езика с непристорена ярост и бях почти готов да повярвам, че нещо съм съгрешил срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но ми се струваше, че ще припадне от озлобение.

Ругаещият изведнъж млъкна и почна да сумти и пухти като делфин. Попитах го:

— Кажете, моля, какъв е този параход?

— А? Какво? А вие кой сте?

— Екипажът на английски барк, изгорял в морето. Влязохме в залива тази нощ. Аз съм вторият помощник. Капитанът е в баркаса и иска да знае ще ни закарате ли донякъде.

— О, боже мой! Пък аз мислех… Това е „Селестиал“[1] от Сингапур, връщаме се обратно. Ще се уговорим с вашия капитан утре сутринта… и… Кажете… чухте ли ме какво изрекох преди малко?

— Мисля, че целият залив ви чу.

— Взех ви за бреговата лодка. Разбирате ли, този проклет лентяй надзорник пак е заспал, дяволите да го вземат! Светлината угасна и аз едва не забих нос в този идиотски вълнолом! Трети път как ми погажда такъв номер. Питам ви, би ли търпял някой такова положение? Можеш да се побъркаш. Ще се оплача от него… Ще накарам помощника на нашия резидент да го изгони… Виждате ли — няма светлина! Изгаснала е, нали? Взимам ви за свидетел, че няма светлина. А както знаете, трябва да има. Червена светлина на…

— Там имаше — кротко забелязах аз.

— Но тя угасна, човече! Излишно е да се говори за това. Сам виждате, че е изгаснала. А когато водиш ценен параход покрай този забутан бряг, ти трябва светлина. Аз така ще го наредя, че ще му се види тясно проклетото му пристанище! Ще видите. Аз…

— Значи мога да кажа на моя капитан, че ще ни вземете? — прекъснах го аз.

— Да, ще ви взема. Лека нощ! — отсече той.

Върнах се, отново вързах лодката за пала и накрая заспах. Бях познал мълчанието на Изтока. Бях чул неговия език. Когато обаче отново отворих очи, срещнах такова пълно мълчание, че сякаш то никога не бе нарушавано. Лежах, залян от потоци светлина, а небето никога дотогава не ми се бе струвало така далечно, така голямо. Отворих очи и останах да лежа неподвижен.

И тогава видях хората на Изтока — те гледаха в мен. По целия вълнолом се тълпяха хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черни очи, блясъка, пъстротата на източната тълпа. И всички тези хора гледаха без шепот, без въздишка, без движение. Те гледаха надолу, към лодките, към спящите моряци, дошли при тях през нощта от морето. Всичко беше неподвижно. Вейките на палмите не помръдваха на фона на небето. Нито клонка не потрепваше на брега. Тъмните покриви прозираха тук-таме през зеленината, сред едрия листак — лъскав и неподвижен, сякаш изкован от тежък метал. Това бе Изтокът на древните мореплаватели, също тъй стар, тъй тайнствен, бляскав и мрачен, жив и неизменен, многообещаващ и пълен с опасности. А това бяха неговите хора.

Изведнъж се привдигнах. По тълпата от единия до другия й край премина вълнение; замърдаха глави, полюшнаха се тела; вълнението пробягна по вълнолома като бръчки по водна повърхност, като полъх на ветрец в полето — и пак всичко замря. Виждам картината и сега: широко разстлалия се залив, блестящите пясъци, пищната зеленина — безкрайна и разнообразна, морето приказно синьо, съсредоточените лица на множеството, ярките багри, отразени във водата, извивката на брега, вълнолома, застаналия неподвижно странен кораб с неговата кърма и трите лодки с уморените спящи хора от Запада, които не гледаха нито земята, нито хората и не усещаха лъчите на палещото слънце. Те спяха на седалките, спяха, свили се на дъното, в небрежната поза на мъртъвци. Главата на стария шкипер, облегнат на кърмата на баркаса, бе увиснала на гърдите и изглеждаше, че той никога не ще се събуди. По-далеч виждах дългата бяла брада на стария Махун, разпиляна върху гърдите, лицето му, обърнато към небето — сякаш куршум го бе пронизал там на кормилото. Един моряк спеше сгърчен отпред, прегърнал с две ръце носовата греда и притиснал буза до планшира. Изтокът ги съзерцаваше безмълвно.

Оттогава познавам неговото очарование; видях тайнствените брегове, спокойните води, земите на смугли народи, където Немезида тайно издебва, преследва и поразява толкова представители на расата на завоевателите, горди със своята мъдрост, своето знание, своята сила. За мен обаче в това видение от младостта ми е събран целият Изток. Той ми се разкри в онзи миг, когато аз — младежът — за пръв път спрях очи на него. Бях дошъл при него след битка с морето — бях млад и виждах, че той ме гледа. Това е всичко, което остана в мен! Само един миг; миг на напрежение, романтика, очарование; — на младост!… Лумване на слънчеви лъчи на непознатия бряг, време, колкото да си спомниш, да въздъхнеш и… сбогом! Нощ… Сбогом!… Той отпи от чашата.

— Ах, доброто старо време… Доброто старо време. Младост и море! Очарование и море! Доброто силно море, соленото горчиво море, което умее да нашепва, да реве и да изтощава до смърт.

Той пак отпи от чашата.

— Кое е по-прекрасно: морето, самото море или може би младостта? Кой знае? Вие обаче… вие всички сте получили по нещо от живота: пари, любов — това, което може да се придобие на сушата… кажете ми, не е ли най-хубаво времето, когато бяхме млади и скитахме по моретата… Бяхме млади и нямахме нищо, а морето нищо не дава освен сурови удари; от време на време то ще ти позволи да изпиташ силата си… само това ти дава то, но по-късно съжаляваш единствено за тази сила.

И ние всички кимнахме към него — финансистът, счетоводителят, адвокатът, — всички му кимнахме през полираната маса, която като неподвижна ивица тъмна вода отразяваше лицата ни — набраздени, сбръчкани, — лицата, белязани с печата на усилния труд, заблудите, успехите, любовта; уморените ни очи, които гледат втренчено, постоянно и жадно за нещо извън живота, а то още докато го очакваш, вече си е отишло — отминало е незабелязано като кратка въздишка, като един-единствен миг — заедно с младостта, със силата, с романтиката на илюзиите.

Бележки

[1] „Небесен“, „Божествен“ (англ). Б.пр.

Край