Борис Романовски
Две ръце

— Повярвайте ми, това дете не бива да се появи на света — каза докторът, като триеше старомодните си очила, втренчил късогледите си очи в полираната повърхност на масата. — Не бива. Повтарям ви. То ще се роди без ръце. Най-малкото без китките на ръцете. Анализът на гените показа това напълно определено. — Докторът беше добър човек и самият той се измъчваше, когато съобщаваше присъдата.

— Но защо? — запита Аристотел Ямамато. — Защо?

— Всеки човек — уморено обясни докторът, докато слагаше очилата си и вдигна най-сетне поглед — разполага с чифт механизми за изработването на всеки наследствен признак: един комплект генетични инструкции от бащата и друг от майката. Например цветът на очите. Ако се срещнат два гена, програмирани за син цвят — очите ще бъдат сини. Но ако в единия комплект са програмирани кафяви очи, очите ще бъдат кафяви. Кафявият цвят е доминиращ.

— Да, но…

Докторът го спря с едно движение на ръката.

— Вие и вашата уважаема съпруга сте родени в Нагасаки — рече той. — Върху формирането на гените на вашите почитаеми родители са оказали влияние атомната бомба и последвалите я изпитания на такива бомби в атолите на Тихия океан и заразената с неразпадали се остатъци от ядрени вещества земя на нашия град. Лудостта на този безумен свят сега се отразява върху вас и вашите деца. И все пак, ако бяхте попаднали по-рано на мене, може би бих успял да сторя нещичко. Лекарите-генетици днес могат да коригират гените или да подберат здрави двойки. Но вие дойдохте при мене твърде късно. Твърде късно!… Ето защо!

Аристотел кимна.

— Много ви моля, Ямамато, съобщете всичко това сам на вашата съпруга. Ако често говоря на майките подобни неща, бих загубил професионалната си доброта към хората и бих се ожесточил. И следващата квалификационна комисия ще ми забрани да работя като лекар „поради коравосърдечие на характера…“ — той тъжно се усмихна. — Предайте на О-Мару-сан, че следващото дете ще бъде напълно здраво. Аз й обещавам това.

Аристотел пак кимна, постоя, после се поклони и мълчаливо излезе.

Старият доктор, лекуващият ги лекар, ги беше подвел. Той пет години изучава тяхната психика, телата им, гените им. Трябваше да ги изучи. Това беше един стар и твърде мек човек. Мек до загубване на принципността. Когато те трети път отидоха при него с въпроса, могат ли да имат дете, той разгледа техните медицински перфоленти и заяви: „Не виждам нищо страшно. Можете“. Да кажеш на човека онова, което той би искал да чуе от тебе, е винаги най-просто. По-лесно е да кажеш „да“, отколкото „не“. Именно така получиха те дългоочакваното разрешение. И бяха щастливи.

А ето че новият доктор каза „не“. Ямамато носеше това „не“ като тежък товар, от който плещите болят и дъхът секва.

В морето, както и в кафето, най-силно мирише пяната. Днес имаше лека буря и ароматът на морето изцяло заглушаваше миризмата на нагорещеното пристанище. Ямамато вървеше по крайбрежната улица, вдъхваше свежия въздух и никак не можеше да се съсредоточи върху това, което му бе казал докторът. Той мислеше за морето, кой знае защо за раковините, за корабите. Спомни си как жителите, протестиращи против шума на пристанищните машини, молеха общинския съвет да запази корабните сирени. И макар че главата му беше заета с мисли, тялото му вървеше уверено. Като че ли той самият беше пасажер на собствените си нозе. Те вървяха независимо от волята му (каквато в момента нямаше) към плажа. Към „дивия плаж“. О-Мару винаги се къпеше по това време. И обикновено там я намираше. Или във водата, или тя просто го чакаше.

Тук, на „дивия плаж“, те за пръв път се срещнаха. И се запознаха. И оттогава никога не измениха на това място.

Когато Ямамато пристигна на плажа, О-Мару още се къпеше. Една малка вълна се плисна на брега и отстъпвайки, изтече през камъните. Като видя съпруга си, О-Мару махна с ръка и заплува към брега.

Навярно не съществува нещо по-грациозно от една млада жена, излизаща из неспокойното море. Особено когато под нозете й няма пясък, а хлъзгави гладки камъни и чакъл. Стройната женска фигура не отстъпва на вълните, огъва се изящно, колебае се, ръцете извършват меки пластични движения, помагайки на тялото да запази равновесие. Ямамато за миг дори забрави тревогите си, любувайки се на това наистина красиво движение. Жена му се приближи усмихната: тя винаги се усмихваше, когато го видеше на познатото място.

Морето. Те дори не се ожениха, както другите хора. Ожениха се по време на силна буря, на кораб, в открито море. Нямаха никакви документи, дори най-простото медицинско удостоверение. Издадоха им брачно свидетелство — малък шедьовър, изрисуван с акварел и заверен с личния печат на капитана. Целият корабен екипаж и всички пътници пиха за тяхно здраве. И капитанът разби на палубата кристалната чаша. Дори морето ревеше в тяхна чест. Бяха получили тогава хиляди подаръци. И всички бяха щастливи: и те, и капитанът, и екипажът, и пътниците.

При тези спомени Аристотел тежко въздъхна и придаде на лицето си спокойно, почти безгрижно изражение. Тя още нищо не знаеше и приближаваше радостна и възбудена от къпането. Тя още играеше с вълните, не подозирайки нищо. О-Мару седна направо на горещите камъни с мъжа си и притисна с ръка банския костюм, за да изцеди водата. После стана сериозна и запита:

— Какво каза докторът, Ари?

Той мълчеше, не знаейки с какво да започне. Очите му станаха твърди и съвсем черни. Изчезнаха дори кафеникавите петънца в зениците му. Тя с безпокойство повтори:

— Какво каза докторът, Аристотел?

Разстроен, остро жалейки нея и себе си, той неочаквано й каза. И това стана независимо от волята му.

— Докторът каза, че детето не бива да се ражда!

Оживлението, което беше останало по лицето й, сякаш бе отнесено от силен вятър, духнал от морето. Тя запита:

— Защо?

— Защото детето може да се роди без ръце.

— Защо? — упорито повтори тя.

— Защото генетичният код на наследствеността е разрушен от радиациите. Всичко това е от атомната война и опитите — с извиняващ се тон обясни той.

Тя заплака. Неочаквано. Без да доизслуша фразата. Тя плачеше, свела глава до голите си колене, и на шията й, до самите плещи, потръпваше някакво мускулче.

Той започна да я гали по раменете. Тя обхвана с ръка дланта му. Погали я.

— А ти какво мислиш?

— А нека все пак се роди — неуверено рече Ямамато.

— Без ръце?

— Съществуват и протези! — той беше съвършено смазан. Сега всичко се стовари върху него.

— Протезите у детето са до време — възрази О-Мару, като продължаваше да гали непрекъснато ръката му, — те са крехки, чупят се. Малкото не умее да си служи достатъчно сигурно с тях. Боже мой — тя отново заплака, — никога нито една жена не ще може да го погали по ръчичката… То ще има кибернетични механизми вместо ръце — съвършено еднакви, произведени на конвейер апарати.

— Когато порасне, ще му поставят биопротези — опита се да възрази той — и то ще може да работи с тях не по-зле от другите хора.

— Не искам! — закрещя тя. — У хората истинските ръце са различни. Твоята дясна ръка е по-силна и по-голяма — с нежност рече тя, — а на лявата по пръстите имаш няколко косъмчета.

Тя стана.

— Ще ида да се поразходя. Не идвай с мене, мили!

— Не мога да те оставя сама — разтревожи се Ямамато.

— Не се безпокой, нищо няма да ми се случи. Не се каня да сторя нищо със себе си. Просто ми се иска да бъда малко сама. Да размисля. Не ми се сърди, мили!

— Добре.

О-Мару стана, облече халата върху още мокрия си костюм и тръгна покрай морето, като стъпваше внимателно с крака по пътечката.

Ямамато дълго следи нейната фигурка в син халат-кимоно. А когато тя се скри зад дърветата, погледна замислен ръцете си.

— Как е забелязала, че моите протези са се прихванали по различен начин? — промълви тихо той.