Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Познатият космос
Оригинално заглавие
Wait It Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Dave (2015)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 46,47/1973 г.

История

  1. — Добавяне

На Плутон е нощ. Линията на хоризонта, рязка и отчетлива, пресича зрителното ми поле. Под тази начупена линия е сиво-бялата пелена на снега, огряна от мъждукащата светлина на звездите. Над нея — космичен мрак и космична яркост на звездите. Заради неравната верига назъбени планини звездите изплуват ту поединично, ту на цели рояци — студени, бели точки. Бавно, но видимо те се движат така, че неподвижният поглед може да долови движението им.

Нещо не е в ред. Периодът на въртене на Плутон е голям: 6,39 дена. Явно за мен времето тече по-бавно.

А то трябваше да спре съвсем.

Нима съм сбъркал?

Планетата е малка и затова хоризонтът е близо. Той изглежда още по-близо, защото разстоянията тука не се забулват от леката мъгла на атмосферата. Два остри върха се забиват в звездния рояк като два големи зъба на хищен звяр. В пролуката между тях блесва неочаквано ярка точка.

Познавам в нея Слънцето — макар че и то е без диск като всяка друга мъждукаща звезда. Слънцето блести като ледена искричка между замръзналите върхове; то изплува иззад скалите и заслепява очите ми…

… Слънцето е изчезнало, картината на звездите се е променила. Изглежда, за известно време съм загубил съзнание.

Не, нещо не е в ред.

Нима съм сбъркал? Грешката няма да ме убие. Но може да ме накара да полудея.

Не чувствувам да съм полудял. Не чувствувам нищо — ни болка, ни разкаяние, ни страх. Нито дори съжаление. Само една мисъл: виж ти, каква история!

Сиво-бяло на сиво-бяло: ракетата за кацане — ниска, широка, като конус, стои наполовина затънала в ледената равнина под нивото на очите ми. Стоя, гледам на изток и чакам.

Нека това ви послужи за урок: ето докъде води нежеланието да умреш.

* * *

Плутон не беше най-далечната планета — тя престана да бъде такава в 1979 година, преди десет години. Сега Плутон е в перихелий — толкова близко до Слънцето (и до Земята), колкото въобще е възможно. Би било нелепо да не се използува такава възможност.

И ето че полетяхме — Джеръм, Сами и аз — в надуваем пластмасов балон, с двигател с йонна тяга. В този балон прекарахме година и половина. След толкова дълго съвместно пребиваване, без никаква възможност да останеш насаме, би трябвало да се ненавиждаме един друг. Но това не се случи. Психометристите добре подбират хората.

Само да може човек да се усамоти поне за няколко минути. Ако би могъл да върши нещо непредвидено в програмата. Новият свят навярно крие безкрайно много изненади. И нашата ракета за кацане, тази метална вехтория, също може да ни изненада. Навярно никой от нас не разчиташе напълно на нашата „Нерва“.

Помислете сами. За далечните пътувания в Космоса ние използуваме йонна тяга. Йонният двигател развива малки ускорения, но затова пък издържа по-дълго — нашият например работи вече десетки години. Там, където притеглянето е много по-малко от земното, кацаме с химическо гориво; за да кацнем на Земята или на Венера, използуваме топлинната бариера и триенето на атмосферата; за кацане на газовите гиганти… но на кого ли се иска да каца там?

На Плутон няма атмосфера. Химическите ракети бяха много тежки, за да ги мъкнем със себе си. За кацане на Плутон е необходим високоманеврен атомнореактивен двигател. От типа на „Нерва“ — с водородно гориво.

И ние имахме такъв. Само че не му се доверявахме.

Джеръм Глейс и аз се отправихме долу, като оставихме Сами Гроуз на орбита. Той роптаеше, и още как! Почна да мърмори още при излитането и продължи в този дух през целия път. Но все някой трябваше да остане. Винаги трябва някой да остава на борда на връщащия се кораб. За да отбелязва всички неизправности, да поддържа връзка със Земята, да хвърли сеизмичните бомби, които ще ни помогнат да разрешим последната загадка на Плутон.

Все не можехме да разрешим тази загадка. Откъде се е взела огромната маса у Плутон? Планетата беше десетки пъти по-тежка, отколкото би трябвало да бъде. Възнамерявахме да решим проблемата с помощта на бомби — точно така, както в миналия век изясняваха строежа на Земята. Тогава съставиха схема за разпространението на сеизмичните вълни през пластовете на нашата планета. Само че тези вълни бяха от естествен произход, например от изригването на Кракатау. На Плутон сеизмичните бомби ще свършат по-добра работа.

* * *

Между зъбите-върхове внезапно блесна ярка звезда. Интересно, ще разгадаят ли тази тайна до времето, когато ще свърши моята вахта?…

… Небосводът трепна, замря и…

Гледам на изток, погледът ми се плъзга по равнината, където спуснахме ракетата за кацане. Равнината и планините зад нея потъват като Атлантида — звездите, издигайки се, създават илюзията, че непрестанно потъваме надолу, че падаме в черното небе — Джеръм, аз и окованият в ледове кораб…

* * *

„Нерва“ се държа отлично. Няколко минути висяхме над равнината, за да си прокараме път през пластовете замръзнали газове и да намерим опора за кацане. Летливите съединения се изпаряваха и кипяха под нас, а ние се спускахме в белезникавата мъгла, породена от водородния пламък.

В разчистения кръг за кацане се появи влажна, черна повърхност. Спуснах кораба бавно, бавно и ето — кацнахме.

Първият час мина в проверка на системите и в подготовка за излизане. Кой да излезе пръв? Това не беше празен въпрос. Още много столетия Плутон ще бъде най-далечният преден пост на Слънчевата система и славата на първия човек, стъпил на Плутон, не ще помръкне никога.

Жребият определи Джеръм. Монетата реши спора: неговото име ще стои първо в учебниците по история. Помня усмивката, която неволно се появи на устните ми; бих искал и сега да мога да се усмихна. Измъквайки се през люка, той се смееше и подхвърляше шеги за мраморни паметници. Може би ще кажете: ирония на съдбата.

* * *

Още завинтвах шлема, когато Джеръм почна да ругае в шлемофона. Бързо довърших всички необходими процедури и излязох навън.

От пръв поглед всичко ни стана ясно.

Размекнатата черна кал под ракетата за кацане беше мръсен лед, замръзнала вода, примесена с леки газове и парчета скали. Огнената струя на двигателя беше разтопила този лед. Скалните късове потъваха, нашата ракета също започна да потъва и когато водата отново замръзна, обхвана корпуса над средната линия. Ракетата ни за кацане замръзна здраво в леда.

Ние, разбира се, можехме да извършим известни изследвания, преди да се заемем с освобождаването на кораба. Когато повикахме Сами, и той ни предложи такъв план. Но Сами беше горе, в кораба, който можеше да се завърне на Земята, а ние — долу, и нашата ракета беше завинаги скована в леда на чуждата планета.

Обзе ни страх. Не бяхме способни да предприемем нещо, докато не се освободим — и двамата го знаехме.

Странно, защо не си спомням за страха.

* * *

Имахме една възможност. Ракетата беше конструирана да се придвижва по Плутон, затова вместо опори за кацане имаше пръстен. Половината мощност на двигателя превръщаше ракетата в кораб на въздушна възглавница. Това е по-безопасно и по-икономично, отколкото да правим скокове с помощта на реактивна тяга. Под пръстена като под камбана трябваше да се събират остатъците от изпарените газове и следователно двигателят си оставаше в газовия пласт! Можехме да разтопим леда около нашата „Нерва“ и да си отворим път.

Помня, действувахме толкова предпазливо, колкото могат да бъдат предпазливи двама изплашени до смърт хора. Покачвахме температурата на двигателя мъчително бавно. По време на полета водородното гориво обтича реактора и го охлажда. Тук това не можеше да стане, но пък в газовия пласт около двигателя цареше ужасен студ. Той можеше да компенсира изкуственото охлаждане, ако… Изведнъж стрелките като че ли побесняха. Под действието на чудовищната разлика в температурите нещо излезе от строя. Джеръм вкара забавящите пръчки — никакъв резултат. Може би са се разтопили. Може би инсталацията е излязла от строя или резисторите са се превърнали в свръхпроводници в този леден свят. Може би самият реактор… — но сега това вече няма значение.

Странно, защо не си спомням за страха.

… Отново блесна Слънцето…

Усещане за тежка сънливост. Отново дойдох на себе си. Същите звезди изгряват на рояци над същите мрачни върхове.

Нещо тежко се стоварва отгоре ми. Усещам тежестта му върху гърба си. Какво е това? Защо не ме плаши?

Разливайки се, то пълзи около мене, като че ли търси нещо. Прилича на огромна амеба, безформена и прозрачна, и вътре в нея се виждат някакви черни зърна. На вид тежи колкото мене.

Живот на Плутон? Свръхпроводима течност? Хелий-11, примесен със сложни молекули? Тогава това чудо по-добре да се махне по-далече — когато изгрее Слънцето, ще му дотрябва сянка. На слънчевата страна на Плутон температурата е с цели петдесет градуса над нулата! Над абсолютната нула.

Не, върни се! Но то се отдалечава, стичайки се като капка, отива към ледения кратер. Нима мисълта ми го застави да си отиде? Не, глупости! Сигурно не му хареса миризмата ми. Как ужасно бавно пълзи, ако забелязвам въобще движението му. С периферното си зрение го виждам като безформено петно — спуска се надолу, към ракетата за кацане и към малката, застинала фигурка на първия човек, загинал на Плутон.

* * *

След аварията с двигателя един от нас трябваше да се спусне долу и да види големи ли са повредите. Някой трябваше със струята от двигателя на гърба си да пробие тунел в леда и да пропълзи по него в газовия пласт под пръстена за кацане. Стараехме се да не мислим за възможните усложнения. И без това щяхме да загинем. Този, който ще пропълзи под пръстена, навярно ще умре; какво от това? Смъртта си е смърт.

Не се чувствувам виновен: ако жребият се бе паднал на мен, вместо на Джеръм, щях да отида аз.

Двигателят изхвърли разтопени късове от реактора направо върху ледените стени на газовия пласт. Здравата загазихме, по-точно аз. Защото Джеръм беше вече обречен. В газовия пласт цареше истински радиоактивен ад.

Навлизайки в тунела, Джеръм шепнеше проклятия, но когато изпълзя, мълчеше — сигурно бе изразходвал вече всички подходящи думи за по-дребните неприятности.

Помня, че плачех — отчасти от мъка, отчасти от страх. Помня, че се стараех да говоря спокойно, въпреки сълзите. Джеръм не видя сълзите ми. Ако се е досещал, това си е негова работа. Описа ми положението и каза: „Сбогом!“, а после направи крачка по леда и свали шлема си. Облак бяла мъгла обви главата му, сетне избухна и върху леда се посипаха миниатюрни снежинки.

Струва ми се, че всичко това се е случило безкрайно отдавна. Джеръм така си и стои там, стискайки в ръка шлема: паметник на самия себе си, на първия човек на Плутон. Скреж покрива лицето му.

Слънцето изгрява. Надявам се, че амебата е успяла…

… Това е невероятно, невъзможно. Слънцето за миг спря — ослепително бяла точка в пролуката между двата върха-близнаци. После полетя нагоре — и въртящият се небосвод трепна и застина. Ето защо не бях го забелязал по-рано! Това става толкова бързо!

Чудовищна догадка… Ако ми е провървяло, то можеше да провърви и на Джеръм. Нима…

Там, горе бе Сами, но той не можеше да слезе при мене. А аз не можех да се кача при него. Системите, които осигуряват живота ми, бяха в изправност, но рано или късно бих замръзнал, или кислородът ми би се свършил.

Тридесет часа събирах образци от лед и минерали, анализирах ги и съобщавах данните на Сами по лазерния лъч, като му изпращах възвишени прощални послания, изпълнени с жал към самия мене. Всеки път, когато излизах навън, минавах покрай статуята на Джеръм. За труп той изглеждаше дяволски хубаво. Замръзналата му кожа беше съвсем като мраморна, а очите му бяха устремени към звездите с мъчителна тъга. И всеки път, минавайки край него, аз се мъчех да си представя как ли ще изглеждам, когато дойде и моят ред.

— Ти трябва да намериш кислородна жила — твърдеше Сами.

— Защо?

— За да оживееш! Рано или късно ще изпратят спасителна експедиция. Не трябва да се предаваш.

Но аз вече се бях предал. Кислород намерих, но не такава жила, на каквато се надяваше Сами. Някакви нищожни кислородни жилчици.

— Тогава използувай водата! Можеш да добиеш кислород чрез електролиза!

Но спасителният кораб ще долети след години. Ще трябва да построят нов, при това да променят конструкцията на ракетата за кацане. За електролиза е нужна енергия, за загряването — също. А аз имах само акумулатори.

Рано или късно запасите ми от енергия ще свършат. Сами не разбираше това.

Изглежда, прекалено често минавах край статуята на Джеръм — и ето дойде надеждата.

В Невада, на три милиарда мили оттук, в гробници, потопени в течен азот, лежат половин милион трупове. Половин милион замразени хора чакат своето възкресение, чакат деня, когато лекарите ще се научат да ги размразяват без риск за живота им.

Половин милион кретени? А какво друго им оставаше да правят? Те умираха.

И аз умирам.

В пълен вакуум човек може да преживее някакви десетки части от секундата. Ако действувам бързо, за това време бих могъл да сваля скафандъра си. Без неговата защита черната плутонова нощ за броени мигове ще изсмуче всичката топлина от тялото ми. И при петдесет градуса над абсолютната нула ще стоя замразен и ще чакам второто пришествие — лекарите или господа-бога.

Гледам на изток. Погледът ми се плъзга по изкривената равнина. С периферното си зрение виждам ракетата за кацане — цяла и неподвижна.

Скафандърът ми лежи на леда до мен. Аз стоя в сребристи одежди на върха на черната скала, гледайки непрекъснато и вечно хоризонта. Успях да заема тази героична поза, преди студът да докосне мозъка ми. С лице към изток, млади човече! Наистина малко обърках посоката. Но па̀рите от дишането ми тогава бяха закрили от мене света, пък и всичко вършех с безумна бързина.

Сега Сами Гроуз трябва вече да е на път, връща се. Той ще им разкаже къде съм.

Звездите изплуват иззад планинските върхове. Върховете на планините и хълмистата равнина, и Джеръм, и аз безкрайно дълго потъваме в черното небе.

Трупът ми ще бъде най-студеният в цялата история на човечеството. Даже изпълнените с надежда мъртъвци на Земята се съхраняват при температурата на течния азот. Това е страшна жега в сравнение с Плутоновата нощ, когато петдесетте градуса дневна топлина над абсолютната нула се разсейват в пространството.

Свръхпроводник — ето какво съм аз. Всяко утро лъчите на Слънцето покачват температурата и ме изключват като някаква най-обикновена машина. Но през нощта мрежата на моите нерви се превръща в свръхпроводник. По нея текат токове, текат мисли, текат усещания. Бавно, безумно бавно. Сто петдесет и три часовото денонощие на Плутон се свива в някакви си петнадесет минути. При този темп може би ще дочакам…

Аз съм и статуя, и наблюдателен пункт. Нищо чудно, че нямам емоции, но някои неща все пак усещам: притискащата ме тежест, болки в ушите, разпъващото действие на вакуума върху всеки квадратен милиметър на тялото ми. Кръвта ми не кипи във вакуума. Но вътре в моето ледено тяло е замразено напрежение и нервите непрекъснато ми го съобщават. Усещам как вятърът пълзи по устните ми като лек цигарен дим.

Ето до какво води нежеланието да умреш. Интересно ще бъде, ако все пак дочакам!

Ами ако не ме намерят! Плутон не е голяма планета. Наистина да се загубиш, дори и мъничката планета е достатъчно голяма. Но нали тук наблизо е и ракетата за кацане.

Впрочем тя май е забулена от скреж. Изпарените газове отново са се кондензирали под нейния корпус. Сиво-бяло върху сиво-бяло: захарна глава върху неравен леден поднос. Мога да стоя тук цяла вечност, докато намерят кораба ми сред безкрайната равнина.

Престани!

Отново Слънцето…

… Отново се изтъркулват звездите на небето. Същите съзвездия отново и отново изгряват от същите места. Дали и в Джеръм се е запазила същата искричка полуживот, както в моето тяло? Трябваше да се съблече. Господи, как бих искал да махна скрежа от очите му!

Поне това свръхпроводимо кълбо да се върнеше…

По дяволите! Колко е студено тук!

Край